Светла Ненчева от седмици ми опява да се разходя до магазин в близост до съда, където много искат да се запознаят с мен във връзка с участието ми в „Островът на 100-те гривни”.
Днес реших стиха с намиране на оправдания – отивам. Влизам в магазина, усмихвам се и казвам: „Светлето ме праща”. Дамата ме гледа втрещено и промълвява притеснено, че може би нещо съм се объркал.
Веднага излизам, почти умрял от срам. Засмивам се, убеден, че Светленцето ме е преметнала.
Пиша ѝ, понеже е в заседание в съда и няма как да избълвам по телефона дълго конско. Отговоря ми, че става въпрос за другия магазин в съседство.
Появявам се там. Този път не смея нищо да кажа. Знаете, парен каша духа.
Жената, обаче, е супер лъчезарна и на свой ред ми казва, че отдавна ме е чакала, защото синът ѝ Божидар ми е фен и иска да го зарадва с автограф.
Написах му послание и признавам, стана ми много мило, че някой ми се кефи до степен да иска подписът ми за спомен.
Сега да се отделим от личното и да отидем в общия план. Защо това момче се радва на мен, а не на някой мутряга? Защото е възпитан добре и има правилен мироглед. И се абстрахирам от мен, говоря, че семейството му му е дало среда, формираща го да не превъзнася престъпници и насилници.
Вчера написах, че с табели „Нито една повече” не се бори домашното насилие. Една коментаторка се опита да ми опонира, употребявайки нелепи лафове от сорта „Тогава да не си перем дрехите, че пак ще се изцапат”. Но мисля, че всеки може да си даде сметка, че не шествията, а възпитанието лекува.
.jpeg)
