Спешно е необходимо създаването на НАЦИОНАЛЕН БОРД СРЕЩУ НАСИЛИЕТО!

Рядко имам причина да се срамувам от себе си, но онзи ден това ми се случи, когато научих за убийството в квартал „Банишора“. Жертвата бе все още неизвестна за медиите и те я представяха само като „младо момиче“. Настръхнах, защото именно в този квартал живее една моя връстница, която дълги години бе задушавана и малтретирана от гаджето си… Наскоро най-накрая се разделиха и аз си помислих: „Боже, той сигурно я е довършил!“.

Преди да й позвъня обаче, в интернет излезна съобщение, че убитата е на 25 години и … и на мен ми олекна. Буквално се успокоих, но миг по-късно се ужасих. Докъде стигнахме! Изпитваме облекчение и се молим не нашата близка –  състудентка, приятелка, сестра, дъщеря, майка, а нечия друга близка да почине в лапите на домашното насилие…

Позволете ми да Ви попитам: „От какво най-често умират българките?“. Отговорът не е: нито инсулт, нито инфаркт, нито рак на гърдата… Отговорът е един и е трагичен: от домашно насилие. Според статистиката ВСЯКА ТРЕТА БЪЛГАРКА е жертва на домашно насилие, но това категорично не е вярно. Най-вероятно е всяка втора!

Посетете сайтове, в които е публикувана статия за случилото се преди два дни. С курсора на мишката отидете до края на страницата и прегледайте „свързани публикации“. Там ще видите много по същата тема: 65-годишен изрод заколи 25-годишната Юлияна; уродът Стойне Василев разстреля Елена в центъра на София; малоумникът Стефан Станев погуби Виола…

Поздравявам Правителството и Парламента за приетите мерки срещу домашното насилие, но за съжаление те ще останат само на хартия и няма да бъдат приложени докато гражданското самосъзнание във всеки от нас не проработи.

Първо, жените-жертви на домашно насилие сами не биха потърсили подкрепа… Те са смачкани не само физически, но и духовно. Принудени са да вярват, че сами са виновни и са си заслужили синините. Самите те оправдават насилниците си и се опитват да спечелят благоволението им, прикривайки ги посредством тъмни очила посред зима и дълги ръкави посред лято…
Второ, ако тези жени не получат усещане за истинска, човешка подкрепа, дори в съдебния процес не биха се осмелили да говорят. И няма кой да ги принуди да го сторят. Защото, добре знаете, свидетел може да откаже даде показания за свой син, съпруг или човек, с когото живее във фактическо съжителство.
Трето, но именно синове, съпрузи и любими без бракове тероризират българските жени и ги малтретират.
Четвърто, това се случва и с момичета, които търпеливо се примиряват с избухливия нрав на любимите си. Розовите очила в началото им пречат да прогледнат с кого се събират, а когато вече разберат, но са безвъзвратно влюбени, търсят несъществуващата грешка в себе си и отказват да приемат, че трябва да се разделят с насилника си…Те не биха позвънили на 112 никога. Ако някой съсед все пак го стори, момичето ще откаже да подаде жалба.
Пето, малтретираните деца няма как сами да потърсят помощ… Лесната манипулация от страна на родители спрямо деца би им попречила да са оплачат на класния ръководител, училищния психолог или служителя от Закрила на детето.

Да, знам максимата, че не бива да правиш непоискано добро. Но при „домашното насилие“ обществото ни трябва да прояви строгост и спешно да говорим заедно, защото млади умират и млади убиват. Хора с неукрепнала психика извършват непростимото, повлияни от общия нихилизъм по темата. Стигмата „Жената си е заслужила шамарите“ все още властва в България. Коментарите при такъв тип убийство винаги се свеждат до „То тая сигурно му е изневерила“. Как жените, жертва на насилие, да намерят сили и да споделят болката си, когато в повечето случаи ги чака не само неразбиране, но и дори осъждане?!

Спешно е необходимо създаването на НАЦИОНАЛЕН БОРД СРЕЩУ НАСИЛИЕТО.
НБСН трябва да е държавен, а не отново учреден като поредното съмнително НПО. Работата на борда би трябвало да се концентира върху следните направления:

  • Превъзпитаване на деца и тийнейджъри, проявяващи агресия в детски градини и училище. Работата с тези деца трябва да се извършва от специалисти с добър тон и положителни примери, а не чрез наказания и рестрикции.
  • Помощ на жертви на насилие/домашно насилие в пълен комплект – осигуряване на полицейска защита, осигуряване на жилища с всички необходими консумативи, осигуряване на адвокат и подкрепа до приключването на случая в съда и окончателно отпадане на възможност насилникът да прибегне до саморазправа с жертвата. Тук помощта трябва да се извършва по два начини: А/ ДОБРОВОЛНА и Б/ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ИЗВЕЖДАНЕ. При първия случай жертвите сами да могат да потърсят Борда, а при втория – жените и децата да бъдат принудително изведени от жилището при установено домашно насилие.
  • Усилена работа с извършители на насилие/домашно насилие: работа с терапевти в и след затвор (при осъдителна присъда). Опит за разрешаване на вътрешната криза на тези индивиди.

Ако това не се постигне, ще продължаваме да погребваме жени и деца, които нямат никаква вина… Ако преди жените и деца след години тормоз успяваха да напуснат домовете на насилниците живи, сега вече това не е така – пандемията „убивам и се самоубивам“ вече е почти автоматичното решение за комплексар-насилниците. Те не желаят да се примирят с това да бъдат изоставени, като прибягват до най-лесното решение да отнемат живот – чуждия и своя. Насилниците не държат на живота, а държат на това да се чувстват властни и държащи в подчинение жертвите си…

***
КОЙ Е ТОЙ:
Мимо Гарсия е роден на 16 февруари 1998 година
Режисирал е игрален филм, автор е на книги.
От 2017 до 2018 г. е бил телевизионен коментатор.
От октомври 2017 г. е студент по журналистика в Софийския университет
От началото на 2019 г. е част от проекта на логопеда и психолог Галинка Чавдарова „Да говорим заедно“.

Отслабване само чрез воля със „Златната среда на Мимо Гарсия“

 

Корицата на справочника

 

©Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия, автор 2019 г.
Всички права запазени. Без предварително съгласие е строго забранено възпроизвеждането изцяло или отчасти на материала.

https://www.mimo.bg

Това не е материал за това, как да направим изящно фитнес тяло, с което да се гордеем във Фейсбук и Инстаграм.
Това не е материал за това, как да пием добавки и да ходим ежедневно в залата да вдигаме тежести.
Това е съветник за това, как да отслабнем лесно, без да полагаме излишни усилия.
Това е съветник за това, как да добием идеалното тегло, без да се лишаваме от вкусотии.
Това е съветник за това, как да заобичаме тялото си.

„Златната среда на Мимо Гарсия” цели именно  постигане на златната среда – тяло, което нито е прекалено дебело, нито е прекалено слабо, нито е нереално мусколесто. 😉 Спазвайте описаните стъпки и се радвайте на себе си…

Никога не съм обичал да
спортувам. Никога!

Ненавиждах, когато в детските години ме насилваха да играя с другите деца на гоненица, криеница и тем подобни, изискващи движение дейности.

„Не,нежелая” не сработваше. Майка ми имаше една приятелка, която директно ме хващаше за ръката и ме завеждаше насред игрището, за да не слушам какво си говорят „мамите за татковците”.
Гордо и сега мога да кажа, че в живота си не съм играл нито един
футболен мач, тъй че просто седях прав като стълб насред радващите се
малчугани, и проклинах, че съм също … малчуган. Петнайсет-двайсет минути по-късно отново се връщах при големите да изкажа някое
и друго мнение, онази приятелка пак ме повеждаше към децата: същински ад!

Минаваха годините, аз пълнеех лека-полека. Семейството ми реши да ме запише да спортувам карате – веднъж-дваж участвах в бойните хватки, но след това ми стана скучно и се самозапитах „Какъв е смисълът да се преобръщаме?”. Спрях въобще да изпълням указанията на треньора и той ме изгони.
СПРЯХА МЕ – толкова много се радвах. Пълнеенето продължаваше, вече изобщо не лека-полека…

Записаха ме на фитнес – скуката тук беше двойно по-голяма. Уреди, огледала, прозявах се и си мечтаех по-бързо да си тръгна. Ама не, дори треньор ми взеха.
Опитваше се той да ме убеди – как ще се чувствам по-добре, как няма да се
задъхвам, как … Не и не! Въобще не желаех да го слушам! Набързо приключих с посещенията и окончателно се предадох на килограмите…

Може би голяма роля в намразването на спортуването изигра и инцидент от ранните ми училищни години. Не че преди него обичах да спортувам, но след него придобих неистов страх от всякаква физическа активност. Инцидентът беше следният – в час по физическо възпитание и спорт няколко мои съученици скочиха върху мен и за да предпазя лицето си при сблъска с твърдата настилка, легнах върху дясната си ръка. Тя, естествено, се счупи и месец и половина прекарах гипсиран почти до рамото.

Оттогава неизменно, до 12-ти клас, се освобождавах с бележки от лекарска
комисия от часовете по физическо.

Напълняването вече
нямаше как да се преодолее….

Обездвижвах се и по формулата, че въобще не ходех пеша. Никога не съм обичал да се движа с градски транспорт. Не защото е студено или защото той е нередовен, а защото хората са намръщени и недружелюбни. Влизаш и… цялото ти настроение изчезва. Заради това до и от вкъщи, до и от училище, до и от работа се предвижвах с таксита. Жълтите коли ми бяха станали втора природа. СМС –ите в телефона ми до известна фирма за превози бяха в следния ред:

„Такси с номер **** пристига на адреса Ви в 06:40” (до училище)

„Такси с номер **** пристига
на адреса Ви в 13:20” (от училище)

„Такси с номер **** пристига на адреса Ви в 17:30” (от работа)

На следващия ден всичко се повтаряше. Разходите за таксита бяха правопропорционални на качването на килограмите…

Лев за километър –
килограм на километър…

Храненето ми
представляваше бомба! СЪЩИНСКА БОМБА!

Например: веднъж на гости изядох на закуска 11 ФИЛИЙКИ С ПРЕПЕЧЕН КАШКАВАЛ от  общо 12-те  за петима души…

Примерното ми меню изглеждаше така:
Закуска: корнфлейкс с  две-три шепи мезета с четири-пет филийки, препечени на тостер.
В училище винаги ядох НЕПРЕКЪСНАТО.  Буквално. Започвахме в 7:30, а лафката отваряше към 8-8:30. Едва изтрайвах. Тичах и започвах да поръчвам бисквитки „Тутки”, солетки „Хрус-хрус” /2-3 пакета/, санвич, „Хрупанки” /пак 2-3 пакета/ и задължително студен чай „Нести”…
В 10 часа започваше голямото ни междучасие и пак се запътвах към стола. „Хрупанки” /2-3 пакета/, сандвич, солетки „Хрус-хрус” /пак 2-3 пакета/, бисквитки „Тутки” и задължителностуден чай „Нести”…
Като стигах в работата към 14 – поръчвах храна за офиса: пържени картофки с кюфтета, дроб сърма, пилешки бутчета.

Около 16 си взимах от близкото магазинче до офиса кифличка с боза.
Вкъщи вечерята ми започваше с каквото има, но задължително завършваше със сладолед, тортичка или бонбони.

И така всеки ден. Без
пропускане.

Започнах да  дишам трудно. Задъхвах се. Единственото ми движение се състоеше в изкачването на училищните стълби – сърцето ме пристягаше.  Не можех да тичам. Не можех да клякам. Не можех да вървя дори.
Убивах се бавно.
Семейството ми ме молеше да спра, но аз продължавах. Обожавах храната и тя бе моята мания. Карахме се с нашите – питаха ме дали се харесвам така… Аз им отговарях, че се обожавам! И че дори приличам на един бивш богат министър, закръглен като мен…

 

Смея да твърдя, че учениците ми бяха добри хора. Колегите, с които работих, също. Никога не съм си давал сметка, че съм пълен . Не са ми намеквали, нито показвали.Когато отслабнах  , дори ги питах: „Наистина ли съм бил толкова дебел?”.
Те срамежливо потвърждаваха. Тогава ги оцених като истински  добри личности. Може би, обаче, именно тяхната добрина ми попречи да осъзная каква нужда имам от това, да се взема в ръце и да отслабна.

Съзнавах, че съм дебел.
Избягвах да се поглеждам в огледалото. Отвръщавах се от самия себе си – двойната гуша, тлъстините, умореният вид ме караха да се гнуся от самия себе си.
Макар за пред другите да твърдях, че си се харесвам, само пред себе си признавах, че не желая да продължавам в същия дух.

И през януари 2018 сложих началото. Година по-късно с радост мога да заявя, че открих формулата на лесното отслабване. На отслабването, което не те кара да се откажеш от хубавата /и нездравословна храна ;-)/.
На отслабването, което не изисква спортуване и досадно клечене из фитнес залите. На отслабването, което категорично не включва пиене на вредни добавки.

На отслабване, коетоте
променя и те прави щастлив!

ПРЕЗ ЯНУАРИ 2018 г., дни преди да навърша 20 г., реших, че трябва да си отправя едногодишното предизвикателство – дали наистина мога да отслабна, но без да се отказам от храната, която харесвам, и без да полагам усилия, които не желая.
Знаех, че обичам да ходя. И макар да се задъхвам,  реших, че ще мога да се справя с формулата „поне 10, 000 крачки на ден”. Естествено, ще призная – в началото бе трудно… Вместо да се кача удобно в поредната жълта кола, бе необходимо да се потрудя върху себе си, ходейки около час – час и половина, два.
Това ходене се превърна основно във време да разсъждавам, сам със себе си, върху живота и всичко, което ми се случва. Проектът „Семеен разкош”, който пускам след седмици се роди именно докато се чудех „За какво живеем?”, „Как да бъдем по-човечни и по-добри?”, „Агресията може ли да се победи?” и така нататък. Всичко това, докато ходех.
Това ходене се превърна за мен в най-приятната част от деня, в една потребност. И го чаках с нетърпение. Независимо дали валеше дъжд, дали имаше буря, дали снегът трупаше преспи или пък грееше изтощително слънце, не пропуснах и ден през 2018, в който да не ходя. И се чувствам горд, че превъзмогнах мързела и се справих с нежеланието ми за спортувам. Не се натоварваш, не се изтощаваш, а напротив: зареждаш се с енергия, прекарваш време със себе си и се наслаждаваш на заобикалящата те среда.

Не се отказах от вкусната храна, дори нездравословната такава. Комбинирах нея с повечко плодове, зеленчуци, фрешове. Много фрешове!

Продължавам да не пътувам с градския транспорт – просто ходенето замени такситата.

Година по-късно не мога и да си помисля да не ходя пеша. Още щом се събудя, желанието ме обзема.
И се надявам никога да не ме напуска.

Този кратък наръчник доказва само към едно „Вярвайте си и не се изкушавайте от скъпи фитнес програми и хранителни добавки!”. Те не са Ви нужни. Единственото оръжие за справянето с килограмите е Вашата собствена воля!

По време на пълния период:

По време на слабия период:


За контрола на крачките – използвах приложението за iPhone Pedometer ++
***
Относно хапването – от всичко по много…

Невероятно полезно интервю на Галинка Чавдарова в радиото

В петък вечер Галинка Чавдарова, психолог и логопед, и аз гостувахме на студентското радио „Реакция“. Говорихме за децата и липсващата комуникация между тях и родителите им. Споделихме най-новите факти около платформата за подкрепа и помощ „Да говорим заедно“, както и какво предстои в предаването „Всеки първи понеделник“.

Галинка Чавдарова като гост в радиото на 11.01.2019 г.

Аз като гост в радиото на 11.01.2019 г.

Заедно с Галинка Чавдарова сме днес по Радио „РЕАКЦИЯ“

Днес e #ПетъкВечер, но с Галинка Чавдарова – логопед, психолог и основател на „Да говорим заедно“, може да Ви предложим една невероятно полезна вечер: с честен и приятен разговор за семейството… за справянето с говорните проблеми… за преодоляването на психологическите бариери…

От 18:30 ще бъдем в „РАДИО РЕАКЦИЯ“ – слушайте ни тук: HTTP://WWW.REAKCIA.NET/RADIO-REAKCIA-ONLINE

Време е да отворим сърцата си и ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО + как да се справим със загубата

Чувствам се много горд, че съм част от проекта на Галинка Чавдарова „Да говорим заедно“.
Галинка, магистър по психология и логопедия, е прекарала целия си съзнателен живот в помощ на деца и възрастни офлайн, но сега решава да дава полезни съвети и онлайн.
Неизбежно и нужно е да признаем, че днес комуникацията тече основно в интернет. Тоест, именно там трябва да издирим нуждаещите се от помощ и да им подадем ръка.

Така и направихме с Галинка – създадохме пространството www.dagovorimzaedno.com и от днес, 7-ми януари, вече може да посетите късчето на обич в нета!!!

+ днес излиза и първи епизод на предаването „Всеки първи понеделник с Галинка & Мимо“. Темата е как да се справим със загубата на деца, близки, любими… Гледайте го тук: https://dagovorimzaedno.com/archives/273

Аз и Галинка в кадър от предаването 🙂

Лято ’18-та: Дряновски манастир и пещерата БАЧО КИРО

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Завършвам поредицата за лятото със снимки на Дряновския манастир и пещерата БАЧО КИРО. Задължително посетете пещерата, заслужава си!

Лято ’18-та: Велико Търново & Трявна

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

СЕПТЕМВРИ 2018 / Велико Търново


СЕПТЕМВРИ 2018 / ТРЯВНА

Лято ’18-та: Венеция

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Септември 2018 / Венеция

С прекрасната Венеция завършвам първата част от поредицата „Лято 2018-та“. Утре продължавам със снимки от България.

Лято ’18-та: Ница

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

СЕПТЕМВРИ 2018 / НИЦА

Красив град… Спокоен… Топъл… Там, на плажа, прекарах най-щастливата вечеря в живота ми…

Лято ’18-та: Монако

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Септември 2018 / Монако

Монако е доказателството за липсата на равноправие и за увеличаващата се ножица между бедно-средни и несправедливо богатите. Яхти, хеликоптери… фалшивост и нулева човечност.