Може или не може да считаме учителите за пример, когато не смеят да заемат позиция по никакъв важен за обществото въпрос – същото общество, което ги издържа и се очаква да може да разчита на тях за съвет?!
Това ме занимава тези дни след като стана видно, че липсва маса смели преподаватели, които да възразят срещу хомофобния законопроект.
Наистина, признавам, много ме натъжи пасивността им в този случай. По две причини:
- Ако в други случаи може да ги оправдаваме (отново трудно, ала все пак), че не се изказват, защото не ги засяга пряко, то тук става въпрос за точно тяхната сфера. Нито опровергаха лъжата, че се е развивала гей пропаганда в класните им стаи, нито възроптаха срещу това дискриминационно законодателство, обричащо на още повече омраза ЛГБТИ учениците им;
- Втората ми причина е лична – прадядо ми е бил учител. Човек с изявена гражданска позиция и дъщеря му, покойната ми баба Славка Лесидренска (Слава Леси), възпита в мен схващането, че учителите са фундаментът на обществото и аз се прекланям пред учителите, но само пред онези, които не се безгръбначни.
Диагнозата учител в България се очертава, че е същата, обаче, като на чиновника. Най-често безволеви хора, стараещи се да не разгневят директора на съответното учреждение, за да докретат до пенсия. Дотам.
Само погледнете организациите им и такъв соц нафталин ще Ви лъхне, че ще се задушите повече и от моя дъх след като съм ял чесън при утежняващия фактор на гастро-езофагеалната ми рефлуксна болест.
Вижте една Америка и учителският синдикат, председателстван от Ранди Вайнгартен (Randi Weingarten) /на снимката в ляво/. Жена, която заема позиция против отравяната от Тръмп атмосфера и е за светлата демокрация със защитени човешки права на Камала Харис.
Самата Ранди е лесбийка, щастливо споделено влюбена в Шарън Клайнбаум (Sharon Kleinbaum), която е равин.
Това в България никога няма да го доживеем затова и достойнството на учителската професия така девалвира. Но който каквото си направи, друг не може да му го стори…
