МИМО ГАРСИЯ:
12 години изминаха неусетно, неестествено бързо.
От една страна, всички се радваме, че завършваме, че повече няма да ни се налага да се притесняваме за извинителни бележки и оценки, но от друга страна, има уплаха у всеки един от нас.
Следващ 15-ти септември няма да има.
И макар привидно да демонстрираме, че изобщо не ни интересува дали ще има или няма да има такъв ден, вътрешно знаем, че онова детското вече напълно си е отишло от нас.
Има безброй тези и клишета, че да запазиш детското в себе си, е мисия, която всеки трябва да преследва, но когато университетът и работата почукат на вратата – разбиват на пух и прах и тезите, и клишетата за детството.
Редно е да се запитаме какво ни дадоха и какво ни отнеха тези 12 години:
Училището съумява да ни покаже, че светът не се върти около нас, че не винаги нашите желания ще бъдат удовлетворявани, че ние никога не може все да сме на първо място, че разбирателството с околните – започва с уважение към позициите им.
Училището обаче ни разочарова по отношение на средата, която сме принудени да изтърпяваме пет дни в седмицата, без да имаме инструмент, чрез който да бъдем попитани дали приемаме даден проблемен ученик да бъде заедно с нас непрекъснато и по този начин да проваля образованието ни. И да – малцинството е принудено да се съобразява с волята на стадото, а не бива – това не е свобода.
Убедени сме, че българското училище може да стане много по-добро, ако висшестоящите се вслушват и в учителите, и в учениците. За да се променят нещата е необходимо да няма разделение на вечни групички, а да има обединение около това: имаме ли желание бъдещето на България непрекъснато да напуска през Терминал 2 отечеството ни?
Притискането на учителите да се съобразяват с учениците е пагубно за отношенията, които трябва да съумеят да изградят помежду си.
Апелирам ръководството на 54-то да бъде с учителите си, да ги подкрепя и да не позволява те да бъдат унижавани от комплексирани мами и татковци, които обожават да се бият в гърдите и да твърдят „Нашето гардже е най-хубаво!“.
След тези 12 години ние – зрели и помъдрели – може да направим обективната оценка, че нашите учители заслужават определението „достойни“. И не, ние не твърдим, че са перфектни, уникални, незаменими – те са достойни, защото са се постарали да ни обучат и да ни възпитат. И с повечето от нас наистина са се справили.
Как се очаква на 7-годишна възраст детето да е готово да се отдели от семейната среда – това ще е напълно невъзможно, ако няма педагози, към които то да може да е приспособи и най-вече привърже.
Раздялата днес не означава раздяла завинаги. Раздялата днес е нормална стъпка в това, което наричаме кръговрат на живота. Именно в това училище ние осъзнахме, че не сме на този свят само за да ядем и пием, а за да се развиваме и да се чувстваме щастливи от професионалните и личните решения, които самостоятелно сме взели.
Със съучениците със сигурност след някое и друга година ще си забравим и имената, и физиономиите, и историите, но спомените, които сме създали тук заедно, завинаги ще останат в нашето съзнание!
Нека взаимно си благодарим за времето, прекарано заедно, и нека оттук нататък знаем и помним, че никоя среща не е случайна, особено тази с учителите ни, които ни изградиха като личности!
Благодарим Ви още веднъж, скъпи учители!
