Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Мимо Гарсия

Booktherapy в YouTube

ЯД ме е, че това умно и способно момче не е в ТОП 10 на YouTube… Няма и да бъде, защото в тази класация намират място единствено голотата и пошлостта. + тези, които са способни да създадат видео от типа „Как се чувствам след 24 часа живот във вана с газирана напитка“…

Безкрайно се радвам, че колежката ми Галя откри неговия канал, защото не е само Book терапия, но и остров на нормалност&надежда в интернет!

#сподели

ДА ГО ЗАПИШЕШ ИЛИ НЕ – НОВАТА РУСКА РУЛЕТКА

Българинът винаги приема и предава не с ума, а с със сърцето си.
Директно емоционални хора сме си – характерна черта.
Когато става въпрос за събиране на средства за операция или за изпаднали в беда, не мислим дълго, не разсъждаваме да дадем или не, грабваме телефона, изстрелваме DMS-ите и изказваме искрено съчувствие.

Българинът обаче е завистлив, гледа в чуждото канче винаги, но същевременно с това му пука за ближния. Готов е да спре и да помогне. И най-вече е готов да брани децата. Не само своите, но и чуждите.

Проблемът с емоционалността обаче се проявява в такива мигове – над 1600 са харесали, 500 са коментирали, а 2300 са споделели публикацията във Фейсбук на майката на Борис – Надежда Данабашева-Хера.
Момченцето е със СОП (специални образователни потребности) и според майката, е оказван натиск, за да НЕ го запише в 32-ро СУ, макар че това е единственото училище, където детето е прието.

По случайност днес се срещнах с майката на болно детенце, което след куп пазарлъци в крайна сметка е било прието в 32-ро тези дни. Потвърждението от независим източник ме кара да вярвам на Надежда, но не и да съдя заместник-директорката и ще Ви обясня защо:

  1. В моето училище преди години имахме един Здравко със СОП – едро момче, което посещаваше определени часове по график. В началото го водеше майка му и тя умееше да се справя с него и агресията му, но когато поотрасна, започна да идва сам, закачеше се с по-малките – и дори имаше специална бележка до охраната „Не пускайте Здравко извън графика му!“. Но какво може да направи един възрастен мъж-охранител с едно физически здраво момче?! Опитваше се бай Асен да го примоли да стои отвън, да напусне двора… Нямаше оправия и май после го отписаха.
  2. В моето училище са приети много деца със СОП, които идват с придружители при ресурсните учители. Какво да Ви кажа, освен загуба на време и излишни разходи! Знам колко е тежко да заявиш истината в лицето на родителите, но те трябва да приемат факта, че децата им не са напълно здрави. Да, уважавам инициативата на европейските бюрократи да има прием на децата със специални потребности, да учим на толерантност и разбиране, но днешното лицемерие е задушаващо: знаете ли каква е реалната обстановка в първи клас – шум, крясъци, надвикване, непрекъснато криене по тоалетните, заливане с вода и още най-различни номера. Малките „ангелчета“ у дома, стават съвсем различни в училище – до степен втори-трети клас да показват среден пръст и да псуват. Повярвайте ми: ДЕЦАТА СЪС СОП НЯМА ДА СЕ ЧУВСТВАТ ДОБРЕ В ТАЗИ АТМОСФЕРА. По-слабите, по-чувствителните деца стават жертви, та какво остава за болни душички, които не могат да се защитят по никакъв начин!?? Хубаво е да осигуряваме повече работни места за ресурсни учители, но знаете ли как помагат за изпитите – отива детето със СОП заедно с ресурсния учител в кабинета при изпитващия. Пият си кафето двамата даскали и накрая се нанася една фалшива оценка, която трябва да зарадва тъжните и постоянно борещи се родители. Това не е никакво, ама никакво социализиране, а си е чисто и просто един фалш!
  3. Слушах тези дни всякакви фондации, които спекулират с темата и бранят правото на децата със СОП да са в училищата – и как не, парите, които получават на държавна и европейска хранилка си заслужават да подклаждат огъня на формалното приемане. Огромна лъжа е, че се грижим за децата със СОП! Чета коментарите на родители за казуса „Борисчо“, но вижте какво става, ако в класа на техните деца има болно дете – „Не били длъжни децата да търпят това!“, „Спъвала се програмата!“, „Откъде-накъде учителката ще обръща повече внимание на болното дете – като е болно,  да си седи вкъщи“ и така нататък. Една майка сподели с мен следното:  имали от първи до трети клас дете със СОП. Бащата на детето не е работел и постоянно бил в класната стая с него. Всички ученици непрекъснато се разсейвали, болното детенце се притеснявало, а съучениците го бъзикали постоянно. В началото на четвърти клас самият баща се извинил на първата родителска среща на останалите за причиненото неудобство и си прибрал детето зад вратите на дома. Ние не сме против тези деца, стига обаче да са далеч от очите ни. Хем да ги има, хем да ги няма. Може да пратим СМС, да напишем пост в тяхна защита, но самата майка ми призна, че целият клас бил настръхнал, майките и татковците имам също предвид. Пускали жалби, протестирали, накрая заплашили с групово напускане, но не е толкова лесно да бъде изгонено дете със СОП.
  4. Прекрасно разбирам директорката на 32-ро. Самата тя е между чук и наковалня. От едната страна е една майка, обречена цял живот да се бори срещу системата, от другата страна са свръх амбициозни родители, които бутат чедата си в 32-ро, защото е „елитно“, и няма да се примирят с „некачествен материал в класа“ – ЗНАМ, ЗНАМ, КОЛКО ГРОЗНО ЗВУЧИ! Изгледайте филма Wonder и ще видите какво е и детска злоба, какво е и родителска амбиция – порив на една майка да фотошопира снимката на класа, но да не покаже, че в класа на сина й има момче с деформирано лице.
  5. Повечето злоба към 32-ро не е от обич и подкрепа към Борис, обаче. Съзирам как всички  съскат срещу училището и знам защо е това. Хората от крайните квартали, хората без връзки сега тържествуват: „Моето дете не влезе в това училище, ама на, разби му се реномето!“. Щото трите дни слава за този случай отминават, ама болката, че тяхното гардже не е прието при ЕЛИТА не се забравя…
  6. За мен винаги едно училище се брои за елитно или не спрямо отношението на учителите и учениците, но повечето майки се водят от празни класации и цифри.
  7. Направи ми впечатление и лицемерието на много учители, които застанаха зад Надежда, ама инак със зъби и нокти се борят да нямат деца със СОП в класа, защото са допълнителна грижа, а не носят бонус към заплатата. 2017 бях на училищна конференция. Ами то там повечето директори и учители се оплакваха именно от тези деца и как нямат шанс да се справят с тях. Защото повечето пъти тези деца са по-бойни, по-агресивни, не се разбират от дума, а родителите им продължават да твърдят, че им няма нищо и не взимат мерки. Но това последното се отнася и за здравите деца. Да сте чули родител да не защити детето си, когато то нагруби другарче или счупи някакъв предмет!? НЕ! Винаги някой друг е виновен.

Та така връзката между учители, родители и ученици, независимо със СОП или без СОП,  вече е много трудна. Това е проблемът и май няма никакво разумно решение.

Снимка: Google Джейкъб Трембли в ролята на Огъст ; „Чудо“

 

#сподели

НЕ Е ЛИ ЛЮБОВТА ВАЖНА ЗА ВСЕКИ?

2018 е, а се бият хора в центъра на София, европейската столица, за това да има или да няма гейове…
Лошото е, че докато едни си избиват агресията, а други печелят пари, хиляди деца биват осакатявани психически. От страх, че ако признаят, че са гейове, ще ги пребият или ако общуват с представители на тази сексуална ориентация, ще им се изплюят в лицето.

Казал някакъв Петков за news.bg, че мястото на гейовете е в Ада. Този човек участва в ПоходЪТ на семейните ценности, извинете, ама отрепка с такива мисли за какви ценности може да се бори и да ги проповядва?! Из представителите на „Традиционното“ семейство са и тези, дето заливат жените с киселина и ги стрелят от ревност. Пак ли това е нормално и законно?! Пак ли!?

Реално на днешните протести, които проследих по телевизиите, от едната страна виждам провокатори вместо да помагат на хомосексуалните, да им пречат – покриване на голото тяло със знамена, кичене с ленти и явна демонстрация на кичозно поведение. Това на никого не му е приятно, разбира се. Огромна част от хората в тази половина са финансирани от чужди Фондации, с каква цел – не да развалят семейството, а да променят важните теми в обществото.

От другата страна пък са младежите с кубинки и бръснати глави – дали им по 20-30 лева и крещят „Аз съм българче, обичам наште планини зелени“. Сега друг е въпросът, че такива умни гологлавци книга не докосват. Има и цели семейства, които демонстрират „семейно щастие“. Нормалното семейство, според плакатите им, било: „Доминиращ мъж, покорна жена и послушно дете“. А къде забравят любовницата, бе?!

Какво ти нормално семейство днес – половината съпрузи се гледат на кръв и не се развеждат само заради общия кредит за общия покрив! Не са нормални отношения, когато се слагат взаимно рога, без никой да признава.

Стига вече с тези препирни за гейовете. Изкуствено се създават такива настроения, младите не се вълнуват от това, интелигентните, имам предвид. А не тези, дето ги бутат определени чужди църковни настоятелства, за да се възхищаваме после на вечния президент.

Не разбирам, наистина, как може хора, критикуващи Конституцията постоянно, именно в частта за „Бракът е между мъж и жена“ да я бранят?! Е, хубаво, айде – нека да не се нарича брак отношението между еднополовите двойки. А и то брак днес има ли?! Не е ли прекалено компрометирана дума с всичкия фалш в съпружеските отношения?!

„Библията, Библията“ – е какво Библията?! Белким все още вярваме в религията, пълновластна сила за по-лесно управление?! А пък като гледам божиите наместници какво вършат, май че няма по-грешни, освен сред убийците. А и в свят на толкоз лъжи, интриги, аморални действия – да споменаваме името Божие, си е най-големият грях!!

Знаете ли, наскоро гледах един много хубав филм – „С любов, Саймън“. От тези романтичните произведения, които са ми прекалено сладникави, но чат-пат си позволявам доза от тях. Прекрасен кино продукт, учудващо голямото тв студио не е скапало сценария по книга, избрало е харизматичния и талантив Ник Робинсън и е дало свобода на творческия колектив да действа. Фантастично се е получило, но много силно се помни фазата на Саймън – „Всеки заслужава невероятно романтична история“.

И извън парите за протести и манипулациите на масите – не се ли борят и про-ЛГБТ активистите, и анти-ЛГБТ дейците за любов? Всеки кой както я разбира, но все пак… В този лицемерен и пошъл свят, робуващ единствено на финансите, не мечтае ли всеки за другар, с когото да се допълва и подкрепя? Не копнее ли всеки за духовно приятелче, за съмишленик?! Копнеем… Колкото и да твърдим, че сме си самодостатъчни, това съвсем не е така. Нямаме нужда от разделение, а от събиране, сплотяване…

Днес, съботата, стотици я прекараха във взаимна омраза, вместо във взаимна подкрепа. Излишно е!

Снимка: Google ; Ник Робинсън в ролята на Саймън
#сподели

70 години след 1948 : За Русия

Тема: Джон СТАЙНБЕК „Руски дневник“
по предмет „Журналистически жанрове“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg

Студент Факултет по журналистика
и масова комуникация Фак. номер: 18118

Проверил:
проф. д-р Тотка Монова

Любимото време на всяко дете е, когато е с баба: палачинки & приказки – какво по-хубаво?! Е, да, но в моето детство имах врагове, които ме отдалечаваха от баба – не, не беше дядо, хм, и работата й не беше чак толкова „кръвожадна“, и съседката от съседния етаж не ни дотягаше чак толкова… Книгите! Именно книгите се намесваха между нея и мен. Игрите и разговорите ни бяха прекъсвани от тези тихи, но опасни врагове, които сякаш разрушаваха общите ни сюжетни линии и я пренасяха в паралелната вселена на различни светове.

Най-страшното наказание в моето детство, пък даже бих го нарекъл и единственото, представляваше не наказание да мирувам в ъгъла, нито да не гледам телевизия, а да мълча. Или по-точно казано, да няма с кого да разговарям – знаете, като по филмите – бърбориш дълго, разказваш нещо разпалено и с интерес, а отсрещната стена е „глуха“. Не наистина, а на инат, ама в моя случай си беше тъкмо наистина и тъкмо по любов към творчеството на този и онзи всезнайко…

Баба ми потъваше в любимото кресло, качваше краката на мъничка табуретка, завиваше се с кашмирено одеяло, отваряше кориците – и досега предпочита твърдите, сякаш са по-шумоизолиращи – и изчезваше от стаята.

„Ехо, бабе“ – летаргично състояние. „Ама, знаеш ли какво…“ – опитвах се, да продължавам да воювам, ама къде ти… Писваше ми в един момент. Пусках ядосано някое предаване и проклинах тези, които са измислили езиците, та да се появят книгите. На сутринта криех въпросното четиво, ама изникваха нови и нови войници в тази неравна война.

Пък баба ми и дядо ми не са „нормални“ хора според днешните стандарти – вместо за кола, са потрошили пари като за кола/апартамент/остров за книги. Огромна библиотека, дето съвместява и най-евтините любовни романчета, и най-класическите философски разсъждения. От онези дебели и тромави книги, които никой никога не дочита докрай, ама съществуват въпреки настроението срещу им.

Съществуват, защото книгите са магични. Сякаш са защитени и не могат да бъдат унищожени – да, имаше спад при бума на интернет, но си възвърнаха славата. Бранят ги не писателите, а читателите, които живеят чрез тях. Не случайна е онази приказка – „Книгата е прозорец към света“. Винаги съм се убеждавал в посланията с неизвестен автор или по-скоро думите, предавани от поколение на поклонение. Макар винаги да съществува онзи принцип на „сгрешения телефон“, във всяка лъжа и във всеки слух има капчица истина. Каквото и да е било първоначалното послание на „Книгата е…“, най-важното е достигнало до нас. И трябва да се учим от него.

Слава Богу, не съм изпадал в екзистенциална криза, а и не виждам какво толкова да му търся смисъла на живота, следвам максимата „Живей, както желаеш“ и се чувствам добре, но пък съм се питал понякога има ли някаква възможност да бъдат прочетени, поне заглавията на всички издадени книги по света? Сам си отговорих – не, не, не!

И не защото няма как някой да седне и механично да чете в интерес на някакъв Гинес рекорд, а защото да прочетеш една книга, означава да опознаеш поне отчасти и автора. Да го допуснеш наблизо в душата и ума си. Да му разрешиш да ти разкаже за себе си, за героите си и за това, какво и защо е искал да разкаже и представи като тема.

Аз също се опитвам да пиша – понякога статии, понякога разкази, рядко стихове – и винаги най се притеснявам от извода, който оставам. Чувствам се длъжен той да е и положителен, и поучителен. Много пъти обаче поуките не носят положителен завършек, друг път положителността не идва с поука. Преработвам текста докато намеря начин и двете „П“-та да съвпаднат.

Пак понякога се чудя дали хората търсят изводите в края или просто някакво съдържание за консумация по средата. Да, има ги тези хрупащи страници. Но ги има и онези задълбочаващите се в редовете.

Имам приятелка, която непрекъснато чете – всякакви жанрове в безбройни тиражи и огромни обеми. Но дойде ли лято, захвърля книгите на съдържанието и грабва любовните еднодневки – обявява почивка за мозъка, пуска кепенците му и открива бар градината пред сърцето. Прекарва си добре така юнските лъчи, юлските жеги и августовото изгаряне. Мине ли първата половина на септември, отново грабва сериозната литература и се завръща в офиса на пълни обороти…

Та с нея веднъж спорихме дали човек има нужда от почивка от сериозните книги. Според мен – не, стига стилът на автора да допада, според нея – да, защото прекален читател и Богу не е драг.

И ето, аз станах втори семестър студент по журналистика във ФЖМК. И по „Журналистически жанрове“ ни се дадоха многобройни автори, да си изберем по своя съвест и чувства.

Ту на този автор се хвърлях, ту на друг. Видя ме баба как един ден за пореден път играя на руска рулетка и директно каза – „Кой мразеше най-много в детството?“. Върнаха ми се и детските спомени, и детското желание да тропна с краче. „Тайн… Стайнбек, разбира се!“. Ах, неговите „Мишки и тортили“, пфу за неговите „Богове и гроздове“, и най-вече „Източни райове и зимни картини“ – колко игри и забавление са ми отнели, само аз си знам!!

Но като един прилежен и послушен внук се спрях на Стайнбек и „Руски дневник“, защото в една или друга степен се чувствам обвързан с тази държава, без дори да съм я посещавал.

Знаете – онова поверие на комунистическите семейства „Мъжът изкарва прехраната, а жената се грижи за децата“. Сега, няма да отричам, че за всеки е имало работа между 1944 и 1989-та. Но пък директно нека си кажем, ако човек е искал по-бързо да се сдобие с кола, да има нормално радио и сносни дънки е трябвало да бачка в чужбина. Не, не, не загатвам за ниските заплати тогава, защото знам 2 стотинки билетче, 5 стотинки вафла или пък обратното беше, ама 65-70-100 лева за месечен труд ми се вижда даже „пре-пре-завишено“…

Ама дори и при тези „големи“ заплати – някои мъже са вдигали куфарите и са заминавали да се трудят в чужбина. Така, тогава България и СССР са имали сключени „междувътрешни“ спогодби (като 16-та република) наши момчета да се трудят там – да строят къщи, да облагородяват студените райони, в които дори руски крак не е искал да стъпва. Защо? Ами защото дори руснаците не са били тогава зажадняли толкова да припечелват някой лев, живеещи на трудни и нечовешки условия като липса на нормална тоалетна и храна.

Консерви и водка – единственото спасение пред зъзнещите български момчета-строители, изпратени там да работят в името на вечната спогодба.

Та и дядо ми е бил там – изоставяйки съпругата си за дълго, изоставяйки малкото си момче да расте без него, за да осигури на семейството кола, а пък на малкия – колело. А и, за да се жертва за родината, изпратила го сред хищници и мечки стръвници за жълти копейки.

Единствената кореспонденция между дядо и баба – писма със сълзи по тях и мирис на горчилка от нуждата да са далеко един от друг в името на общата семейна и национална кауза – за тяхното и народното бъдеще. Така са ги учили, какво да правим?!

Та Русия тогава не им е предложила топло рамо, а напротив студено-задушаваща прегръдка, разбила много семейства заради съмнения от изневери – от българските моми имам предвид, там из горите освен самодиви… Имало си е и лафче „Коми, Коми, що ни раздоми?! Имало е и жени, които от любов ли, от авантюризъм ли са тръгвали с мъжете си, ама я си представете щом тръгнеш да уринираш – във въздуха жълтениковото вещество замръзва. Голяма ревност ще е да е било, а?! Днешните девойки имат работа само да проверяват Фейсбук профилите на гаджетата си, а тогава – прогрес!!

Та Русия не е разбила семейството на дядо, заздравила го е. Които минели капана на две-годишната руска служба – оставали вечно заедно. А, дано е така, та да не ми спретнат старците някой развод, та да се чудя на кого да бъда свидетел и на кого да стана враг.

Години по-късно баща ми замина пак към Русия – студът си беше същият и по негово време, студеното отношение на работодателите – също. Ама хората добри, мили, готови да помагат във всеки момент – веднъж баща ми се застоял прекалено дълго навън и тамошен колега му казал: „Прибирай се без да задаваш въпроси!“. Татко ми се учудил, уверил го, че е ОК, но онзи упорствал. Баща ми с трясък се прибрал, две минути по-късно хиляди иглички пронизали лицето му, станало му е ясно защо мъжът е бил толкова настоятелен.

Баща ми също пътува до Русия заради семейството. Харесва искрено руснаците – заради способността да ти станат близки бързо, заради липсата на лицемерие, заради жестовете да се застъпят за теб.

Често в компания са ме питали – „Мимо, какъв си – русофил или русофоб?!“. Не ми е лесно да определя! Изобщо дори, има случаи, в които се възмущавам на това как руснаците разсъждават глуповато и по детски очакват Спасителя по бели гащи.

Ами не може в 21-ви век да има хора, които се възхищават от евтиния ПР, президентът Путин преди кампанията за президентските избори да влезе гол до кръста в ледено езеро заради религията.
Ами не може да се кланяш на един патриарх с толкова тесни политически свръзки в този век.
Ами не може да не осъзнаваш, че реално погледнато, при избори Путин няма конкуренция – има от едната му страна политически съюзник, а от другата – дъщеря на негов приятел-олигарх.

Ами не може, но явно може, защото вече 18 години това продължава и няма изгледи да спре, дори след този му 6-годишен, уж, последен мандат.

Разсъждавал съм дали пък всички руснаци не са били събрани на Червения площад и не са били облъчени със специален лазар за промиване на мозъците, та понякога гледат на нещата като наивни деца. Има толкова бедни руснаци, че е перверзно да говорим за стабилна федерация, разрастваща се икономика и проспериращи пазари.

Дядо ми и баща ми имат 25 плюс години разлики. Почти няма разлика в състоянието на живот на редовия руснак от командировката на дядо до командировката на татко. Мисля си, че това е напълно достатъчно, но ще дам още един личен пример:

По(д)ходът на хитрите рускини – феномен, който е реално преживян от моето семейство. Става въпрос за следното – заради бедността в Руската федерация и невъзможността много жени да намерят реализация за себе си и децата си, те напускат страната и заминават за други държави с цел да се реализират подобаващо.

И ето чичо ми се влюби в рускиня, разведена, с две деца, които той отгледа. Чичо ми, дългогодишно работещ в авиацията, пропътувал, дето се казва три пъти земното кълбо, беше апетитна хапка. Но преди рускинята да се мушне в леглото му и в живота ни, тя беше успяла да оплете известен син футболист, който да я забремени двукратно.

Истина си е, че не е лесно да задържиш футболист. Те правят едно, две попадения, или най-добре хеттрик и след това освен мижавата издръжка, не се интересуват повече от бъдещето на отрочетата и тяхното възпитание.

Та рускинята намери чичо, уреди си собственото бъдеще и това на децата. С незаконни практики, или по-скоро дейности на ръба на закона, открадна цяло жилище, семейството си развали отношенията с чичо ми и той се откъсна от нас окончателно.

Любопитно е обаче друго – майката на рускинята и сестра й, макар и от различен баща, бяха постъпили по сходен начин. Третият мъж на майката на Старшата рускиня, е кмет на не малко селце. Раздава премии на всички, разпределя житото за продажба, но е преписал и последното парченце земя на две дъщери, които не са негови.

Сестрата пък се уреди с цяла къща от мъж-будала, който й завеща всичко, а сетне се разделиха и тя го изгони, защото той дори не си беше записал „с право на ползване“ в документа за дарение.

Та ето, това са част от практиките на някои рускини, които ненавиждам. При мъжете също има какво да се изисква – домашното насилие в Русия е на много високо равнище. Баща ми казваше, че в блока, в който беше разпределен да живее, ежедневно са се чували писъци и скандали. А имайте предвид, че заради студа, там стените са извънредно дебели.

Между българи и руснаци има много общо, не само заради това, че сме братски народи, а защото в много отношение, може и заради 45-те години крепка дружба, мислим еднакво: има все още религиозен глад и у нас, и там. Не че съм от хората, които не вярват в Бог и в някаква сила, но ми се струва нереалистично народът да се разтреперва от вълнение, когато видят Владимир Путин или Бойко Борисов да се кръстят или пък когато Илияна Йотова целуна ръката на Патриарха ни.

Този задължителен протокол е неуместен в държави, които твърдят, че са отдалечени от религиозното и са отдадени на светското. Също така, как така по времето на комунистическа България на хората е забранявано да влизат в църквите по време на Великден, а сега непрекъснато и лидерите, и довчерашни деца и внуци на тази система, на партиите-последователки призовават да вярваме и да се покайваме.
Ясно е, че религията носи подчинение и последващо по-лесно управление, но ако едно време за хората е било от съществено значение да има нещо, в което да вярват, днес е достатъчно да вярват в себе си и възможностите си. И си спомням думите на Стайнбек, който казва, че „Властта не корумпира. Страхът корумпира… може би страхът от загуба на власт“.

Разбира се, хомофобията е другата ни последователност. Ако има два народа, в които се възприема за достойно да преследваш човешката любов, то БГ и РУ печелят това състезание. В България поколенията надраснаха стереотипа, но в Русия продължават да ги манипулират с цел да ги сплашват как Западът носи разпад и как децата им ще бъдат извратени. Не знам как руснаците не осъзнават, че двама обичащи се няма как да са престъпници и врагове на народа. По-скоро  врагове на народа са тези, които разпалват омраза, а не които призовават за любов.

Търсенето на вечен баща, който да пази народа от ЧудовищеТО / Триглав Змей в случая на Русия, с трите глави на Европейската комисия, Европейския съвет и Европейския парламент, е друг типечен белег на българо-руските прилики. Българите си имаме приказка за „Неволята“, сигурно братушките имат подобна, но пак и пак все сме в търсенето на следващия Супермен, който има бицепс, трицепс, плочки и МАЧкарски/Джудо черти, плюс никога не плаче, няма емоции, железен е!

Надеждата за по-добро и оплакването – и българите, и руснаците, макар да живеем ден за ден, без да пестим, не се радваме никога на днешния ден. Винаги имаме надежди за по-добро бъдеще, за което нито се стараем, нито се стремим. Вечно се оплакваме от всичко, ние българите обвиняваме държавата и правителството си, а пък руснаците Америка и Европа. И българи, и руснаци не откриваме грешките в себе си и това е проблем, за да се развиваме и самите ние, и нациите ни, и отношенията между държавите ни и света. Заради приликите между двата ни народа, естествено, избрах да пиша за „Руски дневник“ като житейски урок.

Дневникът на/за Русия никога не може да бъде изчерпателен. Тази Федерация е жив организъм с непрекъснато променящи се настроения и страхове. Последната е от особена важност за процесите, които там се случват постоянно. Хората винаги сме със задействан инстинкт за самосъхранение и руснаците прилежно спазват това правило като непрекъснато изпадат във все по-осезаема изолация. Това е допълнително подплатено от агресивни европейски лидери, чиято риторика започва и завършва с анти-Русия, анти-Путин, анти-руснаци доминация на речта.

Ненавиждам разделението, изкуствено и ужасяващо, между нациите. Защото игрите на Путин и Тръмп могат да интересуват депутите на „Единна Русия“, сенаторите демократи & републиканци, но не подобравят живота на редовите граждани на двете страни, които години наред съществуват в една студена вражда. И ако по-възрастните знаят това, то младите израстват в именно такава вредна атмосфера, която възприемат за нормално състояние и често може да чуеш 15-20-годишен руснак на чаша концентрат да говори като запален джихадист за вредите на САЩ или пък американче, все още с мляко около устата, да прокламира колко бил вреден Путин за политиката на Щатите.

Това е плашещо, стресиращо и вредно. Изключително е несправедливо, че живеем в такъв свят на студена пресметливост, в която основните играчи разиграват пуловете на таблата, без за секунда да поразсъждават за съхраняването на човешкото в хората и за изолирането на най-низсшите страсти, които съществуват като завист и омраза.

Живите трупове ги виждам и в България. Наскоро президентът Румен Радев бе на посещение в Русия, във Фейсбук страницата му ври и кипи. Едни обследват погледа на Путин как гледал „влюбено“ Радев, други виждат в Радево-Путината среща възраждането на СССР през 21-ви век. Разбирам ги, все пак знам как са учени в любов хората през комунизма към Федерацията. Нямаме право да съдим жертвите на този режим. Това са хора, които са облъчвани и са заслепени.

Така нямаме право и да съдим еврофилите и америколюбците. Някои са от репресирани семейства, които цял живот са гледали в посока Европа и САЩ като спасение и като реванш – неосъществил се, но все пак сбъднал се под формата на уродлива демокрация, в която червените наследници се пребоядиха в синьо-жълти, за да останат на власт. Те ту са с Европа, против Русия, ту са с Русия, против Европа, но в действителност играта е една и съща: откъдето духа вятърът или откъдето идват парите. Това е.
Всички влюбени в Русия, в Путин, в Тръмп или пък в Туск ще бъдат вечно разочаровани, защото никога няма да разберат голямата игра, в която хората никога не важат и никога няма да важат! Осъзнавам колко тежки са тези думи, но няма как да заобикаляме истината или да я трансформираме в благородна лъжа – лесно за приемане, но трудна за изричане.

Трудна за честните хора, но лесна за политичестите ПР системи и кампании, които винаги могат да бъдат обект на дълбоко изследване – какви хора работят там и каква съвест /НЕ/ притежават, та да могат да участват във всеобщата манипулация.

Сякаш посланията, които тези кампании изготвят, сякаш плакатите, които се разлепят, сякаш интервютата, които се дават – са с дата до изборите. След това изчезват, забравят се и може би за това партиите имат ангажимент да изчистят, по-скоро да заличат, улиците от постерите. Домейните на партийните сайтове за избора се оставят да изтекат, а пък Фейсбук страниците за кампанията и YouTube се изтриват, за да освободят мястото на следващите претоплени лъжи в пластмасова кутийка без вилица и нож.

Припомняне от място е единственото спасение за що-годе възобновяне на нормалността и намаляване на перверзността. Декларираните обещания е необходимо да бъдат увековечавани чрез снимков материал в тази модерна реалност на следващите избори.

Резултатите е необходимо да бъдат видими за всички, независимо живеещи тук или емигрирали отдавна. Обликът на истинската демокрация са откритостта и прозрачността, а не блокирането и следенето. Това не е защита на отечеството, а отслабване на свободата на словото и на изразяването. А когато личните думи са забранени, една нация поетапно умира. Когато журналисти биват разстрелвани по странен начин, когато кореспонденти биват тровени по странен начин, когато политически противници и бивши приятели умират по странен начин – изникват въпроси, които са трън в петата на това – „За какво живеем, ако живеем в една лъжа?“.

Не казвам, че винаги съмненията се оказват истина. Дори съм убеден, че понякога убийства са с цел набедяване на Главния/Важния/Единствения. Само така политическите противници ще откъснат процент от славата и ще се докопат до парламентарната хранилка, ала и те няма да сторят нищо полезно, защото веднъж озовали се в златните градини на луксозността и неприличното богаство, моралът сякаш се отпуска и започва да танцува в такт с парите и новите стандарти на „Аз“-трансформацията и „Аз“-целите.

Един демократичен свят би имал винаги и бедни, и средни, и богати, защото инак не би могъл да съществува естествено. Но в един демократичен свят бедните биха могли да се измъкнат от блатото, средните биха могли да изказват свободното си мнение, не само докато пият бира в парка, а богатите ще могат да демонстрират парите си спокойно, защото ще знаят, че са ги заслужили с честен труд.

В един фалшив свят бедните се раждат и умират бедни. Средните пазят хляба си, примирявайки се с всичко, а богатите се крият като мишки зад охрана и дувари в страх да не ги заснеме папарак или да не ги интервюира журналист, когото ще се наложи да взривят.  В такъв свят за съжаление само бедните могат да си позволят да напсуват спокойно и от сърце, и да се чувстват мъже с топки или без, както Вие пожелаете.

Спокойствието да имаш е необходимо да бъде спокойствието да бъдеш. А не да бъде неспокойството да не загубиш всичко като те уволнят, защото не слушаш, и няма как да си покриеш кредита за илюзорното жилище, илюзорния автомобил и илюзорните обувки на любовницата.

Ако се дразня на нещо, дошло у нас от Америка, това са тези обирджийски бюра за скъпи илюзии. Кредитни институции, които обират. Буквално разчленяват семейства. Обясняват ти какво ли не, за да клъвнеш – как ще имаш, как ще бъдеш, как ще живееш. Дават ти документи – коварни и опасни, подписваш и загубваш всичко.

Обичам анимациите – учат и деца, и възрастни на важни уроци. Един от тези уроци е да не се доверяваш и че всеки договор носи негатив: ако се вгледаме в „Шрек Завинаги“ веднага може да направим аналогия между грешката на зеленото чудовище да подпише договор с Ръмпестилтскин, за да има ден като истинско чудовище на цената да няма истинско семейство и приятели, и договорите, които сключват хора, желаещи да изживеят един фалшив живот: с много пари на пищни софри и скъпи екскурзии.

Голямата емоция минава, изведнъж кредитът чука на вратата за дълга и те задушава бавно-бързо до посиняване или докато не заложиш някой орган за продажба, за да се измъкнеш. Договорите на България и със СССР едно време, и в Европейския съюз днешни дни също имат своите плюсове и минуси.

Но както един човек не може без да комуникира, така и една страна не може без партньори. И както всеки партньор за човешка връзка има своите плюсове и минуси, така и всяка международна спогодба носи плюсове и минуси.

Както всеки човек преценява за себе си кой му е по-полезен и кой не, така и страните трябва да претеглят всяко решение да се присъединят ли към някоя организация, като НАТО да речем, или не.

Често бъркаме хората в изборите, често и политиците грешат, неволно или с(т)имулирано чрез пари, къде да насочат държавата и каква да бъде нейната политика. Но всеки е необходимо да си прави изводите – и както човекът прекъсва, ако е умен, връзката с грешните хора, така и избирателят, ако има този шанс и не е в Северна Корея, има поне минамална възможност да въздейства като не преизбира вредните, които дърпат нацията му само надолу.

И все пак всеки край е някакъв вид ново начало, ако и двете страни проумеят, че по-добре лоши познати, отколкото прекрасни врагове. Защото воюването никога не е от полза. И винаги в един момент поколенията осъзнават това, но да, по-добре късно, отколкото никога, но не е ли най-добре Америка, Русия и САЩ да намерят свръзката по-рано, за да си отдъхнем всички!? Това ще стане само и единствено чрез всеобщо изискване на гражданите на трите световни фактора, плюс Китай, разбира се!

 

Джон Стайнбек (1968) умира 20 години по-рано в месеца, в който се ражда сегашната американска знаменитост Ванеса Хъджинс (1988). Убеден съм, че ако направим проучване сред днешните американци, актрисата от „Училищен мюзикъл“ на Дисни убедително ще спечели приза и по известност, и по признание, макар да не е оставила ярък отпечатък в американската литература, макар да не е печелила Нобелова награда, макар да не е написала „Гроздовете на гнева“.

Но тя е от поколението, което чрез интернет придобива възможността да бъде авторитет в истинския смисъл на думата, да бъде обект на интерес и момиче за подражание.

Това е един от титаничните проблеми на времето – авторитетите изчезват, а на тяхно място изникват тикви, които са без съдържание и със семки на желанието за бърза печалба и бързо изтискване на сполучилата се слава.

А инак Джон Стайнбек е роден през 1902 в САЩ в градчето Салинас.
Човек, изучавал морска биология, но не успял да я завърши.
Човек, работил различни професии, за да оцелява и да се издържа, но не отказал да пише и да са бори с отказващите издателства да го публикуват и агенти, които са му отказвали срещи, за да им предаде ръкопис.

Човек с хъс и желание да представи на бъдещите си читатели творчество, което продължава да е обект на дълбоки изследвания и анализи. Човек, постигнал онази америнска мечта, макар и на голямата цена да разбие личния си живот, но да не пожертва дарбата, която притежава.

Човек-вдъхновител за това, че винаги може да успееш, ако силно вярваш в себе си и в текстовете си, без да робуваш на печалбата и на вярата, че всичко е на всяка цена. Дори в периодите, когато Стайнбек е в творчески застой, той не се страхува да се впусне в нови предизвикателства и да опитва да пътува, да търси новия смисъл на пътя и да се старае да оформи най-подходящата сюжетна линия за следващата си творба.

Не знам кое е по-страшно – да бъдеш оценен след смъртта си или да бъдеш забравен приживе!? Защото, ако никога не си познал признанието, няма да те боли, когато го загубиш. Стайнбек, макар и видял любовта на публиката, награден с „Пулицър“ и с Нобелова награда за литература – преживява Спадът на публиката. Публиката започва да желае да забрави за бедните, желае да изтрие като с гума лошото и да чете само за най-хубавото и най-лъскавото съществуване. За онова изпразнено от съдържание живеене, но пък гарнираното с три вида прибори и пет рокли за преобличане на вечеря протоколничене.
Не е случайно, че днес семейство Кардашиян получават милиони, за да показват как живеят богато – хората мечтаят да бягат от бедността си чрез чуждата лъскавост и ситост. „Сит на гладен вяра няма“, но пък „Гладен на сит се възхищава“.
Освен това Стайнбек не е и пример за „идеален“ – пияница в известна степен, разведен, невписващ се в лицемерните „примерни“ семейства на века, които в крайна сметка обезличиха любовта изцяло, превръщайки я в бизнес-модел на поведение.

Светлю Иванов от „120 минути“ на БТВ наскоро ни гостува при професор Лилия Райчев по „Телевизионна комуникация“ и той ни разказа колко често репортажите, дори за медии от типа BBC и CNN, се оформят чрез разкази на платени пратеници, които къде проверяват достоверността на свидетелите, къде не – изпращат послания по света. Разбираемо е, естествено, че журналистите от сериозните медии се страхуват да не бъдат отвлечени и убити, както се случи с Джеймс Фоули (брутално обезглавен от ИДИЛ през 2014), но само заради емблемата и логото не бива да постъпват по този начин. Та Светослав е един от малкото, които биха си саморазрешили да пътуват по света в най-опасните точки, за да разкажат истинските истории от конфликтните зони, които остават нечути и невидени от широката публиката, която буквално смята, че там невоюващи хора не същестуват, а всички са войници със заредени пистолети и вдигнати автомати, бронирани жилетки и каменни лица, които не познават емоциите като любов и страх, позивите като надежда за оцеляване и желание за живот. Трагично, но вярно е, че ние не съчувстваме на тези хора, защото в образите ни те са друг тип свръх човеци, които не обвързваме с нуждаещите се от подкрепа в тежките мигове на стрелбата и отнетите съдби чрез няколко куршума.

Да, „Руски дневник“ не е Сирия днес или Афганистан вчера, но това през 1947-48 един американец да пътува в Русия и да разказва за Русия, извън прокрадващата се информация в американската преса, си е същинско приключение. За мен „Руски дневник“ е феномен в комбинирането на думите, съчетани със снимките на Робърт Капа. В тези години все още има търкания между писателите и фотографите в безсмислената, но съществуваща битка „Кой показва повече и кой по-малко?“. Двамата в сихрон разказват и показват една Русия, която е непозната за Америка.
Една Русия, която е извън политическите послания, политическите образи и политическите кампании. Една Русия, която се забавлява и се радва на живота. Една Русия, която не желае да е вечно във война и която не мечтае да дава жертви непрекъснато.

Стайнбек и Капа са дуо, което преобразява облика на руснаците пред останалия свят. Книгата за мен печели точки, защото макар да не залага на политика, не бяга нито по оста про-Америка, нито по оста про-Русия. Тоест, не може и за секунда да предположим, че двамата са субсидирани, за да промиват мнението на масата в нечия полза. Стайнбек е честен и открит, описващ това, което вижда, макар да е ограничен от водачите, които се опитват да му покажат най-хубавото от страната, както като отидеш в Северна Корея на екскурзия всичко е нагласено и разчетено като постановка на Бродуей.

И все пак, колкото и да ти се показват определени неща, изображенията не могат да лъжат. Да, може да има насила усмихнати хора. Да, може да има разиграни сценки, написани по-рано. Да, може да има инструктирани магазинери, продавачи, пешеходци, за да ти създадат впечатление, че всичко е наред, но по очите на хората винаги може да разчетеш кое е истина и кое не е, кое е сцена и кое е реалност, кое е изплетен сюжет и кое е случващото се на момента, непринуденото, необмисляното дълго, дълго, за да се види как би изглеждало най-добре и как би се вписвало в представянето пред света.

Стайнбек винаги има свой език, текстовете му винаги са гладки, прегледни и бих казал изпипани. Нищо в тях не липсва, не усещаш празнота или нужда до добавяш думи или изрази. Не зная какъв точно е бил стилът му на работа, но рядко ми се случва да не мога на ум да добавя някоя дума или израз в нечий текст.

Стайнбек, поне за мен, пише лично и от сърце – не маркира съдържание, служи си с въображението си, но с честност, без клишета, кухости и изкуствено напомпано съдържание, за да има повече обем.

Много руснаци споделят, че книгата не им е интересна. Че не виждат как може да се вълнува някой какво ядат, как изглеждат, как празнуват и може би е вярно, защото се познават или по-скоро, защото не се познават. Повечето хора не обичат да се гледат в огледалото, а камо ли някой да опише и фотографира живота им. Но чест прави на Стайнбек, че е деликатен и честен, не създава внушения, не изгражда образи, а плавно показва, ведно с фотоапарата, сцените зад страха от войната и смъртта.

Разговарях с дядо ми, който е завел баба ми до Санкт Петербург на прибиране от командировката в Русия. По същия начин ми разказваше за бита на руснаците, за нравите им, за вижданията им – как е имало километрични опашки за някои видове храни, но пък заредени магазини с всякакви играчки за децата, но на местните не е правило впечатление и са били доволни от предлаганите стоки, как да наемеш апартамент в града е било лесно, но за да разгледаш дадена забележителност извън града се е налагало специално разрешително, как са съществували прегради, които са напълно изкуствено създавани…

Джон Стайнбек ни дава основното поле да се себеприемаме, приемайки другите, без да ги съдим и без да търсим негативното в тях. Книгата не съдържа лични мнения и лични бележки, а е правдив източник на знания за това как един народ, изолиран и настроен за война, живее, стараейки се да забрави какво му се случва и какво го чака. Трудно ми е да определя тази книга като пътепис, по-скоро това е биография на един народ или по-скоро историята на всички жертви на войните, защото дори и в най-веселите моменти, когато всички са пийнали и са забравили неволите, дълбоко в душите споменът за неизбежното, което ще ги застигне съществува и ги притиска, задушавайки ги и карайки ги да изпадат в нужда мазохистично да се наливат с алкохол и театрално да празнуват пировата победа на битката срещу смъртта. Има една поговорка, че страхът от страданието е по-страшен от самото страдание и може би, навярно е необходимо, преминавайки през криза, максимално да забравим мисълта за нея, но това в повечето случаи е напълно невъзможно и дори граничи с безумие. Как може да забравим това, което непрекъснато ни дебне и преследва и няма никакво намерение да ни остави свободни?!
„Руски дневник“ е пример за творба, която учи журналистите и писателите на почтеност. На първо място на почтеност към самите себе си, на второ място на почтеност към героите им и на трето място на почтеност към читателите. Лесно е било Стайнбек да извлече рейтинг, съвмествайки в книгата образа на злия руснак, който заплашва, пие и бие. Това е щял да бъде поредният препъни камък в отношенията на двата народа и със сигурност много американски сенатори щяха да оценят и възнаградят богато такава постъпка, но тя би разяла Стайнбек и би го превърнала в не-автор, а в пропагандатор – корумпиран боклук.

Малко биха се отказали от възможността да блеснат като мозъци зад сцена, като водачи на марионетки, които могат и ще могат да водят за носа хората, имащи нужда от водачи, по-различни от политиците. Да, макар да пише за култа към Сталин, Стайнбек дори това не си позволява да иронизира, а търси обяснението чрез мислите, думите и действията на героите. Още една постъпка за уважение, защото за един американец, обучаван да ненавижда Сталин и да не идеализира никого, това е доста трудно да пренебрегнеш собствените си мисли, за да приемеш тези, за които пишеш и за които говориш  в книгата си.

Стайнбек ни учи на търпение към другите, без да изпада в екстаз и излишна помпозност. Той е майстор на това да предаде послание, но без да изпада в излишна показност на чувства и емоции.

Радвам се, че тази фигура е оставила своя отпечатък върху литературата и макар от някои да е отричана, та даже и да са задавани въпроси защо е бил награждаван, тя си остава и ще си остане емблема на книги, които са развълнували, вълнуват и ще развълнуват редица поколония, които имат желание да избягат от лъскавата фалшивост и да прогледнат в реалния живот с неговите трудности, спадове, но и върхове.

Стайнбек също така е човек, познал и „мекото на хляба“, но видял и остриетата, насочени срещу него. Той не е галеник на съдбата, не е и нейна жертва. Той е един естествен човек, избрал да живее своя собствен живот на творец и мъдрец.

Дори синът му го обвинява, че не се е грижил достатъчно за него. Ако погледнем сега към Европата, тя ще осъди веднага, ще го обяви за пияница, развратник и лош баща.

Америка ще го категоризира като безродник. Съзирам как Тръмп ще ръкомаха с ръце и ще пита „Защо, защо, защо, не е показал колко бедно живеят лошите руснаци!?“. Вицепрезидентът и Мелания ще го слушат в захлас, кимайки с глава.

Руснаците ще продължават да се чудят с какво животът им е интересен някому. Самите те обожават да гледат американски сериали, защото продължават да са зад една желязна завеса, която понякога не пропуска и Фейсбук лъ/ж/(ч)ите.

Джон Стайнбек ще остане завинаги образ, създаващ противоречия, и водещ след себе си куп въпроси, които никога няма да намерят финален отговор. Но може би именно това му е хубавото на Стайнбек : кара те да мислиш, философски и вечно!

Като истински творец, който е мечтал да остави поне една неразгадаема загадка, която да вълнува поколенията. Успял е! Със сигурност. А заедно с нея ни е дал и куп творби, от които да се учим. Да бъдем добри и приемащи.

Author and Nobel Prize winner John Steinbeck, early 1960s. (Photo by Underwood Archives/Getty Images)
#сподели

Hello, #LouisWalsh

Poor English, but still:

Hello, #LouisWalsh
I will not hide that I’ve followed your entire career as a jury, in #XFactor and IGT.
You are my favorite judge and have always been for your teams.

Two years ago I was angry when you did not show up on the show. You clean in some advertising and did not even return to a guest judge.

And yes, when you came back aboard, I was happy because you have a lot of experience and knowledge to give.
In April, a new series of the mystical series began, Which will be a jury this year?!

The media added your name to the list, then rubbed is…
Finally, you said you had a three-year contract and you were in the game.

Yesterday they officially kicked you out, fired and humiliated.
And you answered Fantastic, thank you blah blah…

I realize that you are 65 and that the audience of this show is about 15 and that this audience is more interested in female breasts than wise counsel…
But I do not want X Factor to become a rating sheet instead of a talent creator – normally 15 seasons later, the interest decreases – but it is not normal for the message to go!

You are 65 and you probably realize how many men and women are discriminated against because of their age.That’s why you need to say it boldly – „I’m fired“. Because you are fired because the tv machine is a predator.

Yes, you have money and you are going around the world, but how many people have this opportunity?
I realize that everyone on TV is excited about the ratings – the television is not guilty – ITV makes incredible products like Coronation Street.

But it is important for you to be the ambassador of the change of thinking and the assumption that we all get older, but we do not lose our qualities.
Of course, I remain your fan and I will follow you at the IGT – but I want to see in you a man who says bravely! You can!

65 is a wonderful age – and you and Sharon know that! She was also lowered – but it’s even more ugly to pay her the same amount, but to spit her in the corner … Phu … Who cares how she travels from LA to X Factor’s studio? This is a check for silence.

I’m 65 today – you?

And also the possible jury of 1D is a great opportunity to remind group. But what will happen to them as they age? Will we still send them with a hypocritical press release?

Снимка: Google
#сподели

ЗАРАДИ ВЪЗРАСТТА, ЗАРАДИ НЕЯ Е!

Кажете го,
моля Ви, кажете го – Луис Уалш, Шарън Озбърн & Никол Шерцингер са уволнени от Х Фактор заради възрастта си.

Колко е трудно да заявиш думичката „уволнение“?! Почти всеки я е преживявал, нали, или на известните личности не може да се случи?!

#XFactor Великобритания затвърждава онова европейско лицемерие, което всички адски много ненавиждаме.
Станали на по 65 години #LouisWalsh и #SharonOsbourne и тв машината се опитва да ги изплюе: кълня се Луис колко добри приятели били със Саймън Коуел, ала приятели, приятели докато имат общи интереси.

#XFactorUK непрекъснато се срива в рейтингите и как не?! Тази година #ITV ще въртят 15-ти сезон: певци, певачки, летящи в облаците деца, за които повече не се и чува, но пък Саймън и компания нямат желание да спират потока от пари. Говори се, че сега като жури Коуел ще избере бившите звезди от #OneDirection и някоя знойна красавица, защото дори 40-годишната почти Никол не е вече апетитна гледка за лапетата пред екрана.

Е, не мислете, че Луис и Шарън остават с пръст в уста. Все пак и за най-старите, но пък верни кучета се намира, топло местенце, стига да въртят опашката по команда…

Луис, който до преди месец, се кълнеше, че ще бъде жури за рекордния 14-ти път, защото имал договор – сега „сам се отказа“ от играта, ха-ха, кой се отказва от парите, бе, и от това ежеседмично да си на телевизионния екран?!
Много ми падна в очите, а пък са му обещали кокалче, дребно, но пак ставащо, за да си ближе по-лесно раните: ще журира Ирландия търси талант за втори път, ама да не се окаже, че и там ще му дръпнат килимчето и от двата стола на земята…

Имат пари тези хора, ама се дават да ги тъпчат от пустата им алчност. Те го уволняват, той им благодари за фантастичното време и се кълне, че сам си дига байрака. Пу на лицемерието!

Шарън, приятелка на Саймън, ще получи 1 милион паунда – същата сума като миналата година, но за 1/3 екранно време, за да не излага с опънатите си бръчки продукцията… Загрижел се някой за нея и нейните пътувания с частен самолет между Великобритания и Америка, където води друго шоу всекидневно.

Ах, мале, мале – заради възрастта са всички тези пилотажи, заради нея и заради желанието за рейтинг и пари на гърба на глупави, в много случаи бездарни, младежи, които кандидатстват ли, кандидатстват и накрая пак никой не ги знае…

Грозно е, че телевизията употребява хората като продукти и после ги изхвърля, ама е още по-лошо как едни хора с възможности да си съхранят достойнството – пак си дават д-то, за поредната ненужна им сума пари.

Още по-грозното е, че тези хора са журита, а не заслужават. Защото журито трябва да учи най-вече на морал. Не може да ти се изплюят в лицето, да те унижат, директно показвайки ти, че си стара чанта, макар че имаш як опит и много знания, и ти да седиш и да се правиш, че дъжд те вали!

ЗАЩОТО и тримата трябва да дават пример, особено на всички жени, които щом навършат 50 и вече са брутално дискриминирани! НЕ МОЖЕ един работодател да мисли как ще изглежда деколтето на служителката му пред клиентите, а не за това как тя ще се справя със задачите си!!!
ПЕРВЕРЗИЯ е да се позволява интервютата да са като в някакъв стриптийз бар – единствено външния вид да вълнува, а не СВ-то и знанията, които жената има!!!!
НЕ НЕСПРАВЕДЛИВО, А ПРЕСТЪПНО Е ТОВА!!!

И ми е чудно при един анонимен конкурс, който се базира само на ум, как ще избират празноглави кухи лейки, дето мигат на парцали, а не знаят нищо!? Това важи за всички сфери – и по телевизията, и в кварталната бакалия, и в магазина за дрехи…

Външният вид е до време, ама тъпите нрави май са си вечни…

ITV
#сподели

БОЯНА & БОЯН: „Кръвта вода не става“

Широко прието е клишето, че спортистите /пък камо ли борците/ не се вълнуват от култура. Винаги описват мъжете и жените, практикуващи тази професия, като дебеловрати биячи, които само кльопат и чукат. Шаржовете, свързани с тях, са противни и безцеремонни, НО тези погрешни разбирания отведнъж могат да бъдат съборени чрез Б.Р.:

Аз мога още сега да продам една картина и да си купя два мерцедеса. Но от четири години нямам кола. Защото не искам да съм роб на нищо друго освен на себе си. И на изкуството.

Това казва в интервю за в-к „Стандарт“ олимпийският ни шампион Боян Радев. Този силен мъж, доказал се и на световната сцена, колекционира картини и това е неговата радост в живота. Ах, чудят се интернет философчетата и казват: „Ако имам парите му, ще си купя Майбах, Ролс-Ройс, а човекът, който заслужава да се награди с тези играчки, мечтае за образите, видени от други очи.

Неслучайно Боян е един от най-уважаваните, мнението му се чува и никога не се е превръщал в коментаторско конте, което приглася, щом плащат. Внучка му, наследила амбицията изцяло, сега триумфира. Нейното време е в момента и тя не го губи в оплакване или пък в оправдаване заради крехката си възраст.

„Кръвта вода не става“, доказват го тези двама достойни българи, пълна противоположност на мрънкачите, които са задушаващата ни заобикаляща среда.
Пожелавам на Боян здраве, за да види Бояна на същата сцена, която той никога не е напускал!

Поздравления за пореден път на Калоян Кюркчиев за интервюто-урок по мотивация, което се помни и в душата, и в сърцето.

https://btvnovinite.bg/sport/da-nasledish-shampiona-bojana-radeva-i-bojan-radev-video.html

 

#сподели

Празникът на пенсионера

Не знам, да Ви кажа, ама без да съм изпитвал любовта – й се възхищавам искрено:

Отивам днес до новооткритото преди месец квартално магазинче. Радвам му се много, защото малкият бизнес отново се съживява, а пък продавачката (която е и собственичка) винаги е любезна и мила.
На опашката пред мен са двама дядовци – и двамата са заредили в кошниците бонбони и ракийка – и жената на касата ги пита „Абе да е някакъв църковен празник днес, та и със сладичко, та и с алкохолец ще се черпите?“. Двамата, явно приятели, се спогледаха, позасмяха се, пък рекоха:

„Празник е, деца, празник! Седми е – Празникът на пенсионера е! За нас по ракийка, за бабите – сухо „мезенце“, да не ни одумват много!“. Да не Ви казвам какъв смях падна, коремът ме заболя.

Днешният Mimo Trend е признание за всички мъже, които не забравят дамите си, и в добро, и в лошо, и в здраве, и в болест, и в богатство, и в БЕДНОСТ!

Аранжировка на Мимо Гарсия за MimoTrend

 

 

#сподели

Рекламата задуши телевизията, следва интернета

Тема: „Бъдещето на телевизията“
по предмет „Телевизионна комуникация“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Проверил:
проф. д-р Лилия Райчева

Ако любовта на мъжа минава през стомаха, то бъдещето на телевизията минава само и единствено през интернет. Не случайно вече няма телевизия, която да не залага на онлайн съдържанието в почти същата степен, както се отнася към стандартната си продукция.

Улица „Коронация“ е една от най-известните сапунени опери в света, излъчва се във Великобритания непрекъснато от декември 1960 година. Рейтингите се покачват ежегодно, студията се разширяват, актьорите на договор са много, а цялата тамошна нация проследява събитията в живота на жителите на улицата – от раждането, през влюбването, сключването на брак, до смъртта. Вицът „Как да различиш коренния жител на Великобритания от имигранта? По броя епизоди на „Коронейшън стрийт“, които е изгледал“ е безспорно верен.
И ето сега Ви показвам основното изискване на ITV, телевизията на сериала, за наемане на стажанти:
„Дигитални умения, за да се поддържа аудиторията активна онлайн и в социалните мрежи, за да остане шоуто едно от любимите предавания на публиката!“.

Този сериал може да си позволи и да не се рекламира в онлайн пространството, всички го гледат и коментират, но продуцентите осъзнават, че поколенията се сменят и е необходимо те да бъдат убедени да продължават да следят десетилетния продукт по най-удобния за тях начин.

И макар Улица „Коронация“ да има стабилни зрителски резултати, това не означава, че не може да приключи бързо в бъдещето. Навлизането на интернет, изтеглянето на зрители от традиционните масмедии, липсата на рейтинг и намаляващите рекламодатели на пазара доведе до прекратяването на „вечните“ телевизионни гиганти. Сериалът „Пътеводна светлина“ се излъчваше по американския канал CBS цели 57 години, но щом вече не носеше приходи, му дръпнаха щепсела без да се замислят. Другият сериал със своите 13, 858 епизода и 54 години излъчване наистина бе придобил символика заради името си „Докато свят светува“. И наистина съществува докато интернетът не възтържествува.

В първите години на мрежата тя не бе заплаха за телевизията – на нея се гледаше като на проект с близък край, мнозинството от потребители не си вълнуваше от случващото се, а не са малко телевизиите, които са отказали да си купят домейни и да създадат сайтове поради причината, че не са предвидили бъдещото, което ги застигна. В България домейнът .bg е имало години, когато е предлаган безплатно, но не е заявяван. С явен непукизъм телевизиите пропуснаха да проследят случващото се на пазара и в един момент бяха заплашени от явно изместване.

Появиха се независими производители на онлайн съдържание, които методично създадоха пътища между тях и потребителите, убеждавайки ги, че  интернет е зона без ограничения. И тогава си беше така – нямаше регулации, не се изискваха регистрации, пароли, копия на лични карти. Свободата да чуеш другата гледна точка привличаше така, както дете се лъже да тръгне с непознат. Заради пустото любопитство. Заради това любопитство мнозина бяха излъгани чрез интернет. Имаше шашми даже и фалшиви договори за телевизионни услуги. Плащаш сумата, чакаш приемник, антена, позвъняване кога ще се монтират тези джаджи и накрая студена водица за морна главица…

Интернет също така извади от ръкава още един коз, за да докаже качествата си пред обикновената телевизия. В телевизията съдържанието се снима предварително, месеци напред, без да се съобрази настоящето желание на зрителя за тема. Докато в интернет модерните блогъри, влогъри, музиканти директно питаха „Какво искаш да прочетеш/да видиш/да чуеш?“. Липсата на реклами в първите години също беше плюс за интернета. Защо ти е да слушаш интервюто на министъра, прекъсвано на пет минути за провъзгласяване на Мис Пералня и Мистър Прах за пране, като можеш да го качи някой анонимен потребител и човек да гледа, когато може и иска съдържанието в интернет.

Но пък телевизионните печелбари, които отблъснаха редовия зрител от телевизионните екрани с наглото си и натрапчиво поведение, финансираха съдържание и за интернет в последните години. Появиха се два фронта: VBox7 и YouTube.

Първите са част от мрежата на Нова телевизия. Освен записи на излъчваните по телевизията-майка и нейните дъщерни канали, предавания и сериали, VBox7 създават и собствено съдържание – специални рубрики като „Принцеси под прикритие“ (две момичета се вживяват в ролята на кралски особи и твърдят, че нито пътуват с градски транспорт, нито са работили поне веднъж истински); онлайн сериали като „Не така, брат!“; „риалити“ проекти ала „10 първи срещи“ и така нататък.
В проектите си наеха млади хора, тъй наречените инфлуенсъри – Иван Тишев, Надя, Дидо от Д2, Чоко и Пикпук. Личности с огромно влияние сред младите хора, които сред години старание пред камерата, в повечето случаи, успяват да създадат бизнес чрез собствения си образ.

YouTube работи с партньорски мрежи и е малко по-трудно оттам да те избутат в по-големи проекти, тъй като все пак не е български сайт. Но отново станеш ли известен, събереш ли фен база – получаваш гримове за ревюта, ако си момиче, компютърни игри, ако си момче, и стартираш поточно излъчване веднъж в седмицата или споделяш на запис два клипа в седмицата и готово.

Телевизиите работят и с двете мрежи – пример, „На кафе“ на Гала винаги се качва в VBox7, и сайтът, и предаването са на NOVA, но имат канал и в YouTube, и фейсбук страница и изобщо възможност феновете да са постоянно ангажирани с любимите си продукции.

Рекламата бе и е естествения враг на телевизиите. Нечестните игри по отношение на постоянно надхвърляне на разрешеното време за реклами със секунда-две, по-силния звук на рекламите от останалата програма и най-вече скритата реклама на всичко, което лети и може да се продаде: ту Гала ще почерпи гостите си с 7Days бисквитки, ту д-р Папазова ще говори за точно определен вид смучещи бонбони за гърло, ту пък в „Откраднат живот“ ще се спомена някаква медицинска рецепта и ще се прочете нейното съдържание…

Макар телевизията вече да живее в интернет, тя отново ще се погуби след време или по-скоро ще открие нова форма, за да преживее. Защо? Телевизията се премести в интернет и се възползва от позитивите: по-евтино съдържание, по-разнообразни предавания, млади и евтино платени „звезди“, но пък достави със себе си основния негатив, виновен за тв гибелта: рекламите. VBox7, например, е превърнат в рекламно пано, по-вероятно е да изгледаш 10 реклами, отколкото 1 клип за минута. Това изначално не натоварва, но след това води до пагубни последствия за доверието на зрителя.

Телевизията в тези си граници е изцяло изчерпана, нейните финални стъпки наблюдаваме сега. Няма как БТВ да привлича зрители с филми в неделя, които могат да се видят в интернет ежедневно. Просто няма как. Младите не припознават в черния екран довереник, те не са живеели във времето на липсващата информация, когато една тв програма в един и същи час всеки ден е казвала какво се случва и къде. Обективността тогава е липсвала, но липсва и сега, защото медиите винаги са контролирани и използвани от определени групировки, които манипулират съзнанието с цел бърза печалба с неясна тематика –  но поне в миналото телевизията създаваше истинско съдържание, докато сега интересите на публиката се простират до това „Как кифла ходи на токчета във влак?!“…

Снимка: Techwalla.com
#сподели

Конформизмът на печалбата

Тема: „Бунт или конформизъм в културата“
по дисциплина „Визуални изкуства“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Преподавател:
Екатерина Титова
www.titova.bg

Въпросът „Бунт или конформизъм (в културата)?“ е като „Да бъдеш или не?“ – винаги актуален, независим от обстоятелствата и времето, в което хората си го (само)задават. Той е от тези лични питанки, които вълнуват.
В последните години обаче екзистенциалните теми са скучни и набутани в ъгъла. Културата също е там, позабравена и ненужна.

Може би едно от най-неприятните неща в България между 1944 и 1989 са онези творчески съюзи, които са решавали по своя собствена преценка кое е изкуство и кое не. Кое носи послания и кое не. Кое е култура и кое не. Не отричам, че е необходима цедка за това какво става и кое не става, защото инак в този океан от публикувани произведения се губи смисъла на предаваните съобщения между читател и писател, режисьор и зрител, музикант и слушател.

„Всички пишат, никой не чете“ е безспорно вярно твърдение. Хора без капчица талант превзеха масмедиите и се самообявиха за културни дейци, но мигар те не са толкова отвратителни, колкото и онези комунистически величия от Съюз на българските художници, Съюз на българските артисти, Съюз на българските писатели, които като палачи са решавали съдбата на младите и не толкова млади жадни да бъдат чути и видени българи?! Та как може някой да бъде определен за по-знаещ и можещ само заради партийната си книжка?! И как може на партийния функционер да се даде шанс да определя бъдещето на база субективните си качества и преценка?!

Именно в онези години е имало истински бунтари. Такива, които са решавали жертвоготовно да бачкат като стругари и в свободното си време да творят истински, колкото могат, отколкото да се примирят с това да следват партийната линия и партийното „творчество“, за да промиват акъла на народа.

Тогава конформизмът е бил доброволен и задължителен. Неставащите натегачи, макар и да са имали собствено мнение, са се придържали към всеобщото мнение на творческите колективи, за да имат някакво бъдеще. Така и така от тях е нямало да излезе нищо, ако не са близки до този и онзи водач. Доброволно са предавали мнението си и принципите си в името на измислена кариера като графомани и подмазвачи. Но пък не малко са били задължени да приемат натиска от групата като са системно уволнявани, притиснати до стената на глада и не рядко изселвани и репресирани, защото са си позволявали да изрекат на глас публично известна тайна.

Изтегляните от печат книги, непрожектираните с десетилетие филми, спираните изложби са били инструмент на пълно подчинение. И най-издръжливите инати накрая са дигали ръце и са се отказвали да се борят с непробиваемата държавна машина.
За съжаление тези съюзи и след края на ерата Живков продължиха да са елитарни. Да се изживяват като проповедници на истинското изкуство. Те се помислиха за единствени и неповторими, а всички останали за профани, неспособни да се впишат в тяхната категория.
В това им беше основната грешка – те позволиха да бъдат изместени изцяло. Едно че срещу тях имаше спотаен гняв от унизените, едно че много хора не успяваха да правят разлика между тях самите и качествата им като творци, но най-вече защото си бяха повярвали. Прекалено!

Човешкото самочувствие винаги е будело интерес – как се формира, защо някои го имат в излишък, а на други им е кът. Едни родители учат децата си да не възгордяват прекалено, не ги хвалят често, а други на всяка крачка възторжено тръбят „Моето гардже е най-хубаво!“. Според мен самочувствието на всеки му е спуснато от Господа Бог, от вселената. Познавам невероятно кадърни хора с подкрепящи родители, които винаги се съмняват в себе си. Познавам и такива индивиди, които са пълни кретени, с майки и татковци, дето все са ги подценявали, ама я им кажете, че имат някакъв минус в характер – живи ще Ви изядат!

Но все пак това да бъдеш ценен и награждаван творец по татово време ти вдига акциите и като цена на произведенията, и като самооценка в главата. Макар и режимът да се сменя, летящите в облаците си останаха там. И там си и умряха – не проумели, че времето е друго, че лидерите на обществено доверие са други, че отдавна не са идолите на поколението.

Не е чудно, че и малко родни таланти от онова време „оцеляха“. Лили Иванова, Дует „Ритон“, Васил Найденов останаха емблеми, защото никога не се самозабравиха, не се отдалечиха от земята и не се възгордяха прекалено много. Другите обаче, галениците, спряха да бъдат галени по главата и решиха да се преориентират към други бизнес начинания, за да се издържат.

Тогава се навъдиха новите бунтари – издадоха се провокативни книги, прожектираха се кратки филми с дръзки реплики, музиката след „45 години стига“ стана свободна и предизвикателна… Творческите съюзи не определяха кое става и кое не. Но пък собствениците на звукозаписните компании и шефовете на музикалните отдели в медиите застанаха на пътя на борещите се за микрофона/театралната сцена/кино залата лъвове и лъвици. Те бяха убеждавани не само чрез CV-та и мотивационни писма да допускат новите звезди, но и чрез вечераи на свещи и обиколки из страната по интимно бельо.

Култур експертите загубиха ролята си – бунтът вече стана водещ. Конформизмът не се признаваше – нямаше вече силата професор Вучков, да речем, да излезе и да съсипе кариерата ти с режещ коментар. Публиката копнееше за различните, а не за обичайните. За съжаление конформизмът придоби нова форма: вече всички артисти трябваше да се съобразяват не с политиката на държавата, а с печалбата на продуцентите.

Имаш идея за книга за постиженията на българите – чудесно, ама намери си друг издател, щото тетрадка с гърдите на фолк певачката ще продаде повече бройки. Искаш да заснемеш проект за великата ни оперна прима – ок, ама сега са планирани два готварски формата и тече подготовка, искаш да пееш за любов със смислен текст – пич, браво, но сега на мода са „да ти пръсна дисплея“ и „пардон, дон, дон, дон“.

Когато интернетът дойде – имахме голям шанс онези, забранените за медиите,  да видят бял свят. Да знае светът, че съществуват. Поне. Вече и продуцентите нямаха силата да решават съдби. Всичко зависеше от желанието на творците да пуснат проекта и от желанието на публиката да го види.
Поне в първите години приказката съществуваше – качваше се невероятно качествено съдържание, не се печелеха (много) пари, но нали творчеството е позив, а не бизнес. И до момента от годините 2006-2007 съществуват и могат да бъдат проследени проекти, заслужаващи внимание. Непрофесионално заснети документални късометражни проекти, без осветление, оператори и режисьори с диплома, но докосващи сетивата. Песни, записани на Nokia, без ефекти, но от певци с гласища, а не от плейбек гърли/гарги. Книги, електронни, за България и нейното величие, без политическо съобразяване.

Но Интернет бе превзет от Конформизма на печалбата. Конформизмът на печалбата доведе до това блогъри, влогъри, музиканти да изоставят съдържанието и да прегърнат рекламите: досадни, постоянни и глуповати. Съдържанието също олекна – вместо качество се заложи на бързи и еднотипни мухоловки за деца, най-зяпащата публика.
Няма да видите смислени разговори, но пък младежи ще показват на децата Ви как влизат в „опасни“ изоставени сгради. Ще говорят за това колко се обичат, докато рекламират дрехи за продажба със собствените им имена. Ще рекламират на момиченцата продукти за гримиране, на момченцата телефони на изплащане и игри, на бременните приложения за проследяване на бременността, а на бащите биричка и нов модел кюфтаци.

Това е културата днес, колкото и да казвате, че това не е култура. Културата се определя от хората, а не интелектуалците – те вече не господстват.

 

#сподели