ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО за БПЦ, вечните им битки и шамарите!

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

ЯВНО БПЦ НЕ ЗНАЕ КАК ПРАВИЛНО СЕ ВЪЗПИТАВА ДЕТЕ…

Струва ми се редно да започна със следното – не съм боговдъхновен. Може би това се дължи на семейството ми, което от малък ме учеше на следното – „разчитай на уменията си, а не очаквай помощ от мистиката”.
Това ми вътрешно убеждение обаче няма да повлияе по никакъв начин на материала, който пиша.  
Първо, защото уважавам вярващитеИзпитвам респект към всяко чуждо мнение.
И второ, защото смятам, че истинската вяра изгражда, а не разрушава пътищата между хората

За пореден път Българската православна църква обявява ненужна война, макар и самата тя да не знае срещу кого.
Явно според Църквата да си „вечна опозиция“ е достойна роля, но така ли е?

Този път враг според нея на „традиционно християнско семейство“ (каквото и да означава това) е националната стратегия за детето 2019-2030 г.
Без явен дебат за самата стратегия, без изслушване на позициите „за“ и „против“нея – Църквата повтаря едно и също:

  • забрана на абортите
  • въвеждане на вероучение
  • невмешателство от страна на държавата във възпитанието на детето

По първата точка няма да се спирам много. По една проста причина – смятам, че всяка жена има правото да реши да бъде или да не бъде майканезависимо дали е забременяла доброволнонасилствено … или след скъсан презервативТова нейно право е посвоему и най-важното и задължаващо решение в живота й. Ако тя самата осъзнава, че няма да бъде добра майка – няма смисъл просто да роди и да провали друг човешки живот.

Въвеждането на вероучение в детските градини и училищата е стъпка, която не бива да се правиПропагандатанезависимо дали религиозна или политическаняма място в образователните институцииВсеки един от нас, когато стане дееспособен (тоест навърши 18-годишна възраст), има право да избере дали да е вярващ – и в какво, или да е атеистКатегорично не отричам християнските добродетелино те не бива да бъдат налаганиЗа да ги осъзнаеш и евентуално да ги приемеш е необходимо да си зрял.

Възпитанието на децата, естествено, трябва да остане основно право на родителитеВсеки живее според възгледите си. Следователно и всеки възпитава според тяхИзвън основните обществени задължениякоито и Библията проповядва, като „не лъжесвидетелствай“, „не кради“„не убивай“ – майките и бащите сами трябва да могат да решават какво да преподават на децата сиНо детето трябва да има право на избор – дали да приеме съветите или да ги отхвърлиДетето е личност, а не вещНеговото мнение задължително трябва да се зачита, а липсата на достатъчно житейски опит не винаги е предпоставка и за липса на правилно ориентиране. Но да, подкрепям в известна степен Църквата, че семейството не трябва да бъде под диктовката на институциите и „европейските стандарти„.
Но държавата трябва стриктно да следи дали децата не се тероризираниЧесто потиснатите и оставени без достойнство на работното си място родители съзират психологическа/физическа боксова круша в лицето на децата си.

Крещят, наказват, бият, но най-вече унижават. Превръщат се буквално в инквизитори на собственото си семе.

Онзи ден в сутрешния блок на NOVA Митрополит Антоний буквално ме остави ужасенказвайки следното: „Всеки е получавал два-три шамара в детството си“.
Един вид шамарите не са нещо лошо, сиреч родителите имат право да бият. И даже Църквата подкрепя това

Сам пред телевизора промълвих – Ами, „драги“ Антоний, аз не съм. Не съм, бе!  „СЪЖАЛЯВАМ”, че те разочаровам, ама не съм…

Как е възможно духовник да приема за нормално някой да бъде удрян? И какво означава „два-три шамара“? Тоест физическото насилие е позволено до някаква определена граница ли? „Може би е редно“ да запишем в стратегията следното„До еди-колко-си шамара няма нужда от действие, след еди-колко-си юмрука – да повикаме лекар“.
Извинявам се, но на фона на пребиваните ежедневно деца по домовете си в България – това е гавра. Същинска гавра, облечена във високопарни думи и изказана от хора, възприели се за земни божества.

А да си припомним: 
Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи

Изказаното мнение в „Здравей, България“ ме накара да се замисля върху следното – ако бях получавал шамаримай нямаше да обичам родителите си, както сега. Даже май щях да ги презирамЗащото, който (родител) ти причинява болка не заслужава почитНито пък е нужно да му доставиш радост като си обърнеш другата буза– лицева или задна

Дете се възпитава с любов, а не със заповеди и бой. През целия ми съзнателен живот са ме възпитали чрез обичЛаскави думиподкрепааплодиране на успехите ми. И да, да, когато е нужно внимателно показване на грешните стъпки.

Като един здравомислещ, който се чуди как има още наивни религиозниби трябвало да се радвам от подобни дискредитиращи позиции на БПЦ, но ми горчи смехът.

БПЦ сама гони хората от нея, а не биваИма определен типажи със слаба психика, които имат нужда да вярват и за тях е по-добре да бъдат под крилото на патриаршията.

ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО: Понякога любовта на живота ни се оказа болезнено ревнива личност

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

Вчера в историята на българския YouTube бе качено най-смисленото видео…
Влогърката Ванеса Богоева намери сили и сподели: „Бях пребивана от бившия си приятел“.

Ванеса БогоеваКадър: YouTube

Общата история на двамата започва нормално – в първите два месеца тя го харесва, той нея също. Флирт, първа целувка, обяснения в любов. Но приемливото приключва дотук.
Постепенно той обсебва личното й пространство, карайки я да се чувства като вещ. Налага й ограничения като вечерен час„, забрана да излиза в компания с други момчета„, „задължително известяване къде се намира„…
След заповедите – следва и първият удар. По крака. В момент на спонтанна ярост.

Кракът на Ванеса. Кадър: YouTube

Този първи удар кара Ванеса да поиска да се разделят. Спира да отговаря да съобщенията му, но той не се отказва. Накрая дори я отвлича с кола и я пребива
С цялата си наглост след „наказанието“ я връща пред дома й. Съседите извикват полиция. Младото момиче си вади дори медицинско и решава да го съди за психически и физически тормоз.
Той обаче отново се връща, но този път вместо бой следва заплаха – ще се случи нещо лошо с родителите й.

Самата Ванеса си признава, че го е обичала безумно! Не е споделяла на околните напълно колко я измъчва. Внушавала си е, че ще го вразуми. Опитвала се е дори да го предпази от органите на реда.

Заради преживявания стрес достига 44 килограма. Окончателно къса с него и успява да го преодолее напълно


Коментарите под клипа, разбира се, се разнопосочни. Едни смятат, че Ванеса преиграва. Други я обвиняват, че го е търпяла. Трети й съчувстват. Четвърти пък изказват мнение, че има по-важни теми (трагедии) за обсъждане.
Самата Ванеса завършва личната си изповед с думите: „Само, който го е преживял може да ме разбере„. И е съвършено права. Но има хора и „хора“Първите съчувстваме и подкрепяме другите. Вторите съдят и се изживяват като морални стожери, ала не си дават сметка, че самите те могат да попаднат в такава ситуация.
Защото всеки мечтае за любов, но никой не знае каква „къса клечка“ ще му поднесе съдбата. Всеки в началото на една връзка се преструва, опитвайки се да прикрие несъвършенствата си. Това е нещо нормално. Но понякога зад тези несъвършенства се крие опасност за чуждия живот.

Понякога любовта на живота ни се оказа болезнено ревнива личност.

Максимата „който ревнува истински обича“ е вярна. Но поносимата ревност не включва следене на обекта на чувствата. Никой влюбен не бива да си позволява да преглежда чужда кореспонденция, да изисква обяснение за всяка секунда, а камо ли да си позволява да издава декрети „не обличай това, а онова“…

Истинската любов е в топлотата на отношенията, а не в оковите на ежедневието.

На лицата на хората не се изписва нито „Хрисим любим„, нито „Опасен Садист„. Веднъж влюбил се човек отказва да повярва, че любовта му може да го нарани

Заради това не може да съдим Ванеса. Или ако ще съдим нея – трябва да съдим цялото обществоРодителите, които не са забелязали синините по тялото й. Приятелите, които са възприемали, че се шегува, когато им е споделяла какво се случва. Учителите, които не са алармирали училищния психолог. 
Всички сме виновни за ширещото се домашно насилие. Затваряме очите си пред него и се правим, че нищичко не сме видели. През месец по новините ни информират за поредната убита жена. Близки и познати на даденото семейство се надпреварват да изчистят собствената си съвест, кълнейки се – „Никога не са били в лоши отношения, страхотно семейство бяха!“. Ама никога, никога убийството не се случва просто така. Изведнъж. Дълъг период продължава мъчението на жертвата, а жертвата на (домашно) насилие е жертва, а не виновник. Това трябва да разберем. И да помагаме преди да е станало късно!