Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Мимо Гарсия

Рекламата задуши телевизията, следва интернета

Тема: „Бъдещето на телевизията“
по предмет „Телевизионна комуникация“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Проверил:
проф. д-р Лилия Райчева

Ако любовта на мъжа минава през стомаха, то бъдещето на телевизията минава само и единствено през интернет. Не случайно вече няма телевизия, която да не залага на онлайн съдържанието в почти същата степен, както се отнася към стандартната си продукция.

Улица „Коронация“ е една от най-известните сапунени опери в света, излъчва се във Великобритания непрекъснато от декември 1960 година. Рейтингите се покачват ежегодно, студията се разширяват, актьорите на договор са много, а цялата тамошна нация проследява събитията в живота на жителите на улицата – от раждането, през влюбването, сключването на брак, до смъртта. Вицът „Как да различиш коренния жител на Великобритания от имигранта? По броя епизоди на „Коронейшън стрийт“, които е изгледал“ е безспорно верен.
И ето сега Ви показвам основното изискване на ITV, телевизията на сериала, за наемане на стажанти:
„Дигитални умения, за да се поддържа аудиторията активна онлайн и в социалните мрежи, за да остане шоуто едно от любимите предавания на публиката!“.

Този сериал може да си позволи и да не се рекламира в онлайн пространството, всички го гледат и коментират, но продуцентите осъзнават, че поколенията се сменят и е необходимо те да бъдат убедени да продължават да следят десетилетния продукт по най-удобния за тях начин.

И макар Улица „Коронация“ да има стабилни зрителски резултати, това не означава, че не може да приключи бързо в бъдещето. Навлизането на интернет, изтеглянето на зрители от традиционните масмедии, липсата на рейтинг и намаляващите рекламодатели на пазара доведе до прекратяването на „вечните“ телевизионни гиганти. Сериалът „Пътеводна светлина“ се излъчваше по американския канал CBS цели 57 години, но щом вече не носеше приходи, му дръпнаха щепсела без да се замислят. Другият сериал със своите 13, 858 епизода и 54 години излъчване наистина бе придобил символика заради името си „Докато свят светува“. И наистина съществува докато интернетът не възтържествува.

В първите години на мрежата тя не бе заплаха за телевизията – на нея се гледаше като на проект с близък край, мнозинството от потребители не си вълнуваше от случващото се, а не са малко телевизиите, които са отказали да си купят домейни и да създадат сайтове поради причината, че не са предвидили бъдещото, което ги застигна. В България домейнът .bg е имало години, когато е предлаган безплатно, но не е заявяван. С явен непукизъм телевизиите пропуснаха да проследят случващото се на пазара и в един момент бяха заплашени от явно изместване.

Появиха се независими производители на онлайн съдържание, които методично създадоха пътища между тях и потребителите, убеждавайки ги, че  интернет е зона без ограничения. И тогава си беше така – нямаше регулации, не се изискваха регистрации, пароли, копия на лични карти. Свободата да чуеш другата гледна точка привличаше така, както дете се лъже да тръгне с непознат. Заради пустото любопитство. Заради това любопитство мнозина бяха излъгани чрез интернет. Имаше шашми даже и фалшиви договори за телевизионни услуги. Плащаш сумата, чакаш приемник, антена, позвъняване кога ще се монтират тези джаджи и накрая студена водица за морна главица…

Интернет също така извади от ръкава още един коз, за да докаже качествата си пред обикновената телевизия. В телевизията съдържанието се снима предварително, месеци напред, без да се съобрази настоящето желание на зрителя за тема. Докато в интернет модерните блогъри, влогъри, музиканти директно питаха „Какво искаш да прочетеш/да видиш/да чуеш?“. Липсата на реклами в първите години също беше плюс за интернета. Защо ти е да слушаш интервюто на министъра, прекъсвано на пет минути за провъзгласяване на Мис Пералня и Мистър Прах за пране, като можеш да го качи някой анонимен потребител и човек да гледа, когато може и иска съдържанието в интернет.

Но пък телевизионните печелбари, които отблъснаха редовия зрител от телевизионните екрани с наглото си и натрапчиво поведение, финансираха съдържание и за интернет в последните години. Появиха се два фронта: VBox7 и YouTube.

Първите са част от мрежата на Нова телевизия. Освен записи на излъчваните по телевизията-майка и нейните дъщерни канали, предавания и сериали, VBox7 създават и собствено съдържание – специални рубрики като „Принцеси под прикритие“ (две момичета се вживяват в ролята на кралски особи и твърдят, че нито пътуват с градски транспорт, нито са работили поне веднъж истински); онлайн сериали като „Не така, брат!“; „риалити“ проекти ала „10 първи срещи“ и така нататък.
В проектите си наеха млади хора, тъй наречените инфлуенсъри – Иван Тишев, Надя, Дидо от Д2, Чоко и Пикпук. Личности с огромно влияние сред младите хора, които сред години старание пред камерата, в повечето случаи, успяват да създадат бизнес чрез собствения си образ.

YouTube работи с партньорски мрежи и е малко по-трудно оттам да те избутат в по-големи проекти, тъй като все пак не е български сайт. Но отново станеш ли известен, събереш ли фен база – получаваш гримове за ревюта, ако си момиче, компютърни игри, ако си момче, и стартираш поточно излъчване веднъж в седмицата или споделяш на запис два клипа в седмицата и готово.

Телевизиите работят и с двете мрежи – пример, „На кафе“ на Гала винаги се качва в VBox7, и сайтът, и предаването са на NOVA, но имат канал и в YouTube, и фейсбук страница и изобщо възможност феновете да са постоянно ангажирани с любимите си продукции.

Рекламата бе и е естествения враг на телевизиите. Нечестните игри по отношение на постоянно надхвърляне на разрешеното време за реклами със секунда-две, по-силния звук на рекламите от останалата програма и най-вече скритата реклама на всичко, което лети и може да се продаде: ту Гала ще почерпи гостите си с 7Days бисквитки, ту д-р Папазова ще говори за точно определен вид смучещи бонбони за гърло, ту пък в „Откраднат живот“ ще се спомена някаква медицинска рецепта и ще се прочете нейното съдържание…

Макар телевизията вече да живее в интернет, тя отново ще се погуби след време или по-скоро ще открие нова форма, за да преживее. Защо? Телевизията се премести в интернет и се възползва от позитивите: по-евтино съдържание, по-разнообразни предавания, млади и евтино платени „звезди“, но пък достави със себе си основния негатив, виновен за тв гибелта: рекламите. VBox7, например, е превърнат в рекламно пано, по-вероятно е да изгледаш 10 реклами, отколкото 1 клип за минута. Това изначално не натоварва, но след това води до пагубни последствия за доверието на зрителя.

Телевизията в тези си граници е изцяло изчерпана, нейните финални стъпки наблюдаваме сега. Няма как БТВ да привлича зрители с филми в неделя, които могат да се видят в интернет ежедневно. Просто няма как. Младите не припознават в черния екран довереник, те не са живеели във времето на липсващата информация, когато една тв програма в един и същи час всеки ден е казвала какво се случва и къде. Обективността тогава е липсвала, но липсва и сега, защото медиите винаги са контролирани и използвани от определени групировки, които манипулират съзнанието с цел бърза печалба с неясна тематика –  но поне в миналото телевизията създаваше истинско съдържание, докато сега интересите на публиката се простират до това „Как кифла ходи на токчета във влак?!“…

Снимка: Techwalla.com
#сподели

ПРОБУЖДАНЕ – КОГАТО ДЕЦАТА НЕ БИВА ДА СЛЕДВАТ РОДИТЕЛИТЕ

Тема: „Пробуждане“ по дисциплина „Визуални изкуства“

 

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Проверил:
Екатерина Титова
www.titova.bg

 

Децата са различни семенца

и в плевели едни ще израстат,

но има златни, хубави зрънца,

които в чуден цвят ще разцъфтят.

П. Дубарова

1-ви юни мина и замина, но децата и тяхното възпитание остават на дневен ред. С всяка изминала година убеждението, че образователната ни система се нуждае от реформа, се засилва, но някак встрани остава онази друга истина: че децата се учат най-вече у дома.

Този първи юни ще го запомня от една страна с невероятната инициатива – работодатели да пускат час-два по-рано служителите, които са майки и татковци. Не бяха малко, в интерес на истината, родителите, които напуснаха работните места, още към 15-16, макар че са до 17-18. Клишето „Шефът винаги е враг“ е категорично невярно, напротив има много шефове със сърца. Проблемът в комуникацията между работниците и работодателите са онези митични федерации, фондации, които спъват човешките взаимотношения заради пустите пари. Тези недемократични и робовладелчески структури винаги се оплакват – „Фалираме, щото има Великден!“, „Фалираме, щото има Коледа!“, „Фалираме, щото има събота и неделя!“. Ама уж фалират, а са вечни: оцеляват при всяко управление и се самопреизбират в измислените Управителни, Надзорни, Контролни съвети. Та, да, ще ми се да разкажа една случка от детството: бях втори клас, когато по време на предмета физическо възпитание и спорт се организира щурм срещу мен: пет-шест деца скочиха върху ми и в опит да предпазя лицето си, дясната ми ръка стана на сол. Дадоха ми месец, месец и половина, домашен престой. Цял живот съм имал детегледачка, грижовна – мила, но мама държеше да остане поне седмица при мен. Е, Джипито веднага й даде болничен и на нея, ама да не казвам как шефовете й си смениха боята шест-седем пъти като отидохме двамата да им съобщим новината.

Споделям всичко това, защото съм категорично убеден, че загубената връзка между децата и родителите се съдържа и в липсата на време. Времето никога не стига, но когато единственото общо прекарано време е вечер пред телевизора, говорим за пълно родителско отчуждение. Макар Синдромът на родителското отчуждение (PAS) според учебниците да значи – детето припознава в единия родител враг, а в другия приятел – ми се струва, че в днешните отношения и майката, и бащата са врагове за детето. Защо? Много просто – то се прибира от училище към 12-13, пуска си компютъра, играе агресивни игри, излиза пред блока, пуши цигара, пие алкохол, бие се, прави се на голям мъж или на мъжко момче, чувства се лидер, подиграва се с по-слаботелесните, прибира се и … възрастните му спират купона: „Как върви в училище?“, „Каква оценка ти писаха?“, „Дай бележника!“ са само част от взривоопасните въпроси, които разединяват семейството.

Почти всяка вечер съм на ресторант и се смущавам, когато проследявам комуникациите между семействата на съседните маси: лошо отношение и между деца и родители, и между самите родители. „Ти защо веднъж не му отидеш на родителска?!“ – пита вбесена майка, отговоря й още по-изнервен баща – „Кой те издържа?!“. Нямам думи. Не, не че и в моето семейство не сме имали спорове за училище, много добре помня как ме записаха, без много да искам, седми клас в училище „Веди“, за да се готвя за матурите, ама на третото ходене – казах, че не мога повече и това е. Нито някой ми е крещял, нито някой ме е бил. Като написах бил – непрекъснато по улиците се бият деца. Непрекъснато. И го казвам като човек, който ежедневно ходи поне по два часа. От около половин година тренирам по този начин и почти няма ден, в който да не наблюдавам упражняване на насилие върху дете. Винаги се спирам – карам се, снимам, заплашвам с полиция, отсреща ме гледат празни очи, хора без души, а веднъж един баща дори ме заплаши с побой. Набързо му обясних, че ако жена му трепери от него, при мен няма да стане.  Но знам много добре колко е излишно това мое поведение. Аз напускам сцената, прибира се семейството у дома и бащата-насилник освобождава напрежението като малтретира душевно и физически близките си.

Никога не са ме удряли. Никога. Пак споделям лична история, надявам се недотягам – пети клас със съученичка се заливахме с парфюми, буквално тя отвори капачката и изля съдържанието на едно рекламно флаконче, отвърнах й аз със същото. Тя пък ме превърна в мокра котка с една кофа и се стигна до дирекцията. Баща ми по това време си беше хем в България, хем в отпуска /първото е по-учудващо, де/. Дойде и класната още на вратата му каза „Моля Ви, не го бийте, те, те нали деца!“. Баща ми щеше да припадне от този въпрос, смоталеви „Ние … ние никога не го бием!“, а след това в колата не можеше да се съвземе и само каза – „Какво ли се случва зад вратите на повечето семейства!“, цъкайки.

Всички знаем какво се случва – липсваща комуникация и зверска болка! Деца, живеещи в мъченние. Ще разделя децата-жертви на два типа. Първите са тихите и емоционалните, които вследствие на години подигравка са превърнати в страхливи същества от собствените си майки и бащи. Това са тези деца, които нямат никакво самочувствие, защото винаги им е повтаряно – „Не ставаш!“, „Не можеш!“, „Няма да бъдеш!“. Имах съученичка, невероятно момиче, умно, с успехи, с вероятно най-успешната бъдеща кариера от целия випуск, чийто баща непрекъснато я сриваше психически поради факта, че не му плащаха заплатата на време и човека мразеше целия околен свят, че е неспособен да се пребори с началниците си. Трагично е да наблюдаваш как едно умно дете започва да вярва, че е нищо, заради един мизерабъл – станал баща.

Другите жертви са малтретираните физически. Удряни, блъскани като боксова круша, неспособни да избягат от агресорите, те стават агресивни и зли. Детската злоба е доказан факт – ще спомена убийството на Джеймс Бълджър, 3-годишно момченце, отвлечено, пребито и убито от две десетгодишни деца. Оказва се, че убийците са живеели в нездравословно-задушаваща среда, която е довела до позива да извършат тази жестока постъпка. Да, разбира се, и Слава Богу, рядко агресивните деца убиват, но пък подигравките и юмруците са чести дейности в училищата. „Пълна си!“, „Кое момче ще те хареса!“, „Очилатко!“, „Пъпчасала!“ и куп други цветисти обиди са заобикалящата среда на повечето подсрастващи, които съзират във ваканциите единственото спасение от мъчителите си. В повечето случаи най-примерните деца се оказват прикрити садисти, които изпитват нужда да тъпчат околните с цел задоволяване на онази празнота, която изпитват, заради собствените си родители.

Но да се върна на 1-ви юни. Имаше родители, които наистина си тръгнаха по-рано от работа. Взеха колелата и тръгнаха с децата по парковете. Зарадваха ги с присъствието си. Прекараха време заедно. Прекараха, а не „убиха“ времето в люпене на семки и решаване на кръстословици. Тези хора бяха до децата си и тялом, и духом. Искаха да създадат празничен дух и усещане като за най-важната личност в този специален ден на детето. Аз се прибрах от работа някъде към 17. Тъй като към 20 щях да излизам взех душ и прецених, че имам час, в който мога да си полежа и вероятно да поспя.

Обикновено държа климатика включен, но заради мократа коса, го спрях, отворих прозореца и се опънах на леглото. Не минаха и десет минути и започнаха да се чуват крясъци, блъскане на чинии и чаши, писъци на деца – суматоха отвсякъде, станах и погледнах през прозореца. Между двата блока се събираше мнозинство от майки и бащи, които щяха да празнуват детския празник, навън – от съседния балкон висеше разклонител, мернах скара в пакет на Кауфланд, миризма на кебапчета, бира, ракия. Като на пикник без планина и без здравословен въздух.

Ей така, между колите, се събра мнозинство от родители, което привидно дигаше наздравици за 1-ви юни с възгласи „Да са ни живи и здрави!“, ама инак се черпаха здраво с некачествен алкохол, празнувайки края на работната седмица, въздишайки от радост, че два дни няма да ходят в омразната си работа.

Отказах се да спя и тръгнах по-рано за гостито, където ме бяха поканили. Върнах се късно, половин час след полунощ – долу веселбата продължаваше, родителите мятаха гьобеци, чувах разговорите за политика, естествено – мъжете важно обясняваха как щели точно те да променят държавата, ама им минала котка/чиновник пътя… Макар жените днес да са еманципирани в тези, пропаднали семействата мъжете говорят за политика, икономика и спорт, а жените или мълчат и ги гледат с досада, или помежду си си разказват за това какъв маникьор прави люлинската Деса…

Децата умираха за сън, някои от тях приклекнали дремаха, а други се опитваха да привлекат вниманието на техните, ама … ще има да взимат: пред чашката никой не е по-важен!

Картинката беше невероятно неприятна, но не е като да не съм я виждал хиляди пъти. Викал съм полиция, идват, правят им забележка, пък какво да правят ушавите, дигат ръце, отчитат дейност и си тръгват. Този път, специално, не телефонирах на 112, затворих прозореца, пуснах си климатика, благодарих на ПВЦ дограмата и заспах.

Събудих се към три – ПРОБУЖДАНЕ – ах, разбрах защо днешното поколение преживява криза на търсенето на идоли. Днешните деца не могат, а и не бива в много случаи, да следват родителите си, които нямат амбиции и намират удоволствие единствено в алкохола.

Петъците за хората не са време за семейството, а време за наливане със съседите. Колкото и да твърдим, че всички обичат децата си, малко успяват да ги възпитат и да им предадат духа на пробуждането към истинската духовност, а не евтиното развлечение и нулево развитие.

Трагично е, че днешните рап звезди са по-ценни за децата от майките и бащите им, но поне първите работят нещо, което обичат, а не възплащават омразата към всичко – към семейството, към фигурата на тялото, към дрехите им, към богатите, към по-бедните, към лошото време, към хубавото време и така нататък…

Снимка: List Dose
#сподели

ПРИОРИТЕТНИТЕ ТЕМИ

*упражнение във ФЖМК при гл. ас. д-р Бодаков

ПРИОРИТЕТНИТЕ ТЕМИ В ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО

За мен приоритетните теми не в председателството, а изобщо в страната трябва да бъдат:

  • Приобщаване към културата на по-голям процент от хората. Видно е, че когато се организира театрален спектакъл на отдалечено място – залите са пълни, хората са „гладни“ за изкуството, защото са забравени от всички. Чувството, че някой се сеща за тях ги кара отново да имат доверие в другите. Необходимо е също финансирането за филми да не бъде на принципа „близки до НФЦ“, а да се дава на млади режисьори да развиват късометражни проекти и да обикалят из малките и големи места.
  • Засилване на строгостта на закона и въвеждане на адекватни присъди. Не може един боклук – „Стойне“ Василев да убие бившата си съпруга Елена, да остави две деца сирачета и да получи присъда от 13 години и 4 месеца. Това не е ли доказателство за жалка система, която не е необходима никому? Защо един пенсионер трябва да съществува с 200 лева пенсия, а да издържаме 13 години „Стойне“: или да работи за благото на народа, или смъртна присъда. Зверските престъпления в последните години като „Наглите“, които отвличаха, режеха пръсти и уши, също не бяха овъзмездени – 10-годишните присъди не могат да бъдат коментирани дори. А Мария Бонева, Петя Стаевска, които бяха залети с киселина и обезобразени за цял живот – какво чувство за справедливост почувстваха?!
  • Намаляване на разходите и увеличаване на пенсии & заплати. Ако погледнем реално институциите, които работят, са 1-2%. Всичко останало служи за нареждане на тази дъщеря, на онзи син, на третата любовница. Намалявайки тези финансови черни дупки – ще имаме достатъчно пари да увеличим пенсиите. По този начин хората ще видят, че има реален смисъл да внасят реални осигуровки и заплатите им няма да бъдат на половина в сивия сектор.

Но в общия европейски дух – приоритетните теми и в нашето, и във всяко друго председателство, са помпозни думи, лишени от смисъл, които голяма част от народа не разбира. Три К-та, три П-та, три М-та. Лозунги губещи времето на всички.

11.05.2018

Димитър Ст. Груев – Мимо Гарсия I Факултетен номер: 18118

 

#сподели

За всеки директор статуетка, за да няма сърдит Петко

*упражнение във ФЖМК при гл. ас. д-р Бодаков

ПРОМЕНИТЕ В ОБРАЗОВАНИЕТО

През май 2017 бях на конференция, организирана от синдикат. На нея присъстваха директори на училища и министъра на образованието. Можеха да се задават въпроси, да тече дискусия какво да се промени в него – тишина – директорите кокетничеха, бяха се издокарали в скъпи рокли и маркови костюми, председателят на професионалния съюз благодареше на министъра от сърце за това колко добре „работят“, всеки директор си тръгна със специална статуетка: като от състезанията „всяко детенце с награда, за да няма сърдити“.

На друга конференция месец по-рано присъстваха учители, които един на друг се оплакваха, неспособни да се борят с директорското самоуправление, влизането на деца в първи клас с подаръци под масата, наглостта на някои от учениците, чиито родители умеят да командват и да извиват ръцете с финансовите си възможности.

Тези две конференции, поне за мен, са разделителната линия между лъскавата фалшивост и грозната истина. Проблемите в образованието започват именно от главите на училищата – директорите се избират на партиен принцип, а не спрямо качествата си. Това че някой е добър партиен послушник не води автоматично до извода, че е добър ръководител. И да, училището не е огромна институция като кметство, министерство, но формира личностите на страната и атмосферата е от изключителна важност.

Промените в образованието са винаги фиктивни: променяме определението от „помощник-директор“ на „заместник-директор“, въвеждаме по европейски програми допълнителни часове, та и учителите да изкарат някой лев – „История на изкуството“, „Бит и техника“, „Биология“, „Шивашки умения“, дрън-дрън, зън-зън: учениците се използват като мъртви души без да присъстват на такива занимания биват въвеждани в системата. Учителката ми ме молеше да го правя, защото й липсваха компютърни умения, макар да водеше „Компютърно програмиране“ като СИП…

Няма промени в образованието, има замаскиране на очите. Хиляди предложения летят в парламентарните комисии – различни чиновници сноват напред-назад, за да оправдаят заплатите си. А ако влезем в интернет ще осъзнаем, че повечето от тези „експерти“ са преминавали от комисия в комисия, от институция в институция, от учреждение в учреждение с цел винаги да имат някаква работа. Ама образованието не е някаква работа, а е важна тема, която не вълнува никого.

Родителите също не се вълнуват – за тях училището е безплатна градина, която им гледа децата. Не разчитат на училището и университета да възпитава, да съгражда – за това пък се доверяват на различни курсове от всякакъв род и вид, със съмнителни преподаватели и сертификати, но след като се плаща – значи става, разсъждават.

Учениците и студентите също не се трогват от плачевната система. Виждат се там с другари, говорят, пият кафе, правят планове за дискотеката довечера и ако могат да закачат един „Еразъм“ и с това се изчерпва идеята за „образованието“.

11.05.2018

Димитър Ст. Груев – Мимо Гарсия I Факултетен номер: 18118

#сподели

Как да имаме чист Трети март

*упражнение във ФЖМК при гл. ас. д-р Бодаков

ТРЕТИ МАРТ

През последните години трети март се превърна във време разделно: политическите речи са на преден план, русофили и русофоби размахват шпаги, а народът ликува: „хаштаг #почивен ден; хаштаг #маса; хаштаг #триднирелакс“.

На връх Шипка се заформя „Фейсбук масив LIVE“: снимат се, разказват спомени от учебниците по история в училище и се възхищават на природата и героизма ни (поне веднъж в годината). „Българи юнаци“, „България над всичко“, „България на три морета“ и още куп клишета раздират планината, а в това време политическите лица премерено четат ПР съобщенията – едни за братската Руска федерация, други за вражеската такава. Телевизиите излъчват репортажи : Антон Хекимян разпитва кметове, депутати, министри, омбудсман, а в студиото са дежурните коментатори – пенкилери: „Вижте, как на крака ни е дошъл патриарх Кирил Московски“ ликуват „червените!“ симпатизанти-експерти „Хм, как може да допускаме на наша територия този провокатор?“ ядосват се „сините“ мислители. Карат се, обиждат се. Журналистите продължават да предават мимиките на Кирил – как се е почесал, къде гледа, какво казва.

Разбира се, системата за сигурност е на високо ниво: охраната е навсякъде, хората оставят колите си на 8-9 км. от Шипка и пеша стигат до върха. Озвучаването е горе-долу добре, ама никой не се интересува от словата на президента, нито от музикалните произведения. Хората са тук, за да се чувстват значими – „jedan dan zivota“, както се пее в едноименната песен на Лепа Брена & Мирослав Илич.

Световните медии също ни обръщат внимание. Тамошните експерти – пенкилери разсъждават за бъдещето на страната, за гостите, за религията, за … и за … и за… И те, естествено, са разделени в двата лагера – „България + Русия – ЕС“ и „България + ЕС – Русия“. Няма един нормален текст без политически подмятания, търсене на скрити знаци и задействане на пропагандни машини.

Чудя се – не може ли да имаме един ТРЕТИ МАРТ без политици, без медии, без да се завиват със знамето някакви наркоманизирани младежи, отишли там, за да се изфукат, че са взели /купили/ книжка. Не може ли да имаме едни чист Трети март без червени килими, без верижна охрана, без коментатори на вечна заплата. Няма ли как да народът да празнува тихо, смирено, осъзнавайки лично за себе си важността на тази дата без да му се припомня на кой какво дължи, на кой какво не дължи.

Народът пък вижда в този ден единствено почивка: нито следи тв включванията, нито се задълбочава в дебатите, преминаващи в нецензурни махленски спорове. Народът не осъзнава важността на Трети март, защото година след година празникът преминава под знака на удари под кръста между управляващи и опозиция, между леви и десни, между обидени и още по-обидени. За хората Трети март не представлява по-различен ден от всички останали, защото няма колективен дух – всеки е срещу всеки. Ежедневно.

11.05.2018

Димитър Ст. Груев – Мимо Гарсия I Факултетен номер: 18118

#сподели

Дори и сладоледът не е лек за скучните лекции

Дори и сладоледът не е лек за скучните лекции

Мимо Гарсия на 10-ти май 2018
#сподели

Баба Гергана пред Мимо Гарсия

Четвъртък ми поднесе интересна среща.
Рано-рано отидох на лекции във #ФЖМК и за пореден път се доверих на ягодовите шейкове на близката Виенска сладкарница, която Ви препоръчвам да посетите!

След „Радиокомуникация“ имахме дупка и очаквано в хубавото време поседнах да обядвам в близкия парк. Едва поръчал бира и пържени картофки – към мен се приближи възрастна жена – баба Гергана от Лом. С перде на окото, пиеща торба с лекарства, но с починали деца и неблагодарни снахи, които са я изоставили!

Та женицата припечелва някой лев, продавайки здравец. Но с късовете здравец, оскубан кой знае от къде, тя от все сърце пожелава здраве, щастие и късмет. Седна, запали цигара и заправя тъжната си история, ала накрая си тръгна с усмивка (а дано и аз съм й дал нещо в замяна).

Няма как да не отбележа, че шишчета бяха превъзходни. Споделих ги във Фейсбук и час по-късно приятелка ми сподели, че коремът й запротестирал. 🙂 Хубав ден бе, приятели, споделям снимките:

Мимо Гарсия и баба Гергана на 26-ти април 2018
#сподели

ЕДНА „МЕТАЛИКА“ СПАСЕНИЕ ОТ ЛЕКЦИИТЕ

Признавам си, че не съм от най-ученолюбивите. Признавам си, че бързо се разсейвам. НО има разлика между преподавател и преподавател. Не е до материал, а до отношение, предразполагане, усмивка, ако щете.

Не е най-интересното нещо на света да записвате кое радио в коя медийна група е било през 2005, но когато професорката Ви е склонна да разнообрази лекцията с парче на „Металика“ – забравяте и за телефон, и за приказки. От уважение към нея.

Е, от друга страна при друга професорка – телефоните са забранени, правила ала след 1944 😉 слушаш, пишеш, кимаш с глава и се отказваш от живота си, за да четеш ненужни тухли. Ама пък от скука броиш лампите на тавана и се чудиш – „С кво заслужих това наказание, бе, Господи!“.

Всичко е до това как представяш на аудиторията дадената тема. Това важи и за училището с пълна сила, и за всички останали контакти между хората. Дали един изпит е взет или не – няма да има значение след година-две, но пък добрите човеци се помнят завинаги. Връщаш се в спомените за моментите с тях и се усмихваш.

 

#сподели

След скучните лекции – на ухо да ти свирят!

#сподели

КОНТРОЛЬОРИ И МИЛИЦИОНЕРИ

Това дето днес ми се случи, няма как да бъде описано – използвах общо седем пъти градския транспорт. Първите три продупчвах билетчета. Но при поредното ми качване за една спирка, реших че е абсурдно да плащам за метри разстояние, които, ако имах време, с удоволствие щях да извървя пеша.

Дойде спирката и аз тръгвам да слизам. Изпречва ми се на пътя един неприятен контрольор и ми обяснява, че нямам право да напускам превозното средство, докато не дам билет. Чудя се откога живея в страната на контрольорите, които имат право да ограничават придвижването ми?! Аз и той, заедно с други нередовни пътници, напускаме най-накрая автобуса. Долу ни чакат три негови колежки, полицай и полицайка.

Разбирам, че това е нова мода – Контрольори и Милицонери заедно в изнудването. Над мен – като най-млад и най-зелен според тях – започва да се упражнява психически тормоз. Другите нередовни пътници се разотиват. Аз съм приклещен и подложен на разпит – „Дай лична карта!“, „Не нося.“, „Защо?!“, „Не се чувствам сигурен за документите си. Крали са ми портфейла и след това си платих за нова лична карта без вина“. Полицаят ме уведомява, че ще ми пребърка раницата. Обяснявам му, че не се виждам в ролята на престъпник. Отказва се от намерението си.

Контрольорът ми написва акт за 40 лева и ме уведомява, че след три дни ще бъде 400. Смея се искрено – няма да го плащам, разбира се. Заговаряме се с полицаите за университета, за трудния ми изпит по „Медиен език и стил“, за професор Владко Мурдаров. Признавам им, че ми се струва нелепо да се разхождат като частни охранители на наглите контрольори, докато изнасилват бабички по селата и малолетни убиват клошари. Съгласяват се, разбира се. Честно казано бяха любезни, но какво да се прави – изпълняват указания.

Необходимо е да се преразгледат билетчетата – няма как да се плаща 1, 60 за една спирка. Необходимо е да се поправи отношението на контрольорите към пътниците, независимо редовни или нередовни. Държанието им по-отива на мутрягите от фирмите за бързи кредити…

Удобно си пътуват заедно контрольорите и полицаите – на топло, докато хората студуват по спирките. Спират само, за да им напишат акта и дотам.
#сподели