Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Мимо Гарсия

Излезте от мархмурлука и гледайте нещата трезво, трезвеници!

Стриптийз даскалката подаде оставка – Образованието е спасено!
Да знаете.

Директорката клати глава, възмутени родители търсят обяснение, а учениците си правят майтап на гърба на една невинна жертва.

Цъфнали и вързали всички, та стигнали да имат време да тъпчат една 58-годишна, позволила си да поживее. За малко.
Да пийне, да разпусне, да не мисли за следващата вноска за кредита, да не се притеснява поне за миг как ще смени гумите за лятото. Как ще се облече, за да не й се подиграват децата следващата есен. Как между края на тази учебна година и началото на следващата – да отиде, макар и за малко, и на море…

Но аларма се вдигна – ТАНЦУВАЛА! Танцувала, та танцувала. И?!

Интернет философчетата я кълнат… Била се събличала…

Техните чеда не го ли правят или те, мамините, в абитуриентската си нощ седяха примерни на чаша кока кола?! Или пък през петъчните вечери в дискотеката?!
Ами те самите как си прекарват свободното време: на концентрат пред блока.

Тръгнали днес псевдоекспертките, дъщери и любовнички, да питат от клас на клас дали децата са травмирани…

Хахаха

Що не се огледат за умиращите за сън деца в полунощ в градинките покрай блоковете?
Или след 17 – не ги вълнува… От 9 до 17 са загрижени, а от 17 до 9 си запазват хляба в нечие легло.

Не е истина: една жена бе подложена на публичен разстрел заради собственото си разбиране за щастие: не че аз пия всяка вечер, ама съм заспивал на пода в час по немски заради две чаши вино. Не се имам за грешник.

Други трябва да си подават оставките, за да се подобри системата:
Директорите, които се назначават с партиен билет и веднъж хванали заповедта за назначение се превръщат във феодали. Във всяко отношение.
Заместник-директорите, които макар и втора ръка господари, обиждат и тъпчат. Толерират приятелките си преподаватели и отмъщават на “враговете”: по-красивите колежки, имам предвид.
Учителите, дето нямат представа как са завършили “Педагогика” и нямат никакъв подход. Оплакват се от тях, ама нали, държавна служба, няма махане…
Назначените дебелогъзи администраторки в МОН, чиито функции започват с паленето на кафе машината, преминават през запалването на цигарата (от втората кутия за деня) и завършват с люпенето на семки “Вуйчо Мързел”…

Излезте от мархмурлука и гледайте нещата трезво, трезвеници!

#сподели

Ако се чудите как изглеждат стаите на първокласниците

Ако се чудите как изглеждат стаите на първокласниците, когато не са излизани за родителска среща.
Това ражда “икономията”: експлотацията на една хигиенистка за цял етаж + некадърните учители, които не обучават децата да си изхвърлят боклука в кошчето!

Ученическа стая
#сподели

НСО да пази учителите

Учителите на България нямат разум – не разбраха ли най-сетне, че нямат право да пишат двойки и да нервират учениците? Обществото не Ви хрантути, за да мъчите децата, ясно ли Ви е? Лято е, всички са на морето, а Вие си позволявате нахалството да оставяте ученици на поправка и да замествате хавлията и бирата с чина и учебника – глупаци, като не щете с добро, да Ви бият, да Ви замерят със столове и не очаквайте защита нито от директорите Ви, нито от полицията – всички ще вдигат рамене и ще се мъчат да заметат проблемите под килима – държавната субсидия лесно се не дава!

Ала как ще учите другите, като сте прости – кой Ви би през ръцете да ставате учители, а? За какво Ви е?! Пълни мазохисти сте! Никой не Ви уважава, всеки Ви подритва, директорите Ви използват за каквото им падне, учениците се гаврят с Вас ежедневно, а родителите им изискват ли, изискват – нали си плащат данъците – като не могат политиците да притиснат, поне с Вас да се почувстват шефове и някакви значими личности.

Обществото не се интересува, че Ви бият – по-интересни теми има – новият тъпкач на Мадона – колко му плаща, колко му е дълъг, в какви пози го правят. Търпете и не си помисляйте да протестирате, че ще Ви издърпат ушите, също както постъпиха с Кезим Медев. Ще Ви обвинят, че уронвате престижа на училището или че обиждате бъдещето на нацията.

Българските училища до момента бяха опасни за учениците, сега са опасни и за учителите. Едно време хулиганите се криеха от даскалите като се биеха помежду си, сега направо бият даскалите – така ги учат татковците им вечер, докато лочат ракия – „Или си хищник, или си жертва“. Майките им режат салатата и доката чакат съпрузите да им дарят поредната доза шамари, прошепват: „Не се оставяй да ти се качват на главата, маме!“.

За да могат учителите да вършат задълженията си без да се страхуват от последствията, трябва да имат охрана, която да ги защитава, ама вършеща работа охрана, а не от ония пенсионери, които чакат да си получат заплатата и си мечтаят да не им се наложи и лампата на втория етаж да се качат да загасят. Мерките срещу посегателство на учители трябва да бъдат силно завишени – инстинктът за самосъхранение ще си свърши работата.

НСО да пази учителите – или да се създаде НСОУ – Национална служба за охрана на учителите. Вдъхнете надежда на тези хора, че някой мисли за тях – в противен случай след години няма да има кой да преподава на биячите и ще им се отнеме възможността да заплашват: „Ще ти счупя главата, даскалче!“.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за https://www.mimo.bg

Статията също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/06/21/.1552939

#сподели

Нито пластмасовите свирки, нито броенето до 12 съумяха да заглушат словото ми

Времето лети ужасно бързо.
Пристигнах за първи път в училищния двор на 15-септември 2005 година.
Спомням си, че отказах питката с мед.
И изключително много се дразнех на многобройните фотоапарати /от онези стари модели тип „сапунерка“/, които буквално бяха тикани в лицата на децата.

След 4258 дни – 12-ти май 2017 година пристигна. И от днес вече не съм ученик.

Изключително съм благодарен на всички учители, които са ми преподавали през тези 12 години.
Стараел съм се от всеки от тях да взема максималното.
Не мога да определя нито един от моите учители за гаден.
Да, имало е спорове, сръдни за оценки, но всичко е завършвало с взаимно разбирателство. Винаги.

Изпращането ни премина под много добра организация от страна и на ръководството, и на класните. Написах слово за изпращането, в което се постарах да опиша всичко, което съм почувствал в сърцето си за тези 12 години.

Беше предвидено да го прочета /изкажа/ само аз, но прецених, че съученичката ми Криси Манолова заслужава да я поканя да се присъедини към мен.

Криси е наистина уникално момиче – над 10 години вече играе баскетбол и продължава да не се предава. Зали с протекъл покрив, малък бюджет и контузии – не са пречупили духа й и през август заминава за чужбина да гради кариера.

Та дойде нашият ред с Криси да застанем пред микрофоните.
И какво мислите се случи?
Опит за осуетяване на това да произнесем написаното от мен слово.

Пластмасовите свирки и почти истеричното броене до 12 обаче не постигнаха ефект.
Дори напротив – в следващите часове след изпращането – видях сълзи в очите на моите учители и всички от тях ме поздравиха за силната ми реч.

Разните димки и счупени празни бутилки от шампанско – въобще не бяха удостоени с внимание от преподавателите, а и от по-голяма част от останалите ученици на училището.
На преден план – се появиха талантите на училището – певци и танцьори, които зарадваха всички.
Простотията винаги може да бъде победена, ако останалите имат търпение да я надвият.
Ако нямат – седят и само се оплакват.
А с мърморене нищо няма да променим.
Нали?!

Слово за изпращане 2017:

МИМО ГАРСИЯ:

Всяко Народно събрание започва със слово на най-възрастния народен представител, който е възприман за старейшина.

Неговите думи обикновено са поучителни и би трябвало да служат като урок за колегите му, които ще решават съдбата на България посредством законите, които ще предлагат, променят и гласуват.

Повечето колеги на този депутат не обръщат сериозно внимание на казаното от него.

Повечето журналисти и оператори изчакват с досада клетвата да мине, за да могат да се отдадат на обичайните си репортажи за изтекли храни и за критерии за прием в детските градини.

Да, и този депутат има вина, защото думите най-често не са нито написани от него, нито почувствани от него.

Но ние, випуск 2017 на 54.то СУ „Свети Иван Рилски“, искаме да спазим традицията, но и да не претупваме този специален момент.

Най-възрастната ни абитуриентка е Кристина Манолова. Тя е родена на 14-ти януари 1998 година и от над десет години се занимава със спорт. Нейната мечта е да продължи баскетболната си кариера в чужбина, но преди това е време да приключи един много важен етап от живота си:

Уважаема госпожо Директор, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Чочова, (Мимо Гарсия)

Уважаема г-жо Любомирова, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Милушева, (Мимо Гарсия)

Уважаема г-жо Ненкова, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Панчева, (Мимо Гарсия)

Уважаема г-жо Москаленко, (Криси Манолова)

Уважаема г-жо Димитрова, (Мимо Гарсия)

Уважаеми г-н Цанов, (Криси Манолова)

Уважаеми г-н Александров, (Мимо Гарсия)

Уважаеми г-н Желев, (Криси Манолова)

Уважаеми г-н Каракашян, (Мимо Гарсия)

Почитаеми учители и възпитатели, (Криси Манолова)

Скъпи съученици, (Мимо Гарсия)

КРИСИ МАНОЛОВА:

рождените дни винаги са време освен за празнуване, но и за сложни равносметки. Трудно е да преценим къде сме съгрешили или пък в коя ситуация е имало шанс да реагираме по-добре, но винаги съществува възможност да поискаш и да получиш прошка.

За тези 12 години в училище са се разиграли безброй ситуации и с положителни, и с отрицателни емоции. Имало е случаи, когато не съм искала да напускам тази сграда, но е имало и обстоятелства, когато съм размишлявала защо не мога да взема пет години за една.

Моментът настъпи –  напускам не само училището, но и родината. Завинаги в съзнанието си ще запазя спомените и от училището, и от родината. Убедена съм, че отрицателните емоции ще избледнеят и ще се сещам само за положителните.

Да, това навярно си е чиста сантименталност, лишена от всякаква реалистичност, но на всички ни е позволено понякога да свалим гарда и да разкрием чувствителната си страна.

МИМО ГАРСИЯ:

Благодаря ти, Криси! Думите ти са наистина силни – 12 години изминаха неусетно, неестествено бързо.

От една страна, всички се радваме, че завършваме, че повече няма да ни се налага да се притесняваме за извинителни бележки и оценки, но от друга страна, има уплаха у всеки един от нас.

Следващ 15-ти септември няма да има.

И макар привидно да демонстрираме, че изобщо не ни интересува дали ще има или няма да има такъв ден, вътрешно знаем, че онова детското вече напълно си е отишло от нас.

Има безброй тези и клишета, че да запазиш детското в себе си, е мисия, която всеки трябва да преследва, но когато университетът и работата почукат на вратата – разбиват  на пух и прах и тезите, и клишетата за детството.

Редно е да се запитаме какво ни дадоха и какво ни отнеха тези 12 години:

Училището съумява да ни покаже, че светът не се върти около нас, че не винаги нашите желания ще бъдат удовлетворявани, че ние никога не може все да сме на първо място, че разбирателството с околните – започва с уважение към позициите им.

Училището обаче ни разочарова по отношение на средата, която сме принудени да изтърпяваме пет дни в седмицата, без да имаме инструмент, чрез който да бъдем попитани дали приемаме даден проблемен ученик да бъде заедно с нас непрекъснато и по този начин да проваля образованието ни. И да – малцинството е принудено да се съобразява с волята на стадото, а не бива – това не е свобода.

Убедени сме, че българското училище може да стане много по-добро, ако висшестоящите се вслушват и в учителите, и в учениците. За да се променят нещата е необходимо да няма разделение на вечни групички, а да има обединение около това: имаме ли желание бъдещето на България непрекъснато да напуска през Терминал 2 отечеството ни?

Притискането на учителите да се съобразяват с учениците е пагубно за отношенията, които трябва да съумеят да изградят помежду си.

Апелирам ръководството на 54-то да бъде с учителите си, да ги подкрепя и да не позволява те да бъдат унижавани от комплексирани мами и татковци, които обожават да се бият в гърдите и да твърдят „Нашето гардже е най-хубаво!“.

След тези 12 години ние – зрели и помъдрели – може да направим обективната оценка, че нашите учители заслужават определението „достойни“. И не, ние не твърдим, че са перфектни, уникални, незаменими – те са достойни, защото са се постарали да ни обучат и да ни възпитат. И с повечето от нас наистина са се справили.

Как се очаква на 7-годишна възраст детето да е готово да се отдели от семейната среда – това ще е напълно невъзможно, ако няма педагози, към които то да може да е приспособи и най-вече привърже.

Раздялата днес не означава раздяла завинаги. Раздялата днес е нормална стъпка в това, което наричаме кръговрат на живота. Именно в това училище ние осъзнахме, че не сме на този свят само за да ядем и пием, а за да се развиваме и да се чувстваме щастливи от професионалните и личните решения, които самостоятелно сме взели.

Със съучениците със сигурност след някое и друга година ще си забравим и имената, и физиономиите, и историите, но спомените, които сме създали тук заедно, завинаги ще останат в нашето съзнание!

Нека взаимно си благодарим за времето, прекарано заедно, и нека оттук нататък знаем и помним, че никоя среща не е случайна, особено тази с учителите ни, които ни изградиха като личности!

Благодарим Ви още веднъж, скъпи учители!

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за https://www.mimo.bg

Криси Манолова и Мимо Гарсия
Мимо Гарсия и Соня Василева, директор на 54. СУ „Свети Иван Рилски“
Мимо Гарсия и Мария Арсова

Публикацията също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/05/12/.1546470

#сподели

Нито родителите, нито учителите имат право да се оневиняват – „И накрая завършваме с поздравления за Петърчо, който успешно успя с два юмрука да прати на оня свят онзи си съученик!“

Днес едно момче в град Славяново почина след сбиване
Днес в 15-то СУ, град София, бе проведена дискусия против агресията в училище.

Аз присъствах на това разискване на фундаменталния въпрос „Как да се преборим с агресията?“.

Изключително съм впечатлен от директорката на училището г-жа Ваня Минева, която се бе постарала всеки един участник да се чувства пряко и преносно у дома си. Създадените условия спомогнаха дебатите след това да преминат по един интелигентен начин, който рядко може да бъде чут и видян.

Представителите на Синдикат „Образование“ към КТ „Подкрепа – г-н Юлиян Петров, синдикален председател, и г-жа Милена Мавродиева, синдикален секретар, разкриха детайли от „кухнята“ или по-точно обясниха на опростен език колко трудно е на българските учители да лавират между желанията на учениците и изискванията на родителите им.

Медиаторът Костадин Бойчин открехна вратата към решаването на агресията с добър тон, а не веднага със съдене и наказателни мерки. Той даде и множество примери по отношение на християнството и колко е важно да не забравяме десетте Божи заповеди, които ще спомогнат да бъдем добри.

Не се стърпях и му споделих, че имам цяла кутийка със сентенции, от които тегля всяка сутрин по едно листче, което ми спомага да се замислям върху теорията на дадените философи. След изречението ми „Дали ще разсъждаваме върху Библията, върху Корана или върху тези афоризми, ако нямаме желание да вникнем в написаното – нищо никога няма да се получи“ – учителка изказа мнението си, че трябва да има час, в който учениците да бъдат възпитавани в това кое е добре и кое е зло.

Отговорих, че доброто и злото са много субективни понятия, които няма как да бъдат преподавани. Но се съгласих с нея, че е необходимо да има час, където границата „ученик-учител“ да бъде сведена до минимум и човешките разговори да заменят сухата материя.

Според мен сегашният вариант на часа на класа е напълно безсмислен. Да, има врякане по отношение на отсъствията – пишат се фалшиви бележки. Да, има врякане по отношение на сбиванията между съученици – пишат се безсмислени докладни. И нищо, и нищо, и нищо. Проблемите са си все същите и става още по-лошо, защото реално няма никакъв шанс нещата да се променят, докато не признаем, че имаме нужда от коренна реформа.

Докато има празни обещание – ще има и празни училищни стаи, защото докато парите следват ученика – на него всичко му е позволено. Той се чувства като господар, който плаща заплатите на робите си. Няма как да говорим за уважение към учителите, защото те са стъпквани отвсякъде. За обществото те са мързеливци: не работят много, имат големи отпуски, пътуват по различни проекти – малко остава, за да ги принудим те да започнат да ни плащат, че работят като учители. Върху тях е жигосана присъдата, че са длъжни на учениците. А когато намесим в дадени отношения приказки от сорта „Ти си ми длъжник“ – се губи цялата магия на контакта.

Невъзможно е да бъде изгонен проблемен ученик. И заради това директори, учители и ученици са принудени да търпят лошото държание на някого, който изобщо няма желание да бъде сред тях. Ала мама и тате имат други планове и заради тези планове – всички страдат. „То е дете“ – казват философчетата в интернет, ама в историята знаем и за деца убийци, така че нека не гледаме на всички тях като на някакви ангелчета. Не може някакъв пикльо да обира джобните на съучениците си, да ги хапе, да ги дере, да ги бие и ние да го галим по главичката и да му казваме „Браво!“, но в действителност това правим.

Една от директорките разказа, че вече една година се бори с такъв случай – цял клас е настръхнал срещу един ученик, който се изживява като мутра, която определя правилата. Да, пишат се жалби и нищо. Да, организират се протести и нищо. Същински параграф 22. Сигурно не е далеч времето, когато в масмедиите всички ще са задължени да бъдат безкритични. И като се случи нещо като днес в Славяново ще трябва да казват: „И накрая завършваме емисията новини с поздравления за Петърчо, който успешно успя с два юмрука да прати на оня свят онзи си съученик!“.

На такава среща е напълно нормално учителите да са по-егоистично настроени и да имат пристрастия в своя полза в отношенията „учители-родители“. Естествено, че няма как да очакваме учителите да заменят родителите във възпитанието на децата. Но не одобрявам и учителите елегантно да се опитват да си измият ръчичките и да върнат отговорността пак и само в полето на родителите.

Нито родителите, нито учителите имат право да се оневиняват. Защото и учителите са родители. На тази директорка днес й казах точно това „По един начин разсъждавате за чуждото дете и по друг начин ще разсъждавате за своето“. Много е неприятно, че българите смятат, че когато детето им бъде изпратено към училищен психолог – му се намеква, че е лудо. Психолозите са там, за да помагат, а не за да вредят. И все пак – нека не забравяме, че всеки родител обича детето си и не желае и да си помисля, че с него има някакъв проблем. Подходът към такива ситуации трябва да бъде с добро, а не с опити да се изолира това дете и да бъде отпратено от учебното заведение, защото изолацията ще засили агресията, а няма да я поправи.

След дебата – имаше коктейл. По време на него се заговорих с една учителка и директно я попитах как би убедила някой да стане неин колега. Тя ми отговори, че за да станеш учител са нужни две неща – да обичаш децата и да си жертвоготовен. Много е права. Преди няколко години правих проект по физика – преподавах на пети-шести клас. Беше наистина ужасно, защото да приковеш вниманието на всички – беше невъзможно. Разбира се, незаинтересованите разсейваха останалите и се получаваше един порочен кръг, който нямаше как да преустановя.

Да бъдеш учител е избор, който няма да мога да разбера. При тази професия човек трябва да забрави изцяло себе си и да се отдаде на мисията да обучава бъдещето на дадената нация. Но не знам как учителите се убеждават да останат на работното си място, когато дадената нация изобщо няма желание да се обучава!? Няма по-неприятно нещо от това трудът ти да отива на вятъра, а при учителите това е неизбежно.

И все пак: без учители няма да има образование.
Да, пак ще си има деца, ама елементарни и много нахални.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за https://www.mimo.bg

Статията също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/05/03/nito-roditelite-nito-uchitelite-imat-pravo-da-se-oneviniavat.1544894

 

 

 

#сподели