Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Мимо Гарсия

БОЯНА & БОЯН: „Кръвта вода не става“

Широко прието е клишето, че спортистите /пък камо ли борците/ не се вълнуват от култура. Винаги описват мъжете и жените, практикуващи тази професия, като дебеловрати биячи, които само кльопат и чукат. Шаржовете, свързани с тях, са противни и безцеремонни, НО тези погрешни разбирания отведнъж могат да бъдат съборени чрез Б.Р.:

Аз мога още сега да продам една картина и да си купя два мерцедеса. Но от четири години нямам кола. Защото не искам да съм роб на нищо друго освен на себе си. И на изкуството.

Това казва в интервю за в-к „Стандарт“ олимпийският ни шампион Боян Радев. Този силен мъж, доказал се и на световната сцена, колекционира картини и това е неговата радост в живота. Ах, чудят се интернет философчетата и казват: „Ако имам парите му, ще си купя Майбах, Ролс-Ройс, а човекът, който заслужава да се награди с тези играчки, мечтае за образите, видени от други очи.

Неслучайно Боян е един от най-уважаваните, мнението му се чува и никога не се е превръщал в коментаторско конте, което приглася, щом плащат. Внучка му, наследила амбицията изцяло, сега триумфира. Нейното време е в момента и тя не го губи в оплакване или пък в оправдаване заради крехката си възраст.

„Кръвта вода не става“, доказват го тези двама достойни българи, пълна противоположност на мрънкачите, които са задушаващата ни заобикаляща среда.
Пожелавам на Боян здраве, за да види Бояна на същата сцена, която той никога не е напускал!

Поздравления за пореден път на Калоян Кюркчиев за интервюто-урок по мотивация, което се помни и в душата, и в сърцето.

https://btvnovinite.bg/sport/da-nasledish-shampiona-bojana-radeva-i-bojan-radev-video.html

 

#сподели

Конформизмът на печалбата

Тема: „Бунт или конформизъм в културата“
по дисциплина „Визуални изкуства“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Преподавател:
Екатерина Титова
www.titova.bg

Въпросът „Бунт или конформизъм (в културата)?“ е като „Да бъдеш или не?“ – винаги актуален, независим от обстоятелствата и времето, в което хората си го (само)задават. Той е от тези лични питанки, които вълнуват.
В последните години обаче екзистенциалните теми са скучни и набутани в ъгъла. Културата също е там, позабравена и ненужна.

Може би едно от най-неприятните неща в България между 1944 и 1989 са онези творчески съюзи, които са решавали по своя собствена преценка кое е изкуство и кое не. Кое носи послания и кое не. Кое е култура и кое не. Не отричам, че е необходима цедка за това какво става и кое не става, защото инак в този океан от публикувани произведения се губи смисъла на предаваните съобщения между читател и писател, режисьор и зрител, музикант и слушател.

„Всички пишат, никой не чете“ е безспорно вярно твърдение. Хора без капчица талант превзеха масмедиите и се самообявиха за културни дейци, но мигар те не са толкова отвратителни, колкото и онези комунистически величия от Съюз на българските художници, Съюз на българските артисти, Съюз на българските писатели, които като палачи са решавали съдбата на младите и не толкова млади жадни да бъдат чути и видени българи?! Та как може някой да бъде определен за по-знаещ и можещ само заради партийната си книжка?! И как може на партийния функционер да се даде шанс да определя бъдещето на база субективните си качества и преценка?!

Именно в онези години е имало истински бунтари. Такива, които са решавали жертвоготовно да бачкат като стругари и в свободното си време да творят истински, колкото могат, отколкото да се примирят с това да следват партийната линия и партийното „творчество“, за да промиват акъла на народа.

Тогава конформизмът е бил доброволен и задължителен. Неставащите натегачи, макар и да са имали собствено мнение, са се придържали към всеобщото мнение на творческите колективи, за да имат някакво бъдеще. Така и така от тях е нямало да излезе нищо, ако не са близки до този и онзи водач. Доброволно са предавали мнението си и принципите си в името на измислена кариера като графомани и подмазвачи. Но пък не малко са били задължени да приемат натиска от групата като са системно уволнявани, притиснати до стената на глада и не рядко изселвани и репресирани, защото са си позволявали да изрекат на глас публично известна тайна.

Изтегляните от печат книги, непрожектираните с десетилетие филми, спираните изложби са били инструмент на пълно подчинение. И най-издръжливите инати накрая са дигали ръце и са се отказвали да се борят с непробиваемата държавна машина.
За съжаление тези съюзи и след края на ерата Живков продължиха да са елитарни. Да се изживяват като проповедници на истинското изкуство. Те се помислиха за единствени и неповторими, а всички останали за профани, неспособни да се впишат в тяхната категория.
В това им беше основната грешка – те позволиха да бъдат изместени изцяло. Едно че срещу тях имаше спотаен гняв от унизените, едно че много хора не успяваха да правят разлика между тях самите и качествата им като творци, но най-вече защото си бяха повярвали. Прекалено!

Човешкото самочувствие винаги е будело интерес – как се формира, защо някои го имат в излишък, а на други им е кът. Едни родители учат децата си да не възгордяват прекалено, не ги хвалят често, а други на всяка крачка възторжено тръбят „Моето гардже е най-хубаво!“. Според мен самочувствието на всеки му е спуснато от Господа Бог, от вселената. Познавам невероятно кадърни хора с подкрепящи родители, които винаги се съмняват в себе си. Познавам и такива индивиди, които са пълни кретени, с майки и татковци, дето все са ги подценявали, ама я им кажете, че имат някакъв минус в характер – живи ще Ви изядат!

Но все пак това да бъдеш ценен и награждаван творец по татово време ти вдига акциите и като цена на произведенията, и като самооценка в главата. Макар и режимът да се сменя, летящите в облаците си останаха там. И там си и умряха – не проумели, че времето е друго, че лидерите на обществено доверие са други, че отдавна не са идолите на поколението.

Не е чудно, че и малко родни таланти от онова време „оцеляха“. Лили Иванова, Дует „Ритон“, Васил Найденов останаха емблеми, защото никога не се самозабравиха, не се отдалечиха от земята и не се възгордяха прекалено много. Другите обаче, галениците, спряха да бъдат галени по главата и решиха да се преориентират към други бизнес начинания, за да се издържат.

Тогава се навъдиха новите бунтари – издадоха се провокативни книги, прожектираха се кратки филми с дръзки реплики, музиката след „45 години стига“ стана свободна и предизвикателна… Творческите съюзи не определяха кое става и кое не. Но пък собствениците на звукозаписните компании и шефовете на музикалните отдели в медиите застанаха на пътя на борещите се за микрофона/театралната сцена/кино залата лъвове и лъвици. Те бяха убеждавани не само чрез CV-та и мотивационни писма да допускат новите звезди, но и чрез вечераи на свещи и обиколки из страната по интимно бельо.

Култур експертите загубиха ролята си – бунтът вече стана водещ. Конформизмът не се признаваше – нямаше вече силата професор Вучков, да речем, да излезе и да съсипе кариерата ти с режещ коментар. Публиката копнееше за различните, а не за обичайните. За съжаление конформизмът придоби нова форма: вече всички артисти трябваше да се съобразяват не с политиката на държавата, а с печалбата на продуцентите.

Имаш идея за книга за постиженията на българите – чудесно, ама намери си друг издател, щото тетрадка с гърдите на фолк певачката ще продаде повече бройки. Искаш да заснемеш проект за великата ни оперна прима – ок, ама сега са планирани два готварски формата и тече подготовка, искаш да пееш за любов със смислен текст – пич, браво, но сега на мода са „да ти пръсна дисплея“ и „пардон, дон, дон, дон“.

Когато интернетът дойде – имахме голям шанс онези, забранените за медиите,  да видят бял свят. Да знае светът, че съществуват. Поне. Вече и продуцентите нямаха силата да решават съдби. Всичко зависеше от желанието на творците да пуснат проекта и от желанието на публиката да го види.
Поне в първите години приказката съществуваше – качваше се невероятно качествено съдържание, не се печелеха (много) пари, но нали творчеството е позив, а не бизнес. И до момента от годините 2006-2007 съществуват и могат да бъдат проследени проекти, заслужаващи внимание. Непрофесионално заснети документални късометражни проекти, без осветление, оператори и режисьори с диплома, но докосващи сетивата. Песни, записани на Nokia, без ефекти, но от певци с гласища, а не от плейбек гърли/гарги. Книги, електронни, за България и нейното величие, без политическо съобразяване.

Но Интернет бе превзет от Конформизма на печалбата. Конформизмът на печалбата доведе до това блогъри, влогъри, музиканти да изоставят съдържанието и да прегърнат рекламите: досадни, постоянни и глуповати. Съдържанието също олекна – вместо качество се заложи на бързи и еднотипни мухоловки за деца, най-зяпащата публика.
Няма да видите смислени разговори, но пък младежи ще показват на децата Ви как влизат в „опасни“ изоставени сгради. Ще говорят за това колко се обичат, докато рекламират дрехи за продажба със собствените им имена. Ще рекламират на момиченцата продукти за гримиране, на момченцата телефони на изплащане и игри, на бременните приложения за проследяване на бременността, а на бащите биричка и нов модел кюфтаци.

Това е културата днес, колкото и да казвате, че това не е култура. Културата се определя от хората, а не интелектуалците – те вече не господстват.

 

#сподели

ПРИОРИТЕТНИТЕ ТЕМИ

*упражнение във ФЖМК при гл. ас. д-р Бодаков

ПРИОРИТЕТНИТЕ ТЕМИ В ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО

За мен приоритетните теми не в председателството, а изобщо в страната трябва да бъдат:

  • Приобщаване към културата на по-голям процент от хората. Видно е, че когато се организира театрален спектакъл на отдалечено място – залите са пълни, хората са „гладни“ за изкуството, защото са забравени от всички. Чувството, че някой се сеща за тях ги кара отново да имат доверие в другите. Необходимо е също финансирането за филми да не бъде на принципа „близки до НФЦ“, а да се дава на млади режисьори да развиват късометражни проекти и да обикалят из малките и големи места.
  • Засилване на строгостта на закона и въвеждане на адекватни присъди. Не може един боклук – „Стойне“ Василев да убие бившата си съпруга Елена, да остави две деца сирачета и да получи присъда от 13 години и 4 месеца. Това не е ли доказателство за жалка система, която не е необходима никому? Защо един пенсионер трябва да съществува с 200 лева пенсия, а да издържаме 13 години „Стойне“: или да работи за благото на народа, или смъртна присъда. Зверските престъпления в последните години като „Наглите“, които отвличаха, режеха пръсти и уши, също не бяха овъзмездени – 10-годишните присъди не могат да бъдат коментирани дори. А Мария Бонева, Петя Стаевска, които бяха залети с киселина и обезобразени за цял живот – какво чувство за справедливост почувстваха?!
  • Намаляване на разходите и увеличаване на пенсии & заплати. Ако погледнем реално институциите, които работят, са 1-2%. Всичко останало служи за нареждане на тази дъщеря, на онзи син, на третата любовница. Намалявайки тези финансови черни дупки – ще имаме достатъчно пари да увеличим пенсиите. По този начин хората ще видят, че има реален смисъл да внасят реални осигуровки и заплатите им няма да бъдат на половина в сивия сектор.

Но в общия европейски дух – приоритетните теми и в нашето, и във всяко друго председателство, са помпозни думи, лишени от смисъл, които голяма част от народа не разбира. Три К-та, три П-та, три М-та. Лозунги губещи времето на всички.

11.05.2018

Димитър Ст. Груев – Мимо Гарсия I Факултетен номер: 18118

 

#сподели