(Д)умозаключение безполезни са думите, когато всичко друго в душите на хората е пресъхнало тъй отдавна, че и бог не може да си обясни какво се е случило... а и не ми се иска да припомням неуспешните опити на чедата му да бъдат щастливи... голяма разлика има между „не обичам“ и „не, обичам“. и май най-трудно човек заобичва себе си, защото е пълен с комплекси, които го мъчат. а мъчат ли го - и му пречат. пречат да прогледне колко е достоен, ако бъде просто себе си. трудно ли казах? имах предвид невъзможно, ако не се промени.
И сега да си отида... И сега да си отида... На кого ще липсвам??? Със сигурност на тез', които ме използват всеки ден... Които „рекетират“ моето добро сърце и то раздава се... И сега да си отида... На кого ще липсвам??? На фалшивите другари... На приятелите в кавички... Дали да си замина и по този начин да ги изиграя?! Дали... Дали... Дали... Дали... Или да остана и в самота да се „гърча“ Ден по ден... Час по час...
Искам и Не искам Искам хората да станат добри и състрадателни... Искам хората да станат благородни и чувствителни... Искам студените каменни сърца да се превърнат в горещи гейзери от любов... Искам да няма злоба в човешките сърца... Искам хората да стават сутрин с усмивка и желание за предстоящия ден... Искам хората да станат по-единни и усмихнати... Искам хората да разберат, че не парите правят те щастлив... ИСКАМ! Изведнъж обаче... Балонът от мечти се спука... Не искам да гледам намръщени хора... Не искам да гледам тъжни сърца и празни души... Не искам да гледам моята страна - пълна с хора без мечти... НЕ ИСКАМ и НЕ МОГА да гледам!
Открих приятел нов Оказва се, че приятелство с подаръци не се гради... Открих приятел нов, без нищо в замяна да съм му дарил... Разбира моята душа и проблемите, залегнали в нея... Дава ми съвети и повдига моето настроение...
Кратка истина за любовта Любовта в бизнес се превръща... Където няма чувства - хартийките играят дума.
*** уж любовта е присъща за младите, ала си е най-нужна на старите. хубаво е в последните дни да си заедно с някого...
Без чадър и без качулки Името ти известно ми е само. Възраст, интереси - за мене са загадка. Срещнахме се на курса в късен следобед, навън валеше - подаде ми чадър (предвидливо яке с качулка имаш си), който ще ти върна следващия път. Усмихваш се - зъбите ти бели ме зашеметяват. Не се плаши, не съм маниак. Възхищавам се на всичко в теб, така те опознавам най-добре. Пишеш непрестанно, стараеш се и се справяш уникално. Аз съм „мъничко“ несръчен, помагаш ми и пак в раната сърдечна бъркаш с чарът ти престъпен. Ръката ти е топла, химикалката мазоли вече ти е подарила. Подай ми „лапата“ за поздрав и да се разходим под капките небесни без чадър и без качулки. Да бъдем заедно. Под синьото небе, разцепвано от гръмотевиците гласни. Дърветата люлеят се - като че ураган в мигом ще се появи. Не усещам вятъра - спокоен съм. Прегръдка? Не за друго - да се стоплим. Огън нямаме. Забравих - очите ми искрят за теб.
Страхувам се, не се бави пожелавам си да мога някога на глас да изрека, че те обичам. страхувам се каква реакция от тебе ще последва. ще избягаш ли или по-близо ще се приближиш. стрелката трака, времето минава, припомняйки: „не се бави“!
Раздвоен, изнервен и оглупяващ от любов Мислите ми непрестанно са заети с неговия образ. Името му шепна и на сън (ако има такъв). От ранна утрин се треса от притеснение ще се засечем или не, отново ли ще се разминем?! Пак ли припознава друг за свой любим... Неспособен съм да продължа напред, но неспособен и чувствата си да му споделя. Раздвоен, изнервен и оглупяващ от любов... Задънена улица – преграда от собствена несигурност и колебание дали го заслужавам. Достоен ли съм или не? Оказва се, че май обречен съм на самота за цял живот... нали?!
Не мога не мога ли да се смаля? в дланта ти на топка да се свия... топлина в сърцето да усетя, обич да почувствам в душата си, тъй отдавна наранена?!
(Не)позволена любов Не ме интересува правилно ли е (според теб или другите), обичам те! Може да ме сочиш и съдиш, околните - също, защото мъж на мъж в любов се обяснява, ала когато сърцето копнее, никой не може да му заповядва! *За този стих се вдъхнових от изключителния сериал „Young Royals“, който препоръчвам от все сърце на всеки!
Тяло красиво тяло, божествено дори. оформено добре, показващо на всички колко воля притежава онзи, който го е изградил. но тази мисъл е илюзия, по-искрено казано даже е лъжа. защото този с хубавото тяло не умее да се бори за своята любов... готов е себе си да предаде в името на обществени порядки. стремление към „голо“ тяло, а не му ли трябва и душа-партньор, ценяща усилията му кански?
Разминахме се Разминахме се. Като пътници в различни мотриси. Две стъкла ни разделят, а по тях се стичат сълзите ни. Скърбим за общото минало и несъществуващото общо бъдеще. А бъдеще ще има. За всеки. Поотделно. Но не щастливо. Ще мислим един за друг. Но какво от това? Разминахме се завинаги и така... По-лесно е да се опитаме да се забравим. Да не се споменаваме. Да не се засичаме. Да не се обричаме на вечна мъка. На няколко пъти се припознавах в уличните силуети. Възприемах различни хора за теб. А се оказваха други - невзрачни, непълни. НЕ-ТЕБ.
Някога все очаквам трясък от затръшната врата. само че не зная кое ме притеснява повече - че той ще остане или че ще си тръгне... а някога се чувствах силен.
Дупката в сърцето ми Тръгнах си с ръце в джобовете... Без да взема нищо от общия ни дом... Вървях по „самотните“ улици и си мислих... Как сгреших за теб... Как сгреших... Сълзите „текат“ от моите очи... Ще се надявам времето да излекува дупката в сърцето ми... Но надали...
Нагорещена самота Преди, когато те имах – никога сам не палих камина… Топлината от споделената обич, тъй достатъчна бе, дори в студените нощи… След края на уж вечните, а инак неизпълнени клетви – трайно захладня. Но не времето, а в душата ми виелици се настаниха. И тъй като не можех да се стопля – цепеница след цепеница слагах с надеждата за притъпяване на болката. Все толкова студено е, да знаеш…
Голота студ земята сковава - хората сближава. дървесна голота, сгушени дружно голи топлят се и чакат новото начало през идващата пролет (и сезонна, и духовна).
Любовни мъки Обичаше го тя... Поглед не откъсваше от него... За всички бе така комично, а за нея в пъти по-трагично... Смееха ѝ се от все сърце, та даже той дори... А тя все повече и повече в „черупка“ се затваряше...
*** мисли за него сякаш е единствен на тази земя мъж за обичане.
Не ѝ стига Не ѝ стига, че е с него вечер. Иска да са заедно през цялото време и вярва, че това ще се случи, когато животът им приключи...
На сбогуване На сбогуване оставя плик. Вътре няма писмо, а само една понамачкана четирилистна детелина. Да напомня, че късметът ще се върна. И отново ще се срещнат. Някога.
Защо хората се променят по-често и от сезоните? Припича се гълъбът - възползва се пълноценно от последните слънчеви дни... Очаква трошички от добрите души, но не го възприемайте като просяк, а като мислител самотен, който се чуди: „Защо хората се променят по-често и от сезоните?“.
Ежедневност завива я. подпъхва одеялото, за да не ѝ духа. затваря прозореца, пуска завесите, за да не ѝ блести. оставя я да поспи. за цялото това старание има само една молба: да го обича. тя не го прави. никога не е могла да обича. да, разбират се. да, понасят се. да, живеят заедно. но обич... звучи ѝ твърде... как да кажем? - може би наивно. ежедневието при тях е да се гонят: той да бъде заобичан, тя да бъде независима. От какво? И тя не знае, но иска да е НЕ-ЗАВИСИМА. Нищо друго не я интересува. и все пак обича някой да я завива.
Молба Моли за прегръдка от толкова отдавна, че вече си мечтае само и само да продължава да мечтае! *Този стих го посвещавам на „леля“ Г.Ч. Дано скоро намери своето момче, защото заслужава голяма любов!
Запушваме самотата всички смятат, че ушите си запушваме със слушалки, когато търсим тишина, но това си е лъжа! залъгваме се с тях, че прогонваме самотата надалеч, а тя изцяло задушава ни: музика, преминаваща през пластмасова китайска изработка, чувана единствено от нас, неспособни да намерим друг ... стоящ до нас.