Спешно е необходимо създаването на НАЦИОНАЛЕН БОРД СРЕЩУ НАСИЛИЕТО!

Рядко имам причина да се срамувам от себе си, но онзи ден това ми се случи, когато научих за убийството в квартал „Банишора“. Жертвата бе все още неизвестна за медиите и те я представяха само като „младо момиче“. Настръхнах, защото именно в този квартал живее една моя връстница, която дълги години бе задушавана и малтретирана от гаджето си… Наскоро най-накрая се разделиха и аз си помислих: „Боже, той сигурно я е довършил!“.

Преди да й позвъня обаче, в интернет излезна съобщение, че убитата е на 25 години и … и на мен ми олекна. Буквално се успокоих, но миг по-късно се ужасих. Докъде стигнахме! Изпитваме облекчение и се молим не нашата близка –  състудентка, приятелка, сестра, дъщеря, майка, а нечия друга близка да почине в лапите на домашното насилие…

Позволете ми да Ви попитам: „От какво най-често умират българките?“. Отговорът не е: нито инсулт, нито инфаркт, нито рак на гърдата… Отговорът е един и е трагичен: от домашно насилие. Според статистиката ВСЯКА ТРЕТА БЪЛГАРКА е жертва на домашно насилие, но това категорично не е вярно. Най-вероятно е всяка втора!

Посетете сайтове, в които е публикувана статия за случилото се преди два дни. С курсора на мишката отидете до края на страницата и прегледайте „свързани публикации“. Там ще видите много по същата тема: 65-годишен изрод заколи 25-годишната Юлияна; уродът Стойне Василев разстреля Елена в центъра на София; малоумникът Стефан Станев погуби Виола…

Поздравявам Правителството и Парламента за приетите мерки срещу домашното насилие, но за съжаление те ще останат само на хартия и няма да бъдат приложени докато гражданското самосъзнание във всеки от нас не проработи.

Първо, жените-жертви на домашно насилие сами не биха потърсили подкрепа… Те са смачкани не само физически, но и духовно. Принудени са да вярват, че сами са виновни и са си заслужили синините. Самите те оправдават насилниците си и се опитват да спечелят благоволението им, прикривайки ги посредством тъмни очила посред зима и дълги ръкави посред лято…
Второ, ако тези жени не получат усещане за истинска, човешка подкрепа, дори в съдебния процес не биха се осмелили да говорят. И няма кой да ги принуди да го сторят. Защото, добре знаете, свидетел може да откаже даде показания за свой син, съпруг или човек, с когото живее във фактическо съжителство.
Трето, но именно синове, съпрузи и любими без бракове тероризират българските жени и ги малтретират.
Четвърто, това се случва и с момичета, които търпеливо се примиряват с избухливия нрав на любимите си. Розовите очила в началото им пречат да прогледнат с кого се събират, а когато вече разберат, но са безвъзвратно влюбени, търсят несъществуващата грешка в себе си и отказват да приемат, че трябва да се разделят с насилника си…Те не биха позвънили на 112 никога. Ако някой съсед все пак го стори, момичето ще откаже да подаде жалба.
Пето, малтретираните деца няма как сами да потърсят помощ… Лесната манипулация от страна на родители спрямо деца би им попречила да са оплачат на класния ръководител, училищния психолог или служителя от Закрила на детето.

Да, знам максимата, че не бива да правиш непоискано добро. Но при „домашното насилие“ обществото ни трябва да прояви строгост и спешно да говорим заедно, защото млади умират и млади убиват. Хора с неукрепнала психика извършват непростимото, повлияни от общия нихилизъм по темата. Стигмата „Жената си е заслужила шамарите“ все още властва в България. Коментарите при такъв тип убийство винаги се свеждат до „То тая сигурно му е изневерила“. Как жените, жертва на насилие, да намерят сили и да споделят болката си, когато в повечето случаи ги чака не само неразбиране, но и дори осъждане?!

Спешно е необходимо създаването на НАЦИОНАЛЕН БОРД СРЕЩУ НАСИЛИЕТО.
НБСН трябва да е държавен, а не отново учреден като поредното съмнително НПО. Работата на борда би трябвало да се концентира върху следните направления:

  • Превъзпитаване на деца и тийнейджъри, проявяващи агресия в детски градини и училище. Работата с тези деца трябва да се извършва от специалисти с добър тон и положителни примери, а не чрез наказания и рестрикции.
  • Помощ на жертви на насилие/домашно насилие в пълен комплект – осигуряване на полицейска защита, осигуряване на жилища с всички необходими консумативи, осигуряване на адвокат и подкрепа до приключването на случая в съда и окончателно отпадане на възможност насилникът да прибегне до саморазправа с жертвата. Тук помощта трябва да се извършва по два начини: А/ ДОБРОВОЛНА и Б/ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ИЗВЕЖДАНЕ. При първия случай жертвите сами да могат да потърсят Борда, а при втория – жените и децата да бъдат принудително изведени от жилището при установено домашно насилие.
  • Усилена работа с извършители на насилие/домашно насилие: работа с терапевти в и след затвор (при осъдителна присъда). Опит за разрешаване на вътрешната криза на тези индивиди.

Ако това не се постигне, ще продължаваме да погребваме жени и деца, които нямат никаква вина… Ако преди жените и деца след години тормоз успяваха да напуснат домовете на насилниците живи, сега вече това не е така – пандемията „убивам и се самоубивам“ вече е почти автоматичното решение за комплексар-насилниците. Те не желаят да се примирят с това да бъдат изоставени, като прибягват до най-лесното решение да отнемат живот – чуждия и своя. Насилниците не държат на живота, а държат на това да се чувстват властни и държащи в подчинение жертвите си…

***
КОЙ Е ТОЙ:
Мимо Гарсия е роден на 16 февруари 1998 година
Режисирал е игрален филм, автор е на книги.
От 2017 до 2018 г. е бил телевизионен коментатор.
От октомври 2017 г. е студент по журналистика в Софийския университет
От началото на 2019 г. е част от проекта на логопеда и психолог Галинка Чавдарова „Да говорим заедно“.

Лято ’18-та: Страсбург

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Страсбург / Септември 2018

Ако някога реша да емигрирам – задължително ще избера Страсбург като ново местожителство.
Никога преди, в чужбина, не съм се чувствал така спокойно, сигурно и … на своето място.

Уникално е да се чувстваш свой на чуждо, но понякога се чувстваш по този начин, без да имаш обяснение.

 

Когато се изгубим – когато се намерим – ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО

Шест месеца се изключих: от интернет, от работната среда, от всички досегашни дейности.
През това време не си почивах, напълно. Продължавах чинно да посещавам лекциите в Софийския университет, сетне попътувах из страната и чужбина, после пак на лекции… Но най-вече търсех (себе си) пътя си.
И сега ми е чудно кога човек решава, че му трябва ново начало…

Когато изпадне в депресия ли?
Когато се разочарова от средата си?
Когато пожелае да има друго „аз“?

При мен отговорът е: когато осъзнае, че е смъртен. 2018 ме промени. И по-скоро отрезви. Сякаш ме научи, че вечността я няма, че не ни е гарантирано пожизнено да бъдем щастливи, че миговете отлетяват и никога не се връщат…
Сблъсъкът ми с трудностите доведе до усещането за изгубеност. Досегашните ми творчески напъни вече не ми доставяха същото удоволствие. Не ми се пишеше за политика. Не ми се коментираха черногледи прогнози. Не ми се искаше да бъде язвителен.

Копнеех за нова „премяна“, за откриване на онова, което ще даде смисъл на действията ми. Ако щете за оправдание за съществуването ми на този свят…

Повярвайте, не съм изпадал в състоянието „Да живея или не“. Дори напротив -осъзнах колко е ценен животът и как не трябва да го погубваме с грешни хора и неправилни решения.
И именно поради тази причина най-накрая разбрах, че най-естественото и добро, което мога да сторя, е да се опитам да помагам на другите.
С каквото и колкото мога, но все пак. Да опитвам, да не се отказвам, да отдам енергията си изцяло на тази кауза.

Няма случайни неща, убеден съм! Срещнах се с дългогодишната психоложка и логопедка Галинка Чавдарова и двамата дружно решихме, че е време: време да съградим пространство, което да цери дух и тяло – но не с твърдост и наказания, а с подкрепа и любов.

Почувствах се отново цял. Почувствах се отново намерен. И готов да действам.
И ето, от 7-ми януари стартираме „Да говорим заедно“: www.dagovorimzaedno.com 
ДГЗ не е нито само сайт, нито само предаване, не е нито само кабинет. То е от всичко, по много, но най-вече е място, даващо обич. На Вас, скъпи приятели.
С обич,
Мимо Гарсия
3.1.2019

Новата шапка на блога ми