Тя чакаше той да й звънне… Гледаше телефона по 1000 пъти и се молеше…Той не звънеше, тъй като се притесняваше, че ще тя ще го помисли за нахален… Но времето не чакаше… То летеше…  И изведнъж ТЕ се превърнаха в двама старци-самотници…

Чорапите скъсани бяха закачени на пирон върху камината… Очакваха някой да се сети за тях и да вземе игла и конец…  Времето минаваше и никой не се сещаше… А дупките ставаха все по-големи…

„Капят сълзи, капят сълзи..Сърцето й цялото в рани…Тя люби го горещо – той я мрази…„

Тя бърза, бърза към него.Всяка сутрин, всяка вечер.Преследва го като тигрица, но всеки път вижда го с друга.Кръв се лее от сърцето й с шепи, но няма кой да я спаси.Крие се в сенките, за да го зърне за секунда, но всеки път си тръгва още по-тъжна.

Всеки тича към дома си, за да намери капчица уют…..Да отдъхне за секунда, да поседне за минута….У дома на всеки най-добре е….

Живеем във времена на разруха и отчаяние… Всеки протестира и пали се с клечката кибрит… Навсякъде живи факли движат се, а само любовта остава.. Непроменена… 

Вън вали… Студ отвсякъде глава надига, а тя топли моята гърбина…Вън вали… Сърцето ми гори…Вън вали…