За Мимо Гарсия

Блогър; писател; тв коментатор; студент; дарител

Лято ’18-та: Бай Ганьо-туроператора и тоалетни от АДА

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Септември 2018 / Хотел F1

Между Мон Сен Мишел & Ница – прекарах най-неприятната нощ в живота ми. Нощ, която със сигурност няма да забравя, но най-вече нощ, която ме научи на следното: „Доброто бизнес име винаги върви с добре осигурената тоалетна“.
Веднага тук добавям и онзи принцип, че по тоалетната на един ресторант, лесно правим извод и за самия него…

Колкото и несъществено място да е, тоалетната има значителна важност за усещането, което ще оставите в клиентите си, особено ако притежавате туристическа фирма.

По български манталитет – туроператорите избират най-евтиното място за отсядане на преметнатите да пътуват с тях. Скърцащи легла – простено да им е; мухъл – простено да им; счупени гардероби – простено да им е; но когато те лишат от нормална тоалетна след 12-14-часово тичане из различни градове – няма как да им бъде простено…

Унизително е да не може да разполагаш в стаята си с място, на което извършваш нормална физиологична нужда. И да е нужно да излизаш в коридора, търсейки общата тоалетна за етажа, която е в ужасно състояние.

И ето разказа за преживяното:

Настанихме се към 20:00 часа, след цял ден друсане в автобуса.
Трябва да отида и да извърша дефекация. Тоалетната е мръсна, но ще я изчистят. Все пак осем часа – дневната смяна си тръгва, нощна застъпва, ще стане…

Полунощ е, тоалетната е още по-мръсна, а в главата ми вървят следните мисли:
Ходи ми се до тоалетна. По голяма нужда. НЕ ИЗДЪРЖАМ ПОВЕЧЕ, БЕЗ ДА ХОДЯ ДО ТОАЛЕТНА ПО ГОЛЯМА НУЖДА.
Но как? Как да се заставя да посетя онова миризливо, гнусно място! Как да разкопчая ципа, да сваля панталоните си и да седна…
Няма да ходя..

Два часа е, обикалям малката стая в кръг и обикалям, защото едва стискам…
Езикът, на мозъка ми, вече не е приличен – вместо голяма нужда, говори за акане и псува… И май, май езикът на мозъка паралелно говори с езика на устата…

Четири часа е – зорът не пита. Нарамвам хавлията от сака ми. Излизам в коридора и се запътвам към тоалетната. Отварям и затварям внимателно. Едва се абстрахирам от вонята, от мръсотията, от… правя го с цел да не повърна.
Бърша с хавлията, която още от стаята съм намокрил. Бърша дъската. Бърша, бърша, усещам как пръстите ми вече се разраняват, но продължавам.

Най-накрая сядам, проклинайки търговския нюх на българския БАЙ ГАНЬО-тур оператор…

 

Лято ’18-та: Мон Сен Мишел

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Септември 2018 / Мон Сен Мишел

Никога не съм очаквал да напиша следното, но за човешката ръка няма невъзможни неща, стига да има обединение и общо желание за действие.

Мон Сен Мишел е доказателство за моите думи. Усещаш, че си част от род бозайници, които могат да променят света.
Но всички знаем, че използваме уменията, за да си вредим взаимно…

Лято ’18-та: ПАРИЖ

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Септември 2018 / Париж

Париж от филмите не е Париж на живо.
Париж сега представлява – няколко подходящи (все още) за туристи улици и всичко останало е море от опасности.

Влезте в магазините из предградията, посетете обикновените барове, дори се разходете извън определените маршрути за туристи. Чернокожи с престъпни изражения ще Ви вледенят.

Който ме познава, добре знае, че никога не съм бил расист. Но тези чернокожи не са от онези чернокожи – усмихнати, показващи белите си зъби с гордост. Тези чернокожи са бесни, че не са като белите. Че не са родени със „златни лъжици“ в устата. И гледат лошо. Злобно. Жестоко. Тези чернокожи проследяват с мръсни погледи всяко момиче. Подсмихват се. На свой език правят жестове и се подиграват.
Уж сме европейци, ала се чувстваме излишни. Защото центърът на Париж все още може й да ни се полага, но „краищата“ /които са много по-обширни от центъра/ са запазена територия за онези, които сме приели от сърце, но не ни мислят доброто…

Повярвайте – прословутата романтика на французите я има, популярната елегантност също, прочутата любезност – и тя е в списъка, но това се отнася само за родените там. За закърмените в уважение към околните, а не във възпитаваните с насилие и в насилие.

Посетете Париж скоро. Защото след „скорото“, градът вече няма да е тъй красив – в духовен смисъл. И във физически, разбира се, но това е по-маловажното. И ЕВРОПА също няма да е същата.

Тя вече не е…

 

 

Лято ’18-та: Страсбург

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Страсбург / Септември 2018

Ако някога реша да емигрирам – задължително ще избера Страсбург като ново местожителство.
Никога преди, в чужбина, не съм се чувствал така спокойно, сигурно и … на своето място.

Уникално е да се чувстваш свой на чуждо, но понякога се чувстваш по този начин, без да имаш обяснение.

 

Лято ’18-та: КАФЕ по път към Страсбург

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято.

Септември 2018

Лято ’18-та: МЕЛНИК / 3 дни до „Да говорим заедно“

Галерия

Галерията съдържа 9 снимки.

От юли 2018 до началото на 2019 си почивах от интернета. Поради тази причина до стартирането на „Да говорим заедно“ на 7-ми януари, споделям кадри от отминалото лято. Август 2018 / Мелник „Най-малкият град с най-топлите хора“ – така описвам … Има още

Когато се изгубим – когато се намерим – ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО

Шест месеца се изключих: от интернет, от работната среда, от всички досегашни дейности.
През това време не си почивах, напълно. Продължавах чинно да посещавам лекциите в Софийския университет, сетне попътувах из страната и чужбина, после пак на лекции… Но най-вече търсех (себе си) пътя си.
И сега ми е чудно кога човек решава, че му трябва ново начало…

Когато изпадне в депресия ли?
Когато се разочарова от средата си?
Когато пожелае да има друго „аз“?

При мен отговорът е: когато осъзнае, че е смъртен. 2018 ме промени. И по-скоро отрезви. Сякаш ме научи, че вечността я няма, че не ни е гарантирано пожизнено да бъдем щастливи, че миговете отлетяват и никога не се връщат…
Сблъсъкът ми с трудностите доведе до усещането за изгубеност. Досегашните ми творчески напъни вече не ми доставяха същото удоволствие. Не ми се пишеше за политика. Не ми се коментираха черногледи прогнози. Не ми се искаше да бъде язвителен.

Копнеех за нова „премяна“, за откриване на онова, което ще даде смисъл на действията ми. Ако щете за оправдание за съществуването ми на този свят…

Повярвайте, не съм изпадал в състоянието „Да живея или не“. Дори напротив -осъзнах колко е ценен животът и как не трябва да го погубваме с грешни хора и неправилни решения.
И именно поради тази причина най-накрая разбрах, че най-естественото и добро, което мога да сторя, е да се опитам да помагам на другите.
С каквото и колкото мога, но все пак. Да опитвам, да не се отказвам, да отдам енергията си изцяло на тази кауза.

Няма случайни неща, убеден съм! Срещнах се с дългогодишната психоложка и логопедка Галинка Чавдарова и двамата дружно решихме, че е време: време да съградим пространство, което да цери дух и тяло – но не с твърдост и наказания, а с подкрепа и любов.

Почувствах се отново цял. Почувствах се отново намерен. И готов да действам.
И ето, от 7-ми януари стартираме „Да говорим заедно“: www.dagovorimzaedno.com 
ДГЗ не е нито само сайт, нито само предаване, не е нито само кабинет. То е от всичко, по много, но най-вече е място, даващо обич. На Вас, скъпи приятели.
С обич,
Мимо Гарсия
3.1.2019

Новата шапка на блога ми