Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Мимо Гарсия

Конформизмът на печалбата

Тема: „Бунт или конформизъм в културата“
по дисциплина „Визуални изкуства“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Преподавател:
Екатерина Титова
www.titova.bg

Въпросът „Бунт или конформизъм (в културата)?“ е като „Да бъдеш или не?“ – винаги актуален, независим от обстоятелствата и времето, в което хората си го (само)задават. Той е от тези лични питанки, които вълнуват.
В последните години обаче екзистенциалните теми са скучни и набутани в ъгъла. Културата също е там, позабравена и ненужна.

Може би едно от най-неприятните неща в България между 1944 и 1989 са онези творчески съюзи, които са решавали по своя собствена преценка кое е изкуство и кое не. Кое носи послания и кое не. Кое е култура и кое не. Не отричам, че е необходима цедка за това какво става и кое не става, защото инак в този океан от публикувани произведения се губи смисъла на предаваните съобщения между читател и писател, режисьор и зрител, музикант и слушател.

„Всички пишат, никой не чете“ е безспорно вярно твърдение. Хора без капчица талант превзеха масмедиите и се самообявиха за културни дейци, но мигар те не са толкова отвратителни, колкото и онези комунистически величия от Съюз на българските художници, Съюз на българските артисти, Съюз на българските писатели, които като палачи са решавали съдбата на младите и не толкова млади жадни да бъдат чути и видени българи?! Та как може някой да бъде определен за по-знаещ и можещ само заради партийната си книжка?! И как може на партийния функционер да се даде шанс да определя бъдещето на база субективните си качества и преценка?!

Именно в онези години е имало истински бунтари. Такива, които са решавали жертвоготовно да бачкат като стругари и в свободното си време да творят истински, колкото могат, отколкото да се примирят с това да следват партийната линия и партийното „творчество“, за да промиват акъла на народа.

Тогава конформизмът е бил доброволен и задължителен. Неставащите натегачи, макар и да са имали собствено мнение, са се придържали към всеобщото мнение на творческите колективи, за да имат някакво бъдеще. Така и така от тях е нямало да излезе нищо, ако не са близки до този и онзи водач. Доброволно са предавали мнението си и принципите си в името на измислена кариера като графомани и подмазвачи. Но пък не малко са били задължени да приемат натиска от групата като са системно уволнявани, притиснати до стената на глада и не рядко изселвани и репресирани, защото са си позволявали да изрекат на глас публично известна тайна.

Изтегляните от печат книги, непрожектираните с десетилетие филми, спираните изложби са били инструмент на пълно подчинение. И най-издръжливите инати накрая са дигали ръце и са се отказвали да се борят с непробиваемата държавна машина.
За съжаление тези съюзи и след края на ерата Живков продължиха да са елитарни. Да се изживяват като проповедници на истинското изкуство. Те се помислиха за единствени и неповторими, а всички останали за профани, неспособни да се впишат в тяхната категория.
В това им беше основната грешка – те позволиха да бъдат изместени изцяло. Едно че срещу тях имаше спотаен гняв от унизените, едно че много хора не успяваха да правят разлика между тях самите и качествата им като творци, но най-вече защото си бяха повярвали. Прекалено!

Човешкото самочувствие винаги е будело интерес – как се формира, защо някои го имат в излишък, а на други им е кът. Едни родители учат децата си да не възгордяват прекалено, не ги хвалят често, а други на всяка крачка възторжено тръбят „Моето гардже е най-хубаво!“. Според мен самочувствието на всеки му е спуснато от Господа Бог, от вселената. Познавам невероятно кадърни хора с подкрепящи родители, които винаги се съмняват в себе си. Познавам и такива индивиди, които са пълни кретени, с майки и татковци, дето все са ги подценявали, ама я им кажете, че имат някакъв минус в характер – живи ще Ви изядат!

Но все пак това да бъдеш ценен и награждаван творец по татово време ти вдига акциите и като цена на произведенията, и като самооценка в главата. Макар и режимът да се сменя, летящите в облаците си останаха там. И там си и умряха – не проумели, че времето е друго, че лидерите на обществено доверие са други, че отдавна не са идолите на поколението.

Не е чудно, че и малко родни таланти от онова време „оцеляха“. Лили Иванова, Дует „Ритон“, Васил Найденов останаха емблеми, защото никога не се самозабравиха, не се отдалечиха от земята и не се възгордяха прекалено много. Другите обаче, галениците, спряха да бъдат галени по главата и решиха да се преориентират към други бизнес начинания, за да се издържат.

Тогава се навъдиха новите бунтари – издадоха се провокативни книги, прожектираха се кратки филми с дръзки реплики, музиката след „45 години стига“ стана свободна и предизвикателна… Творческите съюзи не определяха кое става и кое не. Но пък собствениците на звукозаписните компании и шефовете на музикалните отдели в медиите застанаха на пътя на борещите се за микрофона/театралната сцена/кино залата лъвове и лъвици. Те бяха убеждавани не само чрез CV-та и мотивационни писма да допускат новите звезди, но и чрез вечераи на свещи и обиколки из страната по интимно бельо.

Култур експертите загубиха ролята си – бунтът вече стана водещ. Конформизмът не се признаваше – нямаше вече силата професор Вучков, да речем, да излезе и да съсипе кариерата ти с режещ коментар. Публиката копнееше за различните, а не за обичайните. За съжаление конформизмът придоби нова форма: вече всички артисти трябваше да се съобразяват не с политиката на държавата, а с печалбата на продуцентите.

Имаш идея за книга за постиженията на българите – чудесно, ама намери си друг издател, щото тетрадка с гърдите на фолк певачката ще продаде повече бройки. Искаш да заснемеш проект за великата ни оперна прима – ок, ама сега са планирани два готварски формата и тече подготовка, искаш да пееш за любов със смислен текст – пич, браво, но сега на мода са „да ти пръсна дисплея“ и „пардон, дон, дон, дон“.

Когато интернетът дойде – имахме голям шанс онези, забранените за медиите,  да видят бял свят. Да знае светът, че съществуват. Поне. Вече и продуцентите нямаха силата да решават съдби. Всичко зависеше от желанието на творците да пуснат проекта и от желанието на публиката да го види.
Поне в първите години приказката съществуваше – качваше се невероятно качествено съдържание, не се печелеха (много) пари, но нали творчеството е позив, а не бизнес. И до момента от годините 2006-2007 съществуват и могат да бъдат проследени проекти, заслужаващи внимание. Непрофесионално заснети документални късометражни проекти, без осветление, оператори и режисьори с диплома, но докосващи сетивата. Песни, записани на Nokia, без ефекти, но от певци с гласища, а не от плейбек гърли/гарги. Книги, електронни, за България и нейното величие, без политическо съобразяване.

Но Интернет бе превзет от Конформизма на печалбата. Конформизмът на печалбата доведе до това блогъри, влогъри, музиканти да изоставят съдържанието и да прегърнат рекламите: досадни, постоянни и глуповати. Съдържанието също олекна – вместо качество се заложи на бързи и еднотипни мухоловки за деца, най-зяпащата публика.
Няма да видите смислени разговори, но пък младежи ще показват на децата Ви как влизат в „опасни“ изоставени сгради. Ще говорят за това колко се обичат, докато рекламират дрехи за продажба със собствените им имена. Ще рекламират на момиченцата продукти за гримиране, на момченцата телефони на изплащане и игри, на бременните приложения за проследяване на бременността, а на бащите биричка и нов модел кюфтаци.

Това е културата днес, колкото и да казвате, че това не е култура. Културата се определя от хората, а не интелектуалците – те вече не господстват.

 

#сподели

ЛЕКАРЮ, НАПУСНИ СТРАНАТА!

Непрекъснато чуваме – „Липсват лекари“, „Сестрите взимат ниски заплати“, „Затварят се болници“. Тъжно си е това, но пък на някои определени медици с удоволствие бих предложил да напуснат страната. С отнето право да упражняват професията си на територията на България или още по-добре : с черен печат, та като ги шутират от чуждите медицински центрове, да не се завърнат у нас и да практикуват нелегално.

Днес отново се сблъсках с драгите ни лекари и сестри. Водих роднина и точно в 11:25 пристъпихме в болницата. Наредихме се пред кабинета и след малко греда – оказа се, че трябвало да сме там към 11:10 – миналата седмица хиляди пъти се предоговаряхме, кога им е удобно, кога не, кога можело, кога не.
Така реших поне да свършим другата работа – за ТЕЛК-ова комисия ни е необходима диагноза от лекуващия лекар, всичко на всичко три реда, които не може да получим от 17-ти май насам. Главният лекар отсъства, пътува си човекът по командировки на чий бюджет си знаем, и подчинените му с липсваща грамотност не знаят как да напишат заветните думи. Пак питам за лекуващия лекар, пак Главния (същински крими прототип) го нямало…
Казаха ми да изчакам друга лекарка – при все, че трима лекари, пет сестри, двама санитари седят и дремят. Седнахме отвън пред кабинета и аз вбесен по телефона разговарям и казвам „Ще взема вече да им записвам думите и ще ги съдя“ (в туй време виждам част от тримата лекари, петте сестри и двамата санитари да се изнизват с асансьора към терасата с кутии цигари и чаши кафета).

След малко от асансьора се появи вбесена жена. Заприказвахме се и я питам за какво е тук, а тя чистосърдечно изговори „Да убия лекарката!“. Ще кажете, че е луда жената, но й правили някаква много сложна процедура, болезнена и скъпа, изследвали всякакви други показатели, но не й това, което й трябвало…

Дойде Уважаемата лекарка – хладна, студена, злобна, не така любезна като предните пъти като й мушках в престилката сухо. Първият й въпрос ме втрещи „Какво правите, господине, с този компютър и телефон?“. /Около час и нещо я чакахме и в това време си бях извадил лаптопа, за да напиша една статия. Интернет си пускам от телефона и заради това и той бе отвън джоба ми. / Осъзнах, че онези Тримата лекари, пет сестри & двама санитари освен кафето и цигарката, като са ме чули да говоря за записа, са й телефонирали веднага и са я предупредили.
Засмях се. Да я помолят да се качи по-бързо не могат, но да играят ролята на слушалки им се отдава отлично.

Уважаемата ту се опитваше да ме обвинява, ту се опитваше фалшиво да ме съжалява. Един вид хем добро ченге, хем лошо. Аз пък изиграх ролята на спокойния – „Добре, когато намеря време, ще доведа жената“. Я да видите как Уважаемата пребледня – от бяла Престилка по-бяла. Чух я да звънни, да моли нещичко и промълви „Нали ще идва визита“.

Ясно ми се стана, за да Ви се изясни и на Вас: роднината, която водя, е записана на експериментално лечение, идващо от Германия. И идиот би се досетил, че ефект от тези вливания няма. Но пък и лекари, и сестри, и болници печелят предоволно, а „доброволците“ – принудените по-скоро – не получават и стотинка, а нямат намаление ни на лекарствата, ни на клиничните изследвания.

Но пък и пациентите не сме обединени. Като ни свърши спора с Уважаемата, на асансьора една пациентка ми дръпна беседа „Как трябвало да се уважават лекарите!“. Усмихнах й се и й казах „Заслужавате отношението, което получавате“. Няма как да изискваме лекарите да станат хора, след като приемаме за нормално да ни тъпчат.

Утре втори рунд…

Снимка: ABC News
#сподели

ПРОБУЖДАНЕ – КОГАТО ДЕЦАТА НЕ БИВА ДА СЛЕДВАТ РОДИТЕЛИТЕ

Тема: „Пробуждане“ по дисциплина „Визуални изкуства“

 

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg
Студент Факултет по журналистика и
масова комуникация
Фак. номер: 18118

Проверил:
Екатерина Титова
www.titova.bg

 

Децата са различни семенца

и в плевели едни ще израстат,

но има златни, хубави зрънца,

които в чуден цвят ще разцъфтят.

П. Дубарова

1-ви юни мина и замина, но децата и тяхното възпитание остават на дневен ред. С всяка изминала година убеждението, че образователната ни система се нуждае от реформа, се засилва, но някак встрани остава онази друга истина: че децата се учат най-вече у дома.

Този първи юни ще го запомня от една страна с невероятната инициатива – работодатели да пускат час-два по-рано служителите, които са майки и татковци. Не бяха малко, в интерес на истината, родителите, които напуснаха работните места, още към 15-16, макар че са до 17-18. Клишето „Шефът винаги е враг“ е категорично невярно, напротив има много шефове със сърца. Проблемът в комуникацията между работниците и работодателите са онези митични федерации, фондации, които спъват човешките взаимотношения заради пустите пари. Тези недемократични и робовладелчески структури винаги се оплакват – „Фалираме, щото има Великден!“, „Фалираме, щото има Коледа!“, „Фалираме, щото има събота и неделя!“. Ама уж фалират, а са вечни: оцеляват при всяко управление и се самопреизбират в измислените Управителни, Надзорни, Контролни съвети. Та, да, ще ми се да разкажа една случка от детството: бях втори клас, когато по време на предмета физическо възпитание и спорт се организира щурм срещу мен: пет-шест деца скочиха върху ми и в опит да предпазя лицето си, дясната ми ръка стана на сол. Дадоха ми месец, месец и половина, домашен престой. Цял живот съм имал детегледачка, грижовна – мила, но мама държеше да остане поне седмица при мен. Е, Джипито веднага й даде болничен и на нея, ама да не казвам как шефовете й си смениха боята шест-седем пъти като отидохме двамата да им съобщим новината.

Споделям всичко това, защото съм категорично убеден, че загубената връзка между децата и родителите се съдържа и в липсата на време. Времето никога не стига, но когато единственото общо прекарано време е вечер пред телевизора, говорим за пълно родителско отчуждение. Макар Синдромът на родителското отчуждение (PAS) според учебниците да значи – детето припознава в единия родител враг, а в другия приятел – ми се струва, че в днешните отношения и майката, и бащата са врагове за детето. Защо? Много просто – то се прибира от училище към 12-13, пуска си компютъра, играе агресивни игри, излиза пред блока, пуши цигара, пие алкохол, бие се, прави се на голям мъж или на мъжко момче, чувства се лидер, подиграва се с по-слаботелесните, прибира се и … възрастните му спират купона: „Как върви в училище?“, „Каква оценка ти писаха?“, „Дай бележника!“ са само част от взривоопасните въпроси, които разединяват семейството.

Почти всяка вечер съм на ресторант и се смущавам, когато проследявам комуникациите между семействата на съседните маси: лошо отношение и между деца и родители, и между самите родители. „Ти защо веднъж не му отидеш на родителска?!“ – пита вбесена майка, отговоря й още по-изнервен баща – „Кой те издържа?!“. Нямам думи. Не, не че и в моето семейство не сме имали спорове за училище, много добре помня как ме записаха, без много да искам, седми клас в училище „Веди“, за да се готвя за матурите, ама на третото ходене – казах, че не мога повече и това е. Нито някой ми е крещял, нито някой ме е бил. Като написах бил – непрекъснато по улиците се бият деца. Непрекъснато. И го казвам като човек, който ежедневно ходи поне по два часа. От около половин година тренирам по този начин и почти няма ден, в който да не наблюдавам упражняване на насилие върху дете. Винаги се спирам – карам се, снимам, заплашвам с полиция, отсреща ме гледат празни очи, хора без души, а веднъж един баща дори ме заплаши с побой. Набързо му обясних, че ако жена му трепери от него, при мен няма да стане.  Но знам много добре колко е излишно това мое поведение. Аз напускам сцената, прибира се семейството у дома и бащата-насилник освобождава напрежението като малтретира душевно и физически близките си.

Никога не са ме удряли. Никога. Пак споделям лична история, надявам се недотягам – пети клас със съученичка се заливахме с парфюми, буквално тя отвори капачката и изля съдържанието на едно рекламно флаконче, отвърнах й аз със същото. Тя пък ме превърна в мокра котка с една кофа и се стигна до дирекцията. Баща ми по това време си беше хем в България, хем в отпуска /първото е по-учудващо, де/. Дойде и класната още на вратата му каза „Моля Ви, не го бийте, те, те нали деца!“. Баща ми щеше да припадне от този въпрос, смоталеви „Ние … ние никога не го бием!“, а след това в колата не можеше да се съвземе и само каза – „Какво ли се случва зад вратите на повечето семейства!“, цъкайки.

Всички знаем какво се случва – липсваща комуникация и зверска болка! Деца, живеещи в мъченние. Ще разделя децата-жертви на два типа. Първите са тихите и емоционалните, които вследствие на години подигравка са превърнати в страхливи същества от собствените си майки и бащи. Това са тези деца, които нямат никакво самочувствие, защото винаги им е повтаряно – „Не ставаш!“, „Не можеш!“, „Няма да бъдеш!“. Имах съученичка, невероятно момиче, умно, с успехи, с вероятно най-успешната бъдеща кариера от целия випуск, чийто баща непрекъснато я сриваше психически поради факта, че не му плащаха заплатата на време и човека мразеше целия околен свят, че е неспособен да се пребори с началниците си. Трагично е да наблюдаваш как едно умно дете започва да вярва, че е нищо, заради един мизерабъл – станал баща.

Другите жертви са малтретираните физически. Удряни, блъскани като боксова круша, неспособни да избягат от агресорите, те стават агресивни и зли. Детската злоба е доказан факт – ще спомена убийството на Джеймс Бълджър, 3-годишно момченце, отвлечено, пребито и убито от две десетгодишни деца. Оказва се, че убийците са живеели в нездравословно-задушаваща среда, която е довела до позива да извършат тази жестока постъпка. Да, разбира се, и Слава Богу, рядко агресивните деца убиват, но пък подигравките и юмруците са чести дейности в училищата. „Пълна си!“, „Кое момче ще те хареса!“, „Очилатко!“, „Пъпчасала!“ и куп други цветисти обиди са заобикалящата среда на повечето подсрастващи, които съзират във ваканциите единственото спасение от мъчителите си. В повечето случаи най-примерните деца се оказват прикрити садисти, които изпитват нужда да тъпчат околните с цел задоволяване на онази празнота, която изпитват, заради собствените си родители.

Но да се върна на 1-ви юни. Имаше родители, които наистина си тръгнаха по-рано от работа. Взеха колелата и тръгнаха с децата по парковете. Зарадваха ги с присъствието си. Прекараха време заедно. Прекараха, а не „убиха“ времето в люпене на семки и решаване на кръстословици. Тези хора бяха до децата си и тялом, и духом. Искаха да създадат празничен дух и усещане като за най-важната личност в този специален ден на детето. Аз се прибрах от работа някъде към 17. Тъй като към 20 щях да излизам взех душ и прецених, че имам час, в който мога да си полежа и вероятно да поспя.

Обикновено държа климатика включен, но заради мократа коса, го спрях, отворих прозореца и се опънах на леглото. Не минаха и десет минути и започнаха да се чуват крясъци, блъскане на чинии и чаши, писъци на деца – суматоха отвсякъде, станах и погледнах през прозореца. Между двата блока се събираше мнозинство от майки и бащи, които щяха да празнуват детския празник, навън – от съседния балкон висеше разклонител, мернах скара в пакет на Кауфланд, миризма на кебапчета, бира, ракия. Като на пикник без планина и без здравословен въздух.

Ей така, между колите, се събра мнозинство от родители, което привидно дигаше наздравици за 1-ви юни с възгласи „Да са ни живи и здрави!“, ама инак се черпаха здраво с некачествен алкохол, празнувайки края на работната седмица, въздишайки от радост, че два дни няма да ходят в омразната си работа.

Отказах се да спя и тръгнах по-рано за гостито, където ме бяха поканили. Върнах се късно, половин час след полунощ – долу веселбата продължаваше, родителите мятаха гьобеци, чувах разговорите за политика, естествено – мъжете важно обясняваха как щели точно те да променят държавата, ама им минала котка/чиновник пътя… Макар жените днес да са еманципирани в тези, пропаднали семействата мъжете говорят за политика, икономика и спорт, а жените или мълчат и ги гледат с досада, или помежду си си разказват за това какъв маникьор прави люлинската Деса…

Децата умираха за сън, някои от тях приклекнали дремаха, а други се опитваха да привлекат вниманието на техните, ама … ще има да взимат: пред чашката никой не е по-важен!

Картинката беше невероятно неприятна, но не е като да не съм я виждал хиляди пъти. Викал съм полиция, идват, правят им забележка, пък какво да правят ушавите, дигат ръце, отчитат дейност и си тръгват. Този път, специално, не телефонирах на 112, затворих прозореца, пуснах си климатика, благодарих на ПВЦ дограмата и заспах.

Събудих се към три – ПРОБУЖДАНЕ – ах, разбрах защо днешното поколение преживява криза на търсенето на идоли. Днешните деца не могат, а и не бива в много случаи, да следват родителите си, които нямат амбиции и намират удоволствие единствено в алкохола.

Петъците за хората не са време за семейството, а време за наливане със съседите. Колкото и да твърдим, че всички обичат децата си, малко успяват да ги възпитат и да им предадат духа на пробуждането към истинската духовност, а не евтиното развлечение и нулево развитие.

Трагично е, че днешните рап звезди са по-ценни за децата от майките и бащите им, но поне първите работят нещо, което обичат, а не възплащават омразата към всичко – към семейството, към фигурата на тялото, към дрехите им, към богатите, към по-бедните, към лошото време, към хубавото време и така нататък…

Снимка: List Dose
#сподели

Mimo Trend: Ден на детето

Днешният #MimoTrend е … е подарък за всички!
Защото утре е 1-ви юни – ден на детето, а кой не е бил дете!?

Ние, възрастните, непрекъснато търсим различията с околните, а не приликите. При децата не е така, знаете: срещат се на плажа, едното има лопатка и счупена кофичка, другото има счупена лопатка, но здрава кофичка. Обединяват се и заедно построяват замък!
Разрушават стените помежду и се забавляват!

Пожелавам утре на всеки да си припомни миналото и да се опита да полудува, ако ще само и само да запее пред околните на улицата. Или да повика, да потича, да танцува – да се чувства жив!

#1виЮниПълноСЛуди

#сподели

Мимо Гарсия и Алберт Айнщайн

Преглежда ми ушите…
Пет пъти обяснява една и съща теория и … какво говорихме?

Мимо Гарсия и Алберт Айнщайн

 

#сподели

Сочни крачета, летящи крилца, дълги антенки

Признавам, че ребърцата са малка порция, но не очаквах такава “добавка”.
Сочни крачета, летящи крилца, дълги антенки – превъзходно за ястие.

Възмутително е да бъде декорирана чиния с храсталаци, а да не се види основния “акцент” в чинията.
Знам – и аз не съм погледнал, изядох половината порция, но пък не ли редно готвачи и сервитьори да правят финалната проверка?

Мимо Гарсия откри на 30-ти май 2018 насекоми в храната
#сподели

Всеки има право на собствено виждане за Господа/Силата/Вселената

Невероятна вечер прекарах – в Джамията проследих религиозна церемония по повод месеца Рамазан.
Млади хора, усмихнати, без бради и с липсващи кръвнишки погледи, се събраха, помолиха се за здраве и след това дадоха вечеря Ифтар – вкусна, топла, лично сготвена.

Хапнахме, поговорихме и в общи линии – кой откъде е.
Няма ексцесии, викове, обиди.

Силно впечатление ми направи как децата уважават Корана, не го мачкат и захвърлят. Но не само него – всичките книжа са запазени, уважават и млади, и стари писаното слово. Родители и деца не си крещят помежду си, със спокоен тон се уговарят.

Разбира се, заради ифтара се бяха нароили безброй авантаджии. От тези, дето като намалят млякото със стотинка – купуват промишлени количества, които изхвърлят, но очите им са лакоми.
За всички има, дава се вечеря, но те се редят за още и още порции, ръсейки хули зад оградата.

По-късно се оказа, че не знаят дори какво се празнува и в какъв религиозен дом са.

Уважавайте всяка вяра, не позволявайте на религиите да разединяват. Всеки има право на собствено виждане за Господа/Силата/Вселената.
Но всеки прави разлика между добро и зло:
Зад оградата гладниците /не физическите, а духовните/ крещят: – “Марш! Араби!”. А хората отвътре казаха – “Добре, добре, всички сме хора, добре!”.

Умните преценяват фактите, а не се водят по рибната кукичка за НЕсъществуващите различия!

Аз в минутите преди старта на молитвата
Момче чете Корана
Джамията – красива и светла
Задължително фурми
Молитвата
Вечерята
Хора чакат за вечерята Ифтар, без да знаят за какво става въпрос
#сподели

Първото голо тяло в в този зловещ, раздиран от конфликти, свят

КУРСОВА РАБОТА
по специалност История на българската журналистика

 

Тема:

 Елисавета Консулова-Вазова среща Марта Стюарт“

 

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев-Мимо Гарсия
Студент Факултет по журналистика и масова комуникация
Факултетен номер: 18118 I-ви курс

 

Проверил:
проф. д-р Здравка Константинова

 

КЛЕТВЕН ЛИСТ

 

Днес, 30-ти май 2018 година, подписаният Димитър Стоянов Груев (по паспорт) / Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия (по съдебно решение на Софийския районен съд), роден 16.02.1998 година в гр. (с.) София, в качеството му на студент по журналистика във Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийски университет „Св. Климент Охридски“, факултетен номер: 18118

СЕ ЗАКЛЕВА:

  • Че не е използвал чужди материали от учебници, книги, помагала, уеб сайтове при изготвяне на курсовата му работа по специалност „История на българската журналистика“ с ръководител проф. д-р Здравка Константинова

Същият надлежно е упоменал следното:

  1. Използваната литература е цитирана в края на курсовата му работа
  2. Курсовата работа ще бъде публикувана на адрес mimo.bg – официален сайт на автора – всички права на курсовата работа са запазени за Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия

 

 

 

Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия:

………………………..

30.05.2018
София, България

СЪДЪРЖАНИЕ:

  1. Заглавна страница
  2. Клетвен лист
  3. Мотивация за избора на тема
  4. #Беседа за #Беседа: 1938 х 2
  5. Баба ми е модерната жена
  6. Елисавета и Марта
  7. Заключение
  8. Източници

Мотивация за избора на тема:

Не хората следват медиите, а медиите следват хората. Или по-скоро обществото залага стандарта, а медиите търсят начин да проследят всяка гледна точка и да задоволят всеки един читател/слушател/зрител.

Трудно ни е да повярваме как едно време бързият достъп не е съществувал. Не е имало как докато се излежаваш – да попиваш знания от чичко Гугъл, без да е необходимо да посещаваш библиотеки, да чакаш поредния брой на любимия вестник и да се страхуваш какво се случва в събота и неделя, когато печатът не излиза.

Преди години гледах филм за Джак Изкормвача. Най-силната сцена не бе нито убийството на първата му жертва Мери Ан Никълс, нито играта на котка и мишка между него и полицията. Най-силната сцена бе, когато едно дете подканяше читателите да си купят вестник и да разберат коя е следващата убита.
Опашката, меко казано е да се каже така, бе способна да прегази горкото момче. Хората се биеха за следващия вестник, наддаваха пари и настървено повтаряха – „Дай го на мен!“, „Не, не, на мен!“.

Гладът на хората не е за самата новина, за съжаление. А за чуждата мъка, за чуждото нещастие, за пустото любопитство как е отнет живота на следващата мъченица. Сякаш хората се успокояват, когато научат, че някой страда. Повече от тях. Някак те се самоубеждават, че да се ровиш в нечия смърт е напълно позволено и автоматично разрешено.

Обезценяването на новината с навлизането на технологиите се трансформира в още по-ожесточена битка за рейтинг и внимание. Сегашните заглавия „Шок!“, „Ужас!“, „Става страшно!“ се използват без капка колебание.

В студиото Гала и Стефан се целунали – „Става страшно!“ – пише Блиц.
Някакъв изпреварил другите коли – „Ужас!“ – коментира ПИК.

Въобще шокът е за всички ни, защото вече шокът е ежедневен с цел постоянен поток на рекламодатели. Дори и да се случи нещо наистина шокиращо – никой няма да забележи.

„Викай си, викай, ако щат вълците не овцете,

ами и тебе да изядат барабар с  овцете, няма да дойдем, защото ти си просто

едно лъжливо овчарче.“ (ЛЪЖЛИВОТО ОВЧАРЧЕ)

Мотивацията ми за тази тема е чрез беседа да опиша вестник „Беседа“ и случилото се между 1938 година и сегашната 2018.

#Беседа за #Беседа: 1938 х 2

Една седмица е разстоянието между моя рожден ден и този на дядо ми. Тази година и двамата празнувахме юбилей – аз навърших 20, а той достигна 80. Между 9-ти февруари, неговия ден, и между 16-ти има седем дни, в които дядо всяка година ми подарява седем подаръка.
Те винаги имат общо помежду си, някакъв смисъл, който да отвори очите ми. Обичам подаръците и винаги му повтарям, че любимото ми число е 16, а не седем, но не. Намира нещо магично в тази цифра и не се отказва от тази си традиция…

Тази година темата бе „Спомени“. Подари ми безценни картини на прабаба ми, гоблени на сестра му, револвера на баща му. Ценни вещи, които формират семейството и държат свързани поколения наред, които макар и да не се познават лично – водят диалог без думи.
Това е може би истинската обич – общо мълчание и почти телепатично обменяне на ценна/съкровена/лична информация.

Когато получих темата „Беседа“ през 1938 година – категорично реших, че трябва да поканя дядо и с него да си поговорим за всичко, минало през главата му през тези години. Някак си е странно дядо ти да е връстник на вестник, /първоначално „Беседа“ е вестник, сетне е преименувано на списание/ оставил ярка следа в българския периодичен печат.

Особено в онова време – печатът е имал огромната отговорност да информира, без да изопачава фактите, максимално стремейки се да спазва неутралитет и обективност.

А това си да признаем честно е трудна задача…

Дядо ми е поседнал на дивана. Държи цигарата в ръка, но не я пали. Преди години играеше ежедневно бридж, две кутии си отиваха за нула време. Спомням си хола – задимен облак от пушек, настървени погледи на играчите и … моето неразбиране „Какво правят големите?“.
По-късно дядо се отказа от вредния навик, но и сега изпитваше нужда понякога да хване цигарата в ръка и да я повърти оттук-оттам. Е така, за успокоение…

ВАЖНО: И въпросите, и отговорите в интервюто са на автора. Преди да предаде/публикува настоящата курсова работа дядо му е одобрил отговорите от „негово“ име.

  • Роден си в семейството на лекарка и офицер. Огромна част от книгите в колекцията са на прабаба и прадядо. Видно е, че са били хора на словото – с подчертан интерес към историята и медицината, естествено. Кога за първи път се сблъска с това да четеш?
  • Мимоче, добре знаеш, че в нашето семейство насилието не съществува. И татко Никола и майка Ангелина не са ме принуждавали да чета. По-скоро ми запалваха интереса чрез подмятания за дадени събития. Историята, макар и да не бе най-силния ми предмет в училище, ме увличаше и аз неусетно сам издирвах допълнителни материали, описвах „научните“ ми открития в дневник и индиректно съществувах в различни форми веднъж като вожд, друг път като рицар, сетне бях монах или пък цар.
  • Не минава и ден без да си купиш вестник. Което е странно, имайки предвид, че работиш непрекъснато с компютър, кореспондираш основно с Америка, но не се отказваш от хартиеното тяло. Няма лошо, разбира се. Макар да имам таблет и Kindle E-reader, не се спирам да си купя книга …
  • С твърди корици, за предпочитане…
  • Да, с твърди, за да няма неприятни намачквания, но все пак истинската книга носи емоция. Мириса на лепилото, звукът на първото отваряне е като чуруликане, неприятното усещане, когато историята става по-интересна, а оставащите страници намаляват драстично… Аз може и да намеря дадена книга в Chitanka.info, но ако я има в книжарницата – ще я купя оттам. Ти си обаче друг случай, не четеш вестника на хартия, но разхождайки кучето – купуваш. Защо? Отдаваш някаква последна почит на печата или?
  • Един от най-конфузните моменти в живота ми е, когато на предходния ти юбилей (2008 година) и аз, и баба ти ти подарихме еднаква поредица от книги.
  • За Египет.
  • Моля?
  • Темата на поредицата беше за Египет.
  • Да, но си спомням, че ти не се разочарова. Даже каза, че ще имаш повод за двойно удоволствие, тази дума употреби. Ако бяхме купили две еднакви плюшени играчки нямаше и да се сетиш за „удоволствие“.
  • Но пък имах цели 9 мечета…
  • Да, но думата „удоволствие“, изречена от дете, носи енергия.Любовта към книгата е търсенето на приключението, начесването на порива за пътешествия, срещи с близки и далечни племена. Любовта към печата е равносилна на любовта към знанието. Наясно съм какво изричам. Като малък копнеех да ми дадат разрешение и да ме изпратят да закупя вестника. Взимах го, отварях първите страници с треперещи ръце, за да не ги скъсам, и задълбочено, шепнещо изговарях на глас заглавията. У дома не смеех и да погледна към свития на масата вестник, респектиран от силните му послания и от уверенията на мама, че съм прекалено малък. Когато ти на 8-9 пожела да четеш – не те спряхме заради моето виждане, че всеки съзрява по различно време. Разликата между книгата и печата е следната – всеки може да чете книга. Не да я усети, но все пак да я чете. При печата не е така, там анализаторите винаги имат и допълнителна мисъл, скрита зад редица послания, но пък основна щриха в първоначалната им идея за реализиране на статията. Възмъжаването ми съвпадна с преоткриването на шеметната сила на вестниците и необятните слогани, които те излъчваха, за всеки способен да „чува“.
  • По какъв начин се промени пресата и доверието към нея?
  • Равносметката на моя живот е в две думи „загубено доверие“. За 80 години живот аз съм се разочаровал от мнозина „приятели“ и колеги. Страдал съм от собственото си бързо даване на кредит на доверие, но не съм съгласен с днешната мнителност към всичко. Да, не бива да бъдем лековерни, но и не е редно да подлагаме на съмнение всичко, без реален повод за това. Обезценяването на печата и главоломния фалит на вестници е обясним. Преди 1944 хората са пишели сравнително спокойно, цензурата не е била толкова мащабна. Между 1944 и 1989 ситуацията е – особена, и има, и няма преса. Всичко минава под прегледа на доверени лица, свързани с Държавна сигурност. След 1989 отново имаше свобода като преди 1944 – нямаше регулации, не съдеха журналистите, съдът бранеше репортерите, а не разкритите нарушители. Радвахме се, няма спор. Червени, сини, осъзнавахме внезапно споходилата ни промяна на медийния пазар. Аз и приятели, често на по чаша вино, се изненадвахме докога ще продължи тази урбанистична картинка. Скоро тъмнината отново обгърна печата. Читателят наказва по един начин – чрез отказа да купува. Както изданията преди 1944 с идването на новия строй са били затваряни едно след друго, така и нароилите се вестници и списания през периода на смяна на системата (1989) бързо капитулираха и останаха само тези, които намериха вратички да продължат съществуването си чрез грантове, рекламни проекти и съмнителни връзки с политически фигури и задкулисни уговорки. Радиото и телевизията дълго превъзхождаха печата поради по-освободената си позиция. Една след друга се откриваха радиостанции, купуваха се дялове, продаваха се места за телевизионни студия, наддаване за честоти, търсене на връзки за по-бързо включване към мрежата. Сетне, както при печата, и там се прокламираха етични кодекси, замазване на очите, запушване на устите и спад в доверието на зрителя. А след неговия спад неминуемо следват фалитите, но когато ти разчиташ на стабилна финансова подкрепа, за да тиражираш една или друга политическа теза, рекламодателите не те интересуват. Зрителите също. За теб те не представляват обект за уважение, а за манипулиране.

 

„Баба ми е модерната жена“

Кой не знае песента на Петя Буюклиева „Баба ми е фаталната жена“, ама за мен, моята баба си е модерната жена. Пример за възхищение и успех. Жена съумяла да стане юрист, да представя страната ни на три континента, да пише книги, да води лекции, да твори предавания и същевременно с това да готви вкусно, да се грижи за всички и да не се оплаква никога.

Силна жена. Жена достойна за „Беседа“.

 

Баба ми е от жените, които не чакат на готово. Нито е финансово зависима, нито е психически обременена. Тя е свободна да пътува, да чете, да пише, да блогва, да се вижда с приятелки и да не е затворена в клишетата: домакиня или пък работохоличка.
Баба ми е винаги модерно облечена, изпълва стаята със строгост, същинска съдия Джуди Шайндлин.

 

От баба ми може да се поучиш много. Тя е еманципирана, но с достойнство, а не чрез фалшивото каканижене на #MeToo таговете. Баба ми се е издигнала в кариерата без да позволи да бъде опипвана, унижавана, морално разрушавана с цел кариерно и/или финансово облагодетелстване. Лесно им сега на хулниците на Харви Уайнстайн, Кевин Спейси, Морган Фрийман да пищят. Вкупом, но защо са се примирявали с това? Мигар модерната жена се нуждае от цяла група, за да се бори!? Стадният ли принцип е водещ в защитаването на каузата „свободна жена“!?

Ако някой разсъждава по този начин невероятно жалко. Явно не сме извадили поуки от миналото, не сме се поучили и не сме продължили напред.

 

Как майка ми се бори да се развива, възпитавана достойно от баба ми, без да чака на мъж, на любовник?! Не й ли се кара и на нея последен модел джип – кара й се, но притежава достойнство и желание сама да постига, а не да е държанка и мръсница.

 

Да, за интернет философчетата е лесно да пишат „Време е да освободим жената!“. Те са анонимни и винаги ще останат такива, затворени в черупка, треперещи пред шефа, пред съседа, но пъчейки се пред монитора с никнейм #Освободителя681.

Когато обаче холивудските актриси прокламират лицемерни послания е много важно да оценим истинските жени на времето, които са създали модели за подражание и за израстване.

ЕЛИСАВЕТА И МАРТА

Елисавета Консулова-Вазова е родена в Пловдив, България на 4 декември 1881 година

Марта Стюарт е родена в Ню Джърси, САЩ на 3 август 1941 година

 

През 1902 година Елисавета Консулова-Вазова завършва специалност „живопис“ в Рисувално училище София.
Марта Стюарт завършва, с известно прекъсване, Колеж  „Барнард“ специалност „архитектурна история“.

 

Първата изложба на Елисавета Консулова-Вазова през 1919 година в София е първата самостоятелна изложба на жена художничка в България.
Марта Стюарт е първата жена, която стартира гаражен бизнес за кетъринг услуги и само за десет години го развива в проект, оценяван на милион долара.

 

Елисавета Консулова-Вазова е наричана „майка на цветята“ заради прекрасните картини, които рисува.

Марта Стюарт е жената, която възражда любовта на американците към това да се грижат за цветята и градината непрекъснато.

 

Елисавета Консулова-Вазова първа у нас разчупва преградите и рисува голо тяло.
Марта Стюарт се възкачва и на тв небосклона, разбивайки клишето, че само мъжете стават за водещи и любимци на публиката.

 

Елисавета Консулова-Вазова създава списание „Беседа“ за всички българки през 1934 година. Това е първото признание, че жените заслужават внимание. Че печатът не е резервиран само за мъже. Че макар и не работещи домакини, жените са важна част от обществото и заслужават свое собствено пространство, в което да бъдат разбирани от себеподобни, да бъдат оценявани и образовани: макар и често без висше образование, българките са били природно интелигентни и са имали нужда от потупване по рамото, за да напуснат оковите на дома, да запишат вечерно училище или да си потърсят почасова работа.
Марта Стюарт създава списанието „Марта Стюарт Начин на живеене“  през 1990. Това е списание-институция в САЩ и до момента. Там обаче жената продължава да се радва на уважение и на равно място в обществото. У нас за съжаление жени като Елисавета вече почти няма, които да се борят за истинска еманципация, а не за прокламирана фалшивост.

 

Мария Бонева, Петя Стаевска, Бети от Велинград – жени, обезобразени с киселина, които са истинското лице на нашето разбиране за „женска свобода“ – комплексарщина, която се преборва с култура.
Надали без жени като Елисавета и Марта жената щеше да получи шанс да се труди, да не е само обект в кухнята или майка за разплод. Надали без жени като Елисавета и Марта, които чрез словото на печата вдъхват увереност в дамите, щяхме да чуем за протести за равноправно заплащане и без полова дискриминация, която се среща навсякъде.
Надали без жени като Елисавета и Марта глобалното общество щеше, макар и с плавни крачки, да върви напред…

Заключение

За мен единственият шанс да се борим с лошото, което ни обгръща, са посланията. Те са това, което накланя везните в едната или в другата посока. И ако посланията по време на избори са безсмислени, защото всичко се решава другояче, то в нормалния свят, между четирите години мандат посланията са силата, която ще възпитава следващите поколения в духа на свободата, вървяща ръка за ръка с уважението към другите.

Личности като Елисавета не са получили достатъчна оценка. Но може би самата тя не е целяла да бъде емблематизирана и изпечатана под формата на брошка за нечий ревер.

От такъв тип значки се впечатлява Доналд Тръмп, който навярно се радва и на Хелоуин маските с неговия лик, само защото са с неговия лик.

И Елисавета, и Марта, и Джой Бехар (дългогодишна водеща на американското дневно предаване „The View“, която доказва, че и на 75 може да си в центъра на вниманието), и Упи Голдбърг (носителка на Оскар, която е черна, но без да се възползва от този факт, а залагайки само на таланта си) и младата Рейвън Симон (тийн звезда, която е лесбийка, но не ходи с табелата на врата, а желае да бъде оставена да е щастлива влюбена, както всеки останал) ни учат ежедневно да сме по-добри.

Тези жени са истинско богатство в този зловещ, раздиран от конфликти, свят.

Невероятно е да осъзнаем, че 80 години по-късно жените продължават да се борят да създадат уют и спокойствие за буйстващите мъже, които просто имат нужда от любов.

Но не само известните жени се стремят да успокояват – влезте в днешната „Беседа“. „Беседата“ на 21-ви век се случва в http://www.bg-mamma.com, форум – помогнал на мнозина да запазят отношенията си, да ги оформят и съхранят.

ТЪРСЕТЕ ЖЕНАТА!

Френска поговорка

Източници:

  1. Списание „Беседа“ Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
  2. https://en.wikipedia.org/wiki/Cherchez_la_femme : Френска поговорка
  3. https://www.biography.com/people/martha-stewart-9542234 : Биография на Марта Стюарт
  4. https://www.amazon.com/Meredith-Martha-Stewart-Living/dp/B00005NIOA : Информация за списанието на Марта Стюарт
  5. https://en.wikipedia.org/wiki/Martha_Stewart_Living : Допълнителна информация за списанието на Марта Стюарт
  6. https://www.marthastewart.com/sweepstakes : Списанието на Марта Стюарт
  7. https://www.marthastewart.com : Официален сайт на Марта Стюарт
  8. http://www.meredith.com/brand/marthastewartliving : Продуктово позициониране на Марта Стюарт
  9. https://momichetata.com/article/elisaveta-konsulova-vazova-jenata-koiato-znaela-patiat-kam-shtastieto.html : Статия за Елисавета Консулова-Вазова
  10. https://www.judgejudy.com/bios : Биография на съдия Джуди Шайндлин
  11. http://www.segabg.com/article.php?id=201539 : Статия за първото голо рисувано тяло от Елисавета Консулова-Вазова
  12. https://www.svet.bg/%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%86%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%83%D0%BB%D0%BE : Статия за Елисавета Консулова
  13. https://en.wikipedia.org/wiki/Joy_Behar : Биография на Джой Бехар
  14. https://www.imdb.com/name/nm0066877 : Проследяване на предаването ‘’The view’’
  15. http://agroplovdiv.bg/31660/%D0%BD%D0%B5-%D0%B5-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%BE-%D0%B5-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%BD%D0%B0-%D1%83%D0%BF%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D0%BB%D0%B4%D0%B1 : Статия за Упи Голдбърг
  16. https://www.thefamouspeople.com/profiles/raven-symon-6750.php : Статия за Рейвън Симон
  17. https://liternet.bg/publish12/f_shiler/silata.htm : „Силата на жената“ Шилер
  18. http://www.artprice.bg/autor_details.php?act=data&elem_id=356 : Статия за Елисавета Консулова
  19. https://bg.wikipedia.org/wiki/Борис_Вазов : Информация за Борис Вазов, съпруг на Елисавета Консулова
  20. https://bg.wikipedia.org/wiki/Бинка_Вазова : Информация за Бинка Вазова, дъщеря на Елисавета Консулова
Курсова работа на Мимо Гарсия при проф. д-р Здравка Константинова
Клетвен лист на Мимо Гарсия при проф. д-р Здравка Константинова
Марта Стюарт и Снуп Дог Снимка: Martha & Snoop’s Potluck Dinner Party
#сподели

Само Бухали & Леопарди!!!

Добро утро, другари!
Само Бухали & Леопарди!!!

За да хванете мацка – купете й маска с тигрова шарка 😹

Говоря несвързано, ама:
на 3 кафета ☕️☕️☕️ и цяла нощ писал курсова работа за #ФЖМК в офиса, няма как…

Критичен съм към себе си, но ми хареса какво свърших, днес по-късно ще я пусна и тук.
Желая Ви приятна сряда!!!!

Мимо Гарсия на 30-ти май 2018 с маски за сън
Мимо Гарсия на 30-ти май 2018 с маска бухал
Мимо Гарсия на 30-ти май 2018 с леопардова маска

 

#сподели

mimo.bg вече е с SSL сертификат : Бизнес чрез наивност

www.mimo.bg не събира, не разполага и не продава личните Ви данни.
Който ме познава – знае колко мразя анкетите с цел маркетингови проучвания и бъдещи многобройни показвания на реклами: за това в www.mimo.bg няма реклами! И няма да има.
Когато нещо ми харесва – казвам, препоръчвам, без да ми плащат. Не се пишат статии по поръчка, както и статии с цел явна/скрита реклама на кремчета, детски апликации и „Бонго“ шашми: това е приложение, при което пращаш име, фамилия и роден град – след малко ти връщат отговор /ясно е преглеждат фейсбука и пишат, ама децата се връзват/ – 4,80 мисля, че беше един СМС. Същинско обирджийство. Някои казват, че е просто бизнес, ама бизнес чрез наивност не бива да се гради! Бизнесът, за мен, е доверие между търговец и клиенти.

Та може би именно Бонго създаде въпросът на поколението: „Да приемеш офертата или не!?“. Няма какво да се лъжем днес тв лицата /например: Зуека, Рачков/ нямат такова влияние като влогърите в интернет. Родителският авторитет, почитта към по-възрастните са заменени с манията по едва навършили пълнолетие младежи, които обаче умеят да създават съдържание, което е подходящо за подрастващите: „Видове бащи“, „Замеряне с яйца“, „Съм/Не съм правил кекс/ял банани/ходил на Марс“. Възрастните се чудят как може да е интересно, но повярвайте и аз съм прекарвал часове в добро настроение след някой друг клип. Решил съм в поредицата „VLOGur“ да Ви представям някои от моите открития и мнението ми за тяхното, в много случаи, позитивно влияние.
Та да се върнем към „Бонго въпроса“: влогърите воюват помежду си – едни са за рекламирането на Бонго, други са против. Аз, лично, бих обвинил създателите на приложението, а не рекламиращите го. В крайна сметка влогърството е професия и за създаването на качествено съдържание са необходими пари: добра камера, осветление, програма за обработване.
Всеки преценява за себе си, разбира се. Аз не съдя тези, които рекламират, но аз не обичам да го правя: www.mimo.bg е място за обсъждане на теми и събития. Честно и без заобиколки.

От днес сайтът е и с SSL сертификат, за да се чувствате още по-сигурни и да се наслаждавате на бъдещите статии, проекти и идеи, които предстоят!
Специално искам да благодаря на ICN.BG, с които работя години наред! Бързи, коректни и точни, на разположение всяка минута за въпроси и помощ. За съжаление рядко се намират такива специалисти вече, но … нека да гледаме позитивно на нещата!

БЛАГОДАРЯ ВИ, ПРИЯТЕЛИ,
МИМО!

#сподели