Процесът против показността, че си на театър

http://mimogarcia.blog.bg/lichni-dnevnici/2017/02/20/.1511105

В петък бях на театър и гледах постановката „Процесът против богомилите“. Без да преувеличавам, смело заявявам, че е изключително съдържателна и ободряваща сетивата на зрителите за това какво се случва и какво им се случва. Актьорите – без забележка и как мога да имам такава при положение, че играеха перфектно, а образите се татуираха в съзнанието ми. Както винаги обаче констатирам, че седалките в залата са неудобни. Ще кажете, че това е дребен проблем, който няма общо с изкуството, но не е така – ако в киното и душата, и тялото се отпускат, то в театъра второто е напълно невъзможно, а тленното няма как да бъде пренебрегнато (напълно), нали?! Да, там сме да се потопим в даден спектакъл, но не само. Театърът може и трябва да бъде МЯСТОТО, където човек да желае да завърши деня си, а надали мечтата се свежда до неудобни и тесни седалки, които непрекъснато водят до наместване и изгубване на сюжетните линии.
Но това е тема на друга публикация. Днес искам да Ви споделя за организираната от мен бунтовническа група, която стартира „Процес против показността, че си на театър“. И да – замерянето с пуканки в кино бледнее пред хората, които са на театър, за да кажат само, че са на театър. Аман. В петък бях заобиколен от такива: и отпред, и отляво, и отзад. Вбесих се. Ок – не ти се гледа постановката, ами направи си селфи и напусни залата. Защо вгорчаваш себе си и околните?! Отговор няма. Пред мен седяха три момичета, които явно не разграничаваха „фото сесия“ от „театър“. Снимаха се трите, после по две, после по отделно, след това залата и най-накрая билетите. И тогава се случи това, което няма да забравя никога. Едното момиче засне трите билета и тръгна да ги публикува във Фейсбук. Спря. Обърна се към другарката си и сериозно каза: „Ама кой театър е, за да ни тагна?“. Другото момиче, явно провинциалистка, веднага я стрелна: „Софиянка си, а не знаеш! Народен театър, как къде?“. Добре, да приемем, че софиянката за първи път посещава това място, но не се ли сеща, че на билетите пише и името на театъра?! Отляво имах честта да седят жена и мъж, които за 100-те минути постановка пъшкаха и се прозяваха гръмко като за 100 живота. А зад мен група младежи се хилеха (като) напушени и непрекъснато обвиняваха някакво момиче „к’ва тъпа постановка е избрала“. А тя, горката, прошепваше „Това ми препоръчаха на касата“ и всички вкупом заобясняваха „как онези нищо не разбирали“.
Идеална петък вечер с идеална постановка. Видях на живо два процеса – един за богомилите и друг за показността, че си на театър. Истината е, че има едно неписано правило: който не ходи на театър, не е много интелигентен. Но по-добре това правило да изчезне, че да не се налага в театъра – да се размотават такива индивиди.

Днес записвах епизод 13 от сезон 2 на #ПолеЗаОтговори. Коментирах алчността на хората и вечното вглеждане в „по-доброто“ минало. Не вярвам, че няма алчни хора. Въпросът е за какво са алчни. Едни за изкуство, втори за вещи, трети за пътувания, четвърти за любов… А дали ще изберем да съдим днешното и да обожествяваме миналото – е личен избор, но надали това води до някаква градивност.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*