От Мимо Гарсия: Едно „Добро утро“ прави чудеса и сплотява хората

Сигурен съм, че и Вие притежавате така известната „сутрешна рутина“ и независимо дали тя включва да направите закуска за себе си и половинката, да разходите кучето, да си закупите вестник е много вероятно да се срещате с едни и същи хора (почти) всеки (делничен) ден. Рано или късно между Вас и тези дали познати, дали непознати се заформят един особен вид отношения: не сте приятели, но за сметка на това прекарвате всяка сутрин определени минути заедно: редейки се на опашка за кафе в кварталното магазинче, чакайки рейса на спирката  и т.н.
Понякога се случва да изпуснете превозното средство за точно 1-2 секунди и започвате да ритате металната пейка, да псувате цветущо… Правите си сметката, че ще прекарате следващите 5 или 10 минути в досаден и непожелан престой. Вадите кутията с цигари, но запалката – отказва. Питате другарите Ви по съдба, които също са „изтеглили късата клечка“ и чакат, ли чакат. Физономиите им са Ви до болко познати, все пак от понеделник до петък се засичате: в парка, в кафето, във входа, на спирката… Услужват Ви. Пушите и гледате електронното табло… Една, втора, трета цигара – време не лети. Изваждете телефона и започвате да четете новини… Дразните се, че българските спортисти пак не са спечелили медал… После изигравате една-две онлайн игри и готово: време е да се качите в рейса.Там, независимо прави или седнали, продължавате с игрите. Нови два-три рунда и вече сте в работата. Чувствате се вече изморени.

Не сте правили много, но сте изморени. Причината е проста: неспокойни сте: опашката в магазина за кафе, чакането на рейса, неработещата запалка, правостоящото място (при което имате чувството, че ще бъдете стъпкан), седящото място (при което непрекъснато се задушавате), неминуемата загуба на някой/я от рундовете/игрите на смартфона са нарушили сутрешната Ви рутина. Направо са я съсипали. Като прибавим и спречкването на опашката за кафето, когато възрастна жена Ви предреди, защото бързаше за лекар –  сутринта изглежда направо ужасна. Отвсякъде сте заобиколени от хора, но не водите никакъв диалог, освен с кондуктора, който Ви повтаря „Няма да Ви чакам, вадете по-бързо карти и билети за проверка!“. Той минава и Вие тъкмо прибирате „БЕЗЦЕННОТО“ билетче и още един кондуктор… „А-М-А-Н“…

Защо?
Защо?
Защо?
Защо?
Защо?
Защо?

ЗАЩО? ЗАЩО СУТРИНТА ВИ Е ПРОВАЛЕНА? МНОГО ПРОСТО! НЕ СТЕ КАЗАЛИ „ДОБРО УТРО!“.
Сигурен съм, че сега си мислите, че съм Л-У-Д, но не е така. Поне се надявам… Моята теория „Едно „ДОБРО УТРО!“ прави чудеса“ се формира в последните тридесет дни.  Стартирах експеримента с няколко точки, които очаквах да успея да постигна:

  • да убедя хората, с които се срещам сутрин да ми се усмихват
  • да се опитам да превърна кратките ни срещи в полезни и градивни човешки отношения – да имаме нормален разговор

Списъкът е кратък. Само две точки. Написах ги на шега в „Notes“ на iPhone-а ми и се предизвиках. Казах си „Хайде, Мимо, дай да те видя!“. И така стартирах.
Всяка сутрин през тези тридесет дни, пътувайки към работните ми ангажименти, минавах през един и същ павилион за дъвки, през едно и също място откъдето си взимам фрешове и така нататък. Първоначално опитите ми да завържа някакъв разговор – удряха на камък. Все пак много хора минават и няма кой да ми обърне внимание. Отношението им към мен, беше отвратително. Мятат ти дъвките, хвърлят ти рестото и това е. Няма „Заповядай!“, „Лек ден!“… Аз не се отказвах и пак казвах „Довиждане!“, „Да имате много клиенти!“… Може би в очите на околните съм звучал налудничево: все пак по-лесно е просто да вземеш дъвки, фреш, храна и да тръгваш. Така де какво значение имат някакви си думи… и добро отношение…
След първите десет дни – успехът беше нулев. Замислих се – ще съумея ли да го направя!..?… Тъкмо да се откажа и едно гласче в главата ми повтаряше „Гарсия, не се излагай. Имай вяра в хората. И търпение…Търпение…“. „Търпение му е майката!“… Търпение, търпение, ама резултат никакъв. Реших освен с обичайните „Здравейте!“ и „Успешен ден!“, да внедря в „бойните действия“ и въпроси като „Как сте?“, „Наспахте ли се добре?“… Хм… Продавачите се чудеха. Много, ама наистина много. Не бяха свикнали между тях и клиентите да има едни чисто човешки отношения. Усмихнаха ми се и по средата на експеримента ми чух заветното „ДОБРО УТРО!“ . Чувството бе невероятно. Няма сега да приказвам врели-некипели, че водим много задълбочени разговори, но все пак поздравяваме се, говорим си за това как сме спали, как е минал вчерашния ден… Нормални отношения. Не много близки, не много далечни. Истината е, че едно „ДОБРО УТРО“ прави чудеса и сплотява хората.
Ще имате много по-хубави сутрини, ако на опашката за кафе пропуснете някоя и друга забързана дама, на спирката обмените някоя и друга приказка за Олимпиадата, поредните музикални хитове, а в превозното средство намерите компания. Освободете малко телефона си от Вас и се огледайте: сутрините Ви ще бъдат пълни с живец, смисъл и щастие.

Приятна сряда. И много късмет във всичко.

С уважение,
МИМО ГАРСИЯ
www.mimo.bg
– всички права запазени

И една лична новина: през юли 2015-та излезе дебютният ми режисьорски филм „Насалевци: Бедни Срещу Богати“ (http://www.nasalevtsi.com). През декември т.г. ми предстоят снимките на продължението му „Греховете на Андре Величкович“ (http://www.velichkovich.com), който ще излезе догодина. Ако продавате булчинска рокля с по-големи размери, пишете на galiaivanovapr@mimo.bg
***
Мимо Гарсия в кадър от „Насалевци: Бедни Срещу Богати“  (2015) в ролята на Андре Величкович:

Поли Миджинова (http://www.polly.bg) в промо кадър за „Греховете на Андре Величкович“ (2017) в ролята на Анка Конглупарова:

www.mimo.bg I 17.08.2016 –

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*