За живота между „НЕ“ и „НЕ“: Да се откажеш или не от университета

Днес отново получих комплимент – от тези, които най-много харесвам: „Мимо, винаги си позитивен!“. Разбира се, най-важното е самите ние да се одобряваме, ама понякога ти се приисква да те изчеткат малко.

Този „розов облак“, в който си летя, не е случаен. Малко или много съм го постигнал благодарение на това, че оценявам свободата. Не в това просто да ходя, където поискам; не и в това да ям, каквото ми се ще. Не и да говоря час-два по телефона. А в това да правя собствени избори, без значение мнението на майки, бащи, лели, стрини и къпини.

От малък забелязах, че връстниците ми често чуват: „Не.“, „Не може!!“, Не си го помисляй!!!“. Стана ми ясно, че родителите им без да искат ги затварят в капсулата на „Не“-то. И след време тези пораснали деца сами на себе си казват „Не“. „Да сменя ли училището?“ – питат се, „Не!“ – отговорят си сами; „Да бия ли шута на гаджето-побойник?“, „Ами ако останеш вечно сама… с котки?“ – плашат се собственоръчно.

Тези хора прекарват живота си между „НЕ“ и „НЕ“. Не опознават щастието да си щастлив, себе си, ЖИВ.

Да, аз съм инатчия. Чепат характер. Слушам себе си, не обичам да съм част от групата/стадото, но ако семейството ми не бе истински любящо и даващо ми свобода – нямаше да съм такъв. Щях да се срамувам от странностите си, които не са една и две: обожавам да седя сам на чина и истински се дразня, ако някой има до мен; не допускам лесно чужди частици за общуване – изграждам стена след стена; често променям заниманията си. Дразнещо е за света, ама за мен си е приятно. Преди водих детско предаване, преди режисирах филм, преди връчвах театрална награда, по-преди бях актьор, преди правих ежеседмично радио предаване, преди коментирах в предаването на Наталия Кобилкина – сега декорирам цветя.

Това за мен е свободата. Да се чувствам на правилното място в точното време. И ми дреме на … колко съм според интернет философчетата:

А/ НЕПОСТОЯНЕН

Б/ ЛИГАВ

В/ ГЛЕЗЛЬО

Г/ МАМИНО ДЕТЕНЦЕ

Аз съм аз – и като актьор, и като водещ, и като коментатор – стига да правя това, което сърцето ми желае. На мига, а не като стана на 105.

Да, мнозинството съществува по някакви написани правила: детска градина, училище, университет, работа от 9 до 17, пенсиониране на 90, ковчег. ДА, животът има край /мам*а му! живее ми се вечно/, но що пък да не си осмислим времето на тази земя, що не се радваме на това, което имаме, и това, което сме?!

Решил съм в следващите месеци в http://www.mimo.bg да споделям лични истории като част от един бъдещ проект. И ето Ви една – скоро писах, че на 16-ти февруари досегашният ми дневен ред се разруши, нещата се промениха. И от 2-ри март до днес, 17-ти април 2018, не съм успял да посетя Факултета по журналистика и масови комуникации, където съм студент.

За съжаление ми се щеше да напусна Факултета по убеждения, а не по обстоятелства. Не съм го напуснал все още окончателно, защото мразя да се отказвам като се захвана с нещо. Премислям нещата – да остана ли, да не ли… Нищо не ме задържа там в интерес на истината. За два семестъра нито чух нещо полезно, нито разните там професори с всевъзможни титли ала „асистент доктор доцент професор академик вселенски господарю на студентската ми книжка“ ме спечелиха.

По принцип не отричам образованието. В никакъв случай, но за мен е редно то да бъде със смисъл, а не просто да има как да натрием носа на съседката Пенка, че нейният Ленко не е студент, пък наш Ванко е в играта – ама каква игра?!

НЕОБХОДИМО е висшето образование да бъде променено. Това няма как да се случи обаче без драстични уволнения на хора, които са свикнали да пътуват по командировки из България и света, да си връчват награди за начесване на егото, да обясняват за морала, а да не признават за агентурното си минало, и да се опитват да се отрекат и скрият от него. Да, тогава нещата са били такива: или ставаш агент и се развиваш, или … или бачкаш за насъщния и това е. Човек живее един живот, гледа да се уреди. В интерес на истината повечето ми познати, които критикуват агентите, са именно такива, които не са успели да се вредят на топла служба. НО е редно да признаваш миналото, без да говорим дали си одобрявал режима или не: този режим е съществувал и хората са били длъжни да се нагаждат към него.

Този месец и половина често си задавам въпроса – „Що пък да не се откажа от университета?“. Кое ме спира да го сторя? (Почти) нищо. Още ми се иска да повярвам, че може да променяме старите системи, да ги обновяваме. „Най-лесно е да си тръгнеш, но това не е решението“ – ми казва любим и скъп човек, който ми даде най-ценните съвети в живота през годините. Убедил съм се, че мога да му вярвам. И слушам духа ми, който казва – „Не се предавай“.

Ако обаче децата Ви не желаят в университета. Не ги натискайте за там – не променяйте решенията им, оставете ги да се развиват според собствените им виждания. За тяхно добре е. Това ще заздрави връзката помежду Ви – гаранция, че ще сте прекрасни родители!

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*