Без чадър и без качулки

Името ти известно ми е само.
Възраст, интереси за мене са загадка.

Срещнахме се на курса
в късен следобяд,
навън валеше – подаде ми чадър
/придвидливо яке с качулка имаш си/,
който ще ти върна следващия път.

Усмихваш се – зъбите ти бели ме зашеметяват.
Не се плаши, не съм маниак.

Възхищавам се на всичко
в теб, така те опознавам най-добре.

Пишеш непрестанно, стараеш се
и се справяш уникално. Аз съм „мъничко“
несръчен, помагаш ми и пак в раната сърдечна
бъркаш с чарът ти престъпен.

Ръката ти е топла,
химикалката мазоли вече ти е подарила.

Подай ми „лапата“ за поздрав
и да се разходим под капките небесни
без чадър и без качулки.

Да бъдем заедно.
Под синьото небе,
разцепвано от гръмотевиците гласни.

Дърветата люлеят се – като че ураган в мигом ще се появи.
Не усещам вятъра – спокоен съм. Прегръдка?

Не за друго – да се стоплим.
Огън нямаме. Забравих – очите ми искрят за теб.

Снимка: Eylence

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*