На подхлъзването краката са къси

Радостина изпитваше неудовлетворение от живота си.

Работеше като чистачка в детска градина, съпругът й беше алкохолик, едната й щерка си имаше „примерен“ съпруг, който бе търкал наровете три-четири пъти.

Не случайно и на рождените си дни дори вместо пожелания за здраве, щастие и късмет – и колежките й, и съседките й въздъхваха и вяло й прошепваха „Не ти завиждаме, как издържаш само ти си знаеш!“.

В такива моменти Радостина придобиваше желанието да ги удуши – знаеше си, че няма никакъв късмет, но пък й точно, когато остаряваше, да й го натякват – е няма такава наглост!

Напрежението у дома оказваше влияние на психиката й.

Поради тази причина на работното си място Радостина бе изключително изнервена и същевременно прекалено пряма.

Волно или неволно всички в детската градина я идентифицираха като гласа на справедливостта.

Оплакваха й се, убеждаваха я на събрание да повдигне този въпрос, онзи въпрос – тя правеше без да се замисля.

Честността й бе в повече.

Ръководството в ЦДГ-то търсеше начин да се отърве от нея.

Именно Радостина бе станала причина за февруарския протест срещу по-дългото работно време без заплащане. Тогава и учителките, и обслужващият персонал се обявиха против тази крещяща беззаконост.

Директорката клатеше глава, докато ги наблюдаваше през прозореца, и си мърмореше колко ще е добре веднъж да се отърве от тази нагла хигиенистка, която разрушаваше трайното мълчание.

Макар че хлапетата получаваха и закуска, и подкрепяща закуска, и обяд, и следобедна закуска – бая родители нямаха особена вяра, че отрочетата им ще са нахранят и им пъхаха по раниците меденки, мекички, сандвичи.

Преподавателката г-жа Стоименова получи спешно обаждане да се яви в дирекцията заради разиграл се инцидент преди Гергьовден.

Тогава едно дете по погрешка блъсна една от масичките и счупи четири чинийки.

На едно от неизметените стъкла пък се поряза друго.

Тогава всичко се размина с един лейкопласт, но сега трябваше да се пишат обяснения.

Стоименова меко казано можеше да се определи за съвестна.
Още по-меко казано можеше да се определи за близка до директорката.
Слухтеше и снасяше информация като някакъв разузнавач.

Както вървеше по коридора, изведнъж се случи нещо изненадващо и пред очите на Радостина, охраната Методи и колежката й Богданка – Стоименова се подхлъзна и се стовари на задницата си.

Няколко секунди постоя зашеметена, после се окопити, изправи се и загледа какво бе довело до този инцидент.
Необходимо й беше немалко време – приличаше на човек, който си е загубил лещата – накрая постигна успех.

Блажна опаковка от дюнер се оказа „виновницата“ за това премеждие.

И Радостина, и Методи, Богданка се бяха притекли на помощ, но разярената Стоименова не ги удостои с никакво внимание.

Влетя в директорския кабинет, затвори вратата с гръм и трясък  – циркът бе /уж/ дотук.

Няколко часа по-късно Радостина бе привикана в директорския кабинет.
Почука възпитано, отвори и затвори вратата тихичко – без излишни демонстрации.

Поздрави и седна.

Директорката я гледаше с презрение.
Усмихна й се злорадо и й зададе въпрос защо не си е вършила съвестно задълженията и защо не е дигнала падналия сандвич, за да не се стигне до нещастието със Стоименова, което можело да завърши и със счупен крак.

Радостина не повярва какво чува.

Беше обективна – знаеше, че понякога говори повече, отколкото е нужно.
Беше обективна – знаеше, че работи повече от достатъчно.

Тази сутрин бе преживяла вкъщи пореден удар – съпругът й я заплаши с развод, имал някаква любовница от съседен блок. Радостина го издържаше години наред и сега това й дойде като удар от ясно небе.

Тя нямаше сили да премълчи този път.
Изправи се и заяви на работодателката си – „Ако имаше цял или недояден сандвич, който не съм почистила – да му го бяхте показали – щях да го дигна и да го изям!“.
След това помълча една секунда, отиде до вратата, отвори я, излезе отвън и преди да затвори изкрещя – „Непочтени сте, готови сте да излъжете, за да качите човек на бесилото!“.

Методи си стоеше кротко в будката.
Радостина отиде до него, помоли го да я придружи и се върнаха в дирекцията.
Попита го дали тя има някаква вина за случилото се със Стоименова.
Методи не каза нищо.
Мълчеше и гледаше в земята.

Радостина звучно изпсува.
Смяната й тъкмо бе свършила – грабна чантата си и се заразхожда по улиците.
Помисли си наум „На лъжата краката били къса, а на подхлъзването защо не са? Все на мен ми се случва нещо лошо. Май, май и колежките, и съседките са прави – късметът никога не спира при мен“.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

Разказът също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/05/09/na-podhlyzvaneto-krakata-sa-kysi.1545954

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*