Гълъбите му провалиха срещата

Николай имаше изключително агресивен характер.
Нежеланието му да го обуздае – доведе до навлизането на джудото в ежедневието му  – опит да открие отдушник на проблемите си.

За съжаление положителна промяна не настъпи.
Не съумя да създаде приятелства със съотборниците си, а треньорите така и не успяваха да открият правилен път към неговата психика.
Иначе се справяше добре, отдаваше му се да бъде джудист.

Притежаваше кафяв пояс – ичикю.

Често се изкачваше на почетната стълбичка, получаваше се медали и имаше много фейсбук лайкове.

Момичета „точеха лиги“ по него – външността му ги влудяваше, а мъжкарското поведение – примесено с силен непукизъм – образуваше огромна опашка от фенки, които чакаха да се настанят в леглото му.

Но и най-силните мъже имат ахилесова пета. За Николай това беше Ангелина – красива и целеустремена мацка, която също преследваше кариера в джудото. За разлика от него – извън тататамите – тя беше нежна и романтична. Обичаше да се грижи за някого и поради тази причина доброволно работеше в един приют за бездомни животни два-три пъти в седмицата.

Имаше очевадна тръпка помежду им – закачки, коментари, понякога дори прегръдки.
Но Николай проявяваше известна срамежливост в отношението си към нея.

Можеше да има почти всяка, но искаше точно нея.
Дните минаваха, месеците също – никой от двамата не предприемаше никаква стъпка. Най-накрая той се изплаши, че чувствата ще си отидат – и реши да я покани на среща.

Подготовката му се състоеше в това да открие текст, който ще я впечатли и заинтригува.
Отдели цяла една вечер на чичко Гугъл, но накрая успя.

На следващата сутрин се засякоха на стълбите в спорното училище.
Тя му се усмихна и още преди да го поздрави – получи свитък. По-скоро свитъкът нескопосано беше набутан в ръцете й, а Николай бързо се отдалечи. Ангелина остана изненадана, че така бърза – нито беше ученолюбив, нито имаше друг близък, освен нея. Набързо разви рулото хартия и зачете на глас:

Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,

като на ангела сънят…

Обичам те, защото плуваш в полумрака

на своя неначенат ден,

и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака

духът, години заблуден,

и в океан мъгла се взирам и страдая,

към тебе устремен,

и ето ме на бездната на края.

(Пейо Яворов)

Очаквам те – ела на Розовото в 16

и не забравяй да си все така

засмяна и щастлива!

Николай

Когато прочете посланието – Ангелина не успя да сдържи сълзите си.
Очакваше да получи някакъв знак от него толкова дълго, че вече се бе тотално отчаяла.

Разбира се – прие.

„Розовото“ представляваше сладкарница, чиято сграда бе боядиса в едноименния цвят.
Целият квартал си организираше срещи там заради вкусните еклери, които предлагаха.

Ангелина се бе пременила в официална бледо-синя рокля, която й придаваше изключително женствено излъчване. Спортната й натура бе умело прикрита под лекия грим, който най-добрата й приятелка й беше направила.

Николай също не отстъпваше по облекло – черен костюм, бяла риза и лачени обувки.

Изглеждаха нелепо на фона на на изпочупените маси и пластмасовите чинийки и вилички, но се чувстваха щастливи.

Каварерът преотстъпи правото на дамата да избере и неговата паста /и двамата бяха решили да разнообразят и да опитат нещо различно от прословутите еклери/.

Хубавото време предопредели да се настанят на откритата тераса. Донесоха им сладките изкушения и  кофеиновите напитки.

На масата им цареше пълна хармония – разговаряха без думи, съществуваха един за друг.
Всичко останало и всички останали им се струваха ненужни.

Но щастието никога не може да е пълно.
Не, не заваля.
Не, не се настани някаква шумна група около тях.
Появиха се гълъби. Които явно бяха свикнали клиентите да им мятат трохички и сега се изненадваха защо тези нахалници ги пренебрегват така демонстративно.

Николай размаха ръце, за да ги прогони – не понасяше хвъркатите.
Те не се съобразиха с волята му и пак се върнаха.

Отново размахване на ръце, придружено от две-три сочни псувни.
Гълъбите не се отказваха и отново кацнаха около масата им.

Николай се изправи и започна да рита напразно – мишените му бяха много по-бързи.
Разкрещя се – злобата в него се пробуди – майната му на срещата – искаше да извие врата на някоя птица.

Ангелина следеше тези действия до момента без да се намесва в тях, но търпението й започна да се изчерпва. Все пак продължи да мълчи и да гледа в гранитогреса от срам към околните.

Гълъбите продължаваха да се „подиграват“ на Николай.
Обиколяха около него и сякаш му казваха „Ние сме повече!“, „Няма да ни изтребиш всичките!“.
Той реши, че ще последва примера от „Опълченците на Шипка“.

Камъне и дървье изчезнаха там.
„Грабайте телата!“ – някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
(Иван Вазов)

Грабна пластмасовата си виличка и я запрати по тях.
Ала като и това не спомогна – започна да храчи по гълъбите.

Ангелина се изплаши.
Харесваше и животните, и Николай, но не можеше да направи такъв компромис – да бъде с човек, който ненавижда останалите живи същества.

Събра сили, за да не се разплаче.
Потупа го по рамото и му прошепна „Сбогом“.

Той остана сам – с гълъбите. И паста, която не можеше да дояде, защото нямаше виличка.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

Разказът също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/05/06/.1545374

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*