Хем билет не си купува, хем чужд иска и за живите трупове, които мислят само как да се наплюскат

Пътувам днес към улица „Ангел Кънчев“ – имах работа за вършене в сградата на КТ „Подкрепа“ – и се наслаждавам на хубавото време.

В трамвай 10 няма много хора и е тихо. Зад мен седи мъж, който е изключително нервиран – толкова е вбесен, че имам чувството, че е способен да пребие всички пътници, да изпочупи всички седалки, а най-накрая да запали цяла София.

Причината за това умопомрачително състояние – разбирам много скоро – след минута-две мърморене под носа си – мъжът набира някого по телефона и започва да му се оплаква, ли оплаква. Тъкмо трамваят дошъл и се появили „некви, дрипави контрольори“ – и бил принуден да чака следващия. Разговорът след това преминава към темата „Има ли възможност и сега да се качат контрольори?“. Оттук нататък положението става трагично – ЦГМ бива псувано, ли псувано, а държавата бива обявена за „най-скапаната страна на планетата“…

Успокоението най-сетне се задава, когато мъжът започва да дискутира къде ще купонясват в петък, „щото целата седмица била супер шибана“… Спирката ми идва и тръгвам да слизам. В това време мъжът ме заговаря: „Дайте ми билета, че може да се появяват онея“. Аз съм зашеметен – хем билет ни се купува, хем чужд иска. И да – иска, а не моли. Такива хора като този разсъждават, че всички са им длъжни: контрольорите да не им искат билети, държавата да не очаква от тях данъци, работодателите да не ги ангажират с работа, а дискотеките – да са безплатни.

Тази проява на наглост не ме учуди, защото по-малко от час преди това се нагледах на безочие и тъпотия в килограми.

Днес бях водещ на защитата на проектите на зрелостниците по „Свят и личност“ в моето училище. Бях се постарал, останалите дванайсетокласници – също. Публиката също се постара – да не слуша, да говори глупости, да се подиграва на говорещите. Не, не че те могат да напишат нещо смислено. Не, не че те могат да кажат нещо смислено. Не, не че те имат някакъв разум. Не, не че въобще са някакви мислещи създания. Ама били публика. Не искам такава публика.

Чувствам се недостоен, че говоря пред такива индивиди.
Чувствам се засрамен, че водя такова интересно събитие пред тях.
Чувствам се виновен, че аз и останалите завършващи тази година – толкова много се стараехме да дадем нещо на по-малките.

Едно момиче започна проекта си с думите: „Родените след 1999г. – не стават за нищо. Те нямат респект към по-големите: пушат демонстративно пред тях, снимат се голи и не спазват никакви норми“. Искаше ми се да й кажа: „Прекъсвам те, не си права“, но как да го сторя, когато … е така… Не са всички така разбира се, но наистина поколенията, които са родени в 21-ви век се изродиха: те нямат никакво уважение към никого, те нямат никакво търпение да чуят нещо. Те се имат за по-знаещи от всеки.

Като водещ – прецених, че е редно да стартираме събитието с разговор на тема „Отношенията между родители и деца“ или по-скоро – кои са добрите примери за подражание. Нямаше разговор, естествено. Имаше едни статисти, които бяха там не за пари, а за присъствие, което преспокойно може да разглеждате като чисто подмазване за пред учителите.

Да, сред масата незаинтересовани – се откроиха едни умни момичета, които си изказаха мнението. Които чуваха какво плямпаме говорещите. Които имаха желание да изкажат това, което чувстват и мислят. Една от тях кажа нещо много хубаво: „Лошата среда ти влияе, когато й позволиш да го направи“.

Говорихме за агресията и насилието, за разпространението на оръжия, за страховете и начините на защита.
Интернет също не бе подминат – опасностите в него и как интернет вече е фактор и в политиката, и в задкулисието.

Отделихме внимание на сираците и как да изкореним дивото в тях. Решението за нас е просто: не бива да ги съжаляваме, а трябва да ги приобщаваме.

Говорихме за миграцията, за разединената Франция след изборите и най-вече за реализацията.

Но какво реализацията ще има за живите трупове, които мислят само как да се наплюскат?! Чудите се какво искам да кажа? Защитата на проектите ни – премина под викове на зрителите „Гладни сме!“, „Яде ни се!“, „Няма ли да си ходим вече – искаме хамбургери?!“.

Накрая получих критика, която аз приех за комплимент: „То бива ораторски умения – бива, аман! Егати говореното!“.

Един отговор заслужават – Егати слушането.

Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

Статията също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/04/26/.1539299

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*