Най-старото обработено злато е в Добрич, а Националната ученическа конференция също е там

Приятели, много съм щастлив! Мечтая си тази публикация да се превърне в синоним на доброта. Старая се в нея да опиша всичко, което ми се случи и максимално да Ви доближа до страхотните мигове, които имах. Всичко започна преди няколко месеца, когато моята учителка по български език и литература Бисерка Милушева ми предложи да участваме в третото издание на Националната ученическа конференция по гражданско образование. С госпожата проведохме консултации и най-накрая написах есе, което изпратихме. Оказа се, че аз и още една моя съученичка, също с преподавател г-жо Милушева, сме класирани в заключителния етап на конференцията и трябва да пътуваме на 7-ми април за град Добрич, където се провеждаше събитието. Разбира се, винаги позитивното носи със себе си и трудности – на 9-ти пък ми предстоеше писмен изпит по журналистика в СУ. Автобусите бяха в много неудобни часове и имаше шанс да пътувам, без да имам възможност да участвам в заседанията. Родители, познати, колеги започнаха да ме убеждават, че е безотговорно да пътувам броени часове преди такъв важен изпит. Но исках да успея да присъствам и на едното, и на другото място. Не исках да се отказвам от конференцията по причината, че положих доста труд, а и много хора ми харесаха есето и ме подкрепиха. Не исках да ги разочаровам като откажа да пътувам. Не искам да се отказвам от първата сесия на изпита в СУ, защото в последните месеци положих огромни усилия да си подобря почерка. Много хора ми помогнаха и в това начинание – и също не исках да ги разочаровам като пропусна. Последната седмица преди заминаването премина в изчисляване до секунди на тръгване, транзит, връщане и какво ли още не. Дойде 7-ми и рано сутринта аз, г-жа Милушева и Анна-Мария Велинова заминахме.

Мимо Гарсия във Велико Търново по време на почивката на автобуса.

Пътят ни беше прекрасен. С г-жа Милушева си говорихме за страшно много неща и двамата заедно се впуснахме в убеждаване на Анна-Мария да следва специалност, която самата тя иска. Освен писателка, тя и актриса, и музикантка. С една дума – талант. „Музикант къща не храни“ обаче е довело до изкривяването на обществените нагласи и всички безропотно смятат, че не бива да се учат специалности, които са свързани с изкуството, но това е друга тема.

Истината е, че пътят е много дълъг. Приблизително осем часа, защото има много обикаляния заради различни спирки, но в готини разговори – нищо не се усеща.

Снимка на Мимо Гарсия от стая на хотел „България“, град Добрич.

Около 14:30 се настанихме в хотел „България“ в Добрич. Ако ще спите там – помнете нещо много важно: хотелът е хубав, но има реновирани и нереновирани стаи. Първите са супер, вторите: не чак толкова. Разликата в цените е минимална.

След наставянето – тримата се запътихме към Художествена галерия – Добрич. За съжаление в този момент постоянната експозиция беше затворена заради плануван ремонт за смяна на дограмата, но имаше организирана изложба: „Памет за художници от едно поколение“. Невероятните творби на Ангел Иванов, Драгни Цветков, Филип Филипов и Съби Георгиев ни напълниха очите. Беше зашеметяващо да проследиш колко различни стилове имат четирима творци от едно поколение.

В галерията проследихме и изложбата „Гората“ на Ивайло Маринов. Неговите творби от кожа заслужават световна слава и признание. И аз, и г-жа Милушева, и Анна-Мария се насладихме на тази красота.

Следващата ни спирка беше Концертна зала Добрич. Да видиш на живо орган е много рядко събитие. Да се докоснеш до него буквално – почти невъзможно. На мен и Анна това ни се случи и съм много благодарен на г-жа Мулешева за това.

След това отидохме в Етнографски комплекс „Стария Добрич“. Купихме си сувенири, разгледахме различни занаяти, а накрая се почерпихме и с по един страхотен сироп от сиропчийницата.

Регионален исторически музей Добрич беше логично продължение на разнообразната ни програма. Там освен изключително любезни гидове, видяхме и най-старото обработено злато в света.

Снимка на Мимо Гарсия на най-старото обработено злато в света.

След тази забележителна екскурзия – отидохме на официалното откриване на Националната ученическа конференция по гражданско образование „Семейство-училище-общество“. Талантливите деца и младежи на Добрич пяха, танцуваха, свиреха – с една дума веселиха всички ни.

Останах с впечатление, че няма намръщен местен. Всеки в Добрич ми се стори добронамерен, услужлив и влизащ в положението на другите. Класираните на конференцията като мен и Анна-Мария – също усетиха този дух и успяха, надявам се силно, да вникнат в него.

Вечерта след откриването се разходихме в парка. И се снимахме, разбира се, на мостчето. След това вечеряхме и отново с часове комуникирахме.

8-ми април го започнахме от много рано – закуска, снимки за спомен и пешеходен марш към конференцията.

Сдобих се с уникална шапка с ушанки от Добрич. Макар че е месец април – вятърът е убийствен.

Конференцията в СУ „Св. Климент Охридски“ беше организираха на световно ниво. Всеки детайл беше изпипан отвсякъде. Класираните бяхме разделени на три групи. Моята група провеждаше аргументацията на написаното в заседателната зала на училището. Имаше участници от цялата страна. А журито се състоеше от доцент, професор и журналист.

Дойде моят ред. Буквално в последната секунда разбрах, че мога по регламент да говоря свободно, а не да чете написаното есе. И, разбира се, избрах да говоря.

Говорих около 15 минути /записът е с продължителност около 5/. Засегнах много важна тема: разликата между възпитател и родител. Както и темата за гласуването с българските изселници. Ако приемем, че който не знае български не трябва да гласува – то децата на поколения емигранти в чужбина, когато навършат дееспособност как ще го правят: след като родителите им смятат за ненужно и дори обременяващо да учат български. Категорично отхвърлих двойния аршин.

Журито, разбира се, след това ми зададе много въпроси. Един от тях беше защо отричам, че има общество. След това журито ме провокира и с въпрос защо съдя за цялата страна по София и нейната студенина, когато в малките населени места хората са изпълнени със състрадателност към околните. Отговорът ми започна с уточнението, че в есето си не отричам всички. И също така: София не е само за софиянците, а дори напротив: по-голяма част от нейните жители са хора от по-малките населени места.

Анна-Мария също прочете своята творба, която заслужено събра много овации. С нея тя спечели ваучер за 1000 евро за обучение в университет.

Прекарахме невероятно добро. Добрич остава в сърцето ми с добрите хора и скъпите моменти, които имах там. На връщане в събота също пътувах без да усетя дългите часове: по случайност с едно момче от Добрич се паднехме да седим един до друг. И по-още голяма случайност: той също пътуваше за изпита на следващият ден по журналистика в СУ. Темата на него – „Лесни пари“ – ми даде много възможност да разсъждавам.

Посетете Добрич!

Автор и фотограф: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

Пътеписът също тук: http://mimogarcia.blog.bg/novini/2017/04/10/.1521019

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*