Отслабване само чрез воля със „Златната среда на Мимо Гарсия“

 

Корицата на справочника

 

©Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия, автор 2019 г.
Всички права запазени. Без предварително съгласие е строго забранено възпроизвеждането изцяло или отчасти на материала.

https://www.mimo.bg

Това не е материал за това, как да направим изящно фитнес тяло, с което да се гордеем във Фейсбук и Инстаграм.
Това не е материал за това, как да пием добавки и да ходим ежедневно в залата да вдигаме тежести.
Това е съветник за това, как да отслабнем лесно, без да полагаме излишни усилия.
Това е съветник за това, как да добием идеалното тегло, без да се лишаваме от вкусотии.
Това е съветник за това, как да заобичаме тялото си.

„Златната среда на Мимо Гарсия” цели именно  постигане на златната среда – тяло, което нито е прекалено дебело, нито е прекалено слабо, нито е нереално мусколесто. 😉 Спазвайте описаните стъпки и се радвайте на себе си…

Никога не съм обичал да
спортувам. Никога!

Ненавиждах, когато в детските години ме насилваха да играя с другите деца на гоненица, криеница и тем подобни, изискващи движение дейности.

„Не,нежелая” не сработваше. Майка ми имаше една приятелка, която директно ме хващаше за ръката и ме завеждаше насред игрището, за да не слушам какво си говорят „мамите за татковците”.
Гордо и сега мога да кажа, че в живота си не съм играл нито един
футболен мач, тъй че просто седях прав като стълб насред радващите се
малчугани, и проклинах, че съм също … малчуган. Петнайсет-двайсет минути по-късно отново се връщах при големите да изкажа някое
и друго мнение, онази приятелка пак ме повеждаше към децата: същински ад!

Минаваха годините, аз пълнеех лека-полека. Семейството ми реши да ме запише да спортувам карате – веднъж-дваж участвах в бойните хватки, но след това ми стана скучно и се самозапитах „Какъв е смисълът да се преобръщаме?”. Спрях въобще да изпълням указанията на треньора и той ме изгони.
СПРЯХА МЕ – толкова много се радвах. Пълнеенето продължаваше, вече изобщо не лека-полека…

Записаха ме на фитнес – скуката тук беше двойно по-голяма. Уреди, огледала, прозявах се и си мечтаех по-бързо да си тръгна. Ама не, дори треньор ми взеха.
Опитваше се той да ме убеди – как ще се чувствам по-добре, как няма да се
задъхвам, как … Не и не! Въобще не желаех да го слушам! Набързо приключих с посещенията и окончателно се предадох на килограмите…

Може би голяма роля в намразването на спортуването изигра и инцидент от ранните ми училищни години. Не че преди него обичах да спортувам, но след него придобих неистов страх от всякаква физическа активност. Инцидентът беше следният – в час по физическо възпитание и спорт няколко мои съученици скочиха върху мен и за да предпазя лицето си при сблъска с твърдата настилка, легнах върху дясната си ръка. Тя, естествено, се счупи и месец и половина прекарах гипсиран почти до рамото.

Оттогава неизменно, до 12-ти клас, се освобождавах с бележки от лекарска
комисия от часовете по физическо.

Напълняването вече
нямаше как да се преодолее….

Обездвижвах се и по формулата, че въобще не ходех пеша. Никога не съм обичал да се движа с градски транспорт. Не защото е студено или защото той е нередовен, а защото хората са намръщени и недружелюбни. Влизаш и… цялото ти настроение изчезва. Заради това до и от вкъщи, до и от училище, до и от работа се предвижвах с таксита. Жълтите коли ми бяха станали втора природа. СМС –ите в телефона ми до известна фирма за превози бяха в следния ред:

„Такси с номер **** пристига на адреса Ви в 06:40” (до училище)

„Такси с номер **** пристига
на адреса Ви в 13:20” (от училище)

„Такси с номер **** пристига на адреса Ви в 17:30” (от работа)

На следващия ден всичко се повтаряше. Разходите за таксита бяха правопропорционални на качването на килограмите…

Лев за километър –
килограм на километър…

Храненето ми
представляваше бомба! СЪЩИНСКА БОМБА!

Например: веднъж на гости изядох на закуска 11 ФИЛИЙКИ С ПРЕПЕЧЕН КАШКАВАЛ от  общо 12-те  за петима души…

Примерното ми меню изглеждаше така:
Закуска: корнфлейкс с  две-три шепи мезета с четири-пет филийки, препечени на тостер.
В училище винаги ядох НЕПРЕКЪСНАТО.  Буквално. Започвахме в 7:30, а лафката отваряше към 8-8:30. Едва изтрайвах. Тичах и започвах да поръчвам бисквитки „Тутки”, солетки „Хрус-хрус” /2-3 пакета/, санвич, „Хрупанки” /пак 2-3 пакета/ и задължително студен чай „Нести”…
В 10 часа започваше голямото ни междучасие и пак се запътвах към стола. „Хрупанки” /2-3 пакета/, сандвич, солетки „Хрус-хрус” /пак 2-3 пакета/, бисквитки „Тутки” и задължителностуден чай „Нести”…
Като стигах в работата към 14 – поръчвах храна за офиса: пържени картофки с кюфтета, дроб сърма, пилешки бутчета.

Около 16 си взимах от близкото магазинче до офиса кифличка с боза.
Вкъщи вечерята ми започваше с каквото има, но задължително завършваше със сладолед, тортичка или бонбони.

И така всеки ден. Без
пропускане.

Започнах да  дишам трудно. Задъхвах се. Единственото ми движение се състоеше в изкачването на училищните стълби – сърцето ме пристягаше.  Не можех да тичам. Не можех да клякам. Не можех да вървя дори.
Убивах се бавно.
Семейството ми ме молеше да спра, но аз продължавах. Обожавах храната и тя бе моята мания. Карахме се с нашите – питаха ме дали се харесвам така… Аз им отговарях, че се обожавам! И че дори приличам на един бивш богат министър, закръглен като мен…

 

Смея да твърдя, че учениците ми бяха добри хора. Колегите, с които работих, също. Никога не съм си давал сметка, че съм пълен . Не са ми намеквали, нито показвали.Когато отслабнах  , дори ги питах: „Наистина ли съм бил толкова дебел?”.
Те срамежливо потвърждаваха. Тогава ги оцених като истински  добри личности. Може би, обаче, именно тяхната добрина ми попречи да осъзная каква нужда имам от това, да се взема в ръце и да отслабна.

Съзнавах, че съм дебел.
Избягвах да се поглеждам в огледалото. Отвръщавах се от самия себе си – двойната гуша, тлъстините, умореният вид ме караха да се гнуся от самия себе си.
Макар за пред другите да твърдях, че си се харесвам, само пред себе си признавах, че не желая да продължавам в същия дух.

И през януари 2018 сложих началото. Година по-късно с радост мога да заявя, че открих формулата на лесното отслабване. На отслабването, което не те кара да се откажеш от хубавата /и нездравословна храна ;-)/.
На отслабването, което не изисква спортуване и досадно клечене из фитнес залите. На отслабването, което категорично не включва пиене на вредни добавки.

На отслабване, коетоте
променя и те прави щастлив!

ПРЕЗ ЯНУАРИ 2018 г., дни преди да навърша 20 г., реших, че трябва да си отправя едногодишното предизвикателство – дали наистина мога да отслабна, но без да се отказам от храната, която харесвам, и без да полагам усилия, които не желая.
Знаех, че обичам да ходя. И макар да се задъхвам,  реших, че ще мога да се справя с формулата „поне 10, 000 крачки на ден”. Естествено, ще призная – в началото бе трудно… Вместо да се кача удобно в поредната жълта кола, бе необходимо да се потрудя върху себе си, ходейки около час – час и половина, два.
Това ходене се превърна основно във време да разсъждавам, сам със себе си, върху живота и всичко, което ми се случва. Проектът „Семеен разкош”, който пускам след седмици се роди именно докато се чудех „За какво живеем?”, „Как да бъдем по-човечни и по-добри?”, „Агресията може ли да се победи?” и така нататък. Всичко това, докато ходех.
Това ходене се превърна за мен в най-приятната част от деня, в една потребност. И го чаках с нетърпение. Независимо дали валеше дъжд, дали имаше буря, дали снегът трупаше преспи или пък грееше изтощително слънце, не пропуснах и ден през 2018, в който да не ходя. И се чувствам горд, че превъзмогнах мързела и се справих с нежеланието ми за спортувам. Не се натоварваш, не се изтощаваш, а напротив: зареждаш се с енергия, прекарваш време със себе си и се наслаждаваш на заобикалящата те среда.

Не се отказах от вкусната храна, дори нездравословната такава. Комбинирах нея с повечко плодове, зеленчуци, фрешове. Много фрешове!

Продължавам да не пътувам с градския транспорт – просто ходенето замени такситата.

Година по-късно не мога и да си помисля да не ходя пеша. Още щом се събудя, желанието ме обзема.
И се надявам никога да не ме напуска.

Този кратък наръчник доказва само към едно „Вярвайте си и не се изкушавайте от скъпи фитнес програми и хранителни добавки!”. Те не са Ви нужни. Единственото оръжие за справянето с килограмите е Вашата собствена воля!

По време на пълния период:

По време на слабия период:


За контрола на крачките – използвах приложението за iPhone Pedometer ++
***
Относно хапването – от всичко по много…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *