Мимо Гарсия

www.mimo.bg
Мимо Гарсия

ДА ГО ЗАПИШЕШ ИЛИ НЕ – НОВАТА РУСКА РУЛЕТКА

Българинът винаги приема и предава не с ума, а с със сърцето си.
Директно емоционални хора сме си – характерна черта.
Когато става въпрос за събиране на средства за операция или за изпаднали в беда, не мислим дълго, не разсъждаваме да дадем или не, грабваме телефона, изстрелваме DMS-ите и изказваме искрено съчувствие.

Българинът обаче е завистлив, гледа в чуждото канче винаги, но същевременно с това му пука за ближния. Готов е да спре и да помогне. И най-вече е готов да брани децата. Не само своите, но и чуждите.

Проблемът с емоционалността обаче се проявява в такива мигове – над 1600 са харесали, 500 са коментирали, а 2300 са споделели публикацията във Фейсбук на майката на Борис – Надежда Данабашева-Хера.
Момченцето е със СОП (специални образователни потребности) и според майката, е оказван натиск, за да НЕ го запише в 32-ро СУ, макар че това е единственото училище, където детето е прието.

По случайност днес се срещнах с майката на болно детенце, което след куп пазарлъци в крайна сметка е било прието в 32-ро тези дни. Потвърждението от независим източник ме кара да вярвам на Надежда, но не и да съдя заместник-директорката и ще Ви обясня защо:

  1. В моето училище преди години имахме един Здравко със СОП – едро момче, което посещаваше определени часове по график. В началото го водеше майка му и тя умееше да се справя с него и агресията му, но когато поотрасна, започна да идва сам, закачеше се с по-малките – и дори имаше специална бележка до охраната „Не пускайте Здравко извън графика му!“. Но какво може да направи един възрастен мъж-охранител с едно физически здраво момче?! Опитваше се бай Асен да го примоли да стои отвън, да напусне двора… Нямаше оправия и май после го отписаха.
  2. В моето училище са приети много деца със СОП, които идват с придружители при ресурсните учители. Какво да Ви кажа, освен загуба на време и излишни разходи! Знам колко е тежко да заявиш истината в лицето на родителите, но те трябва да приемат факта, че децата им не са напълно здрави. Да, уважавам инициативата на европейските бюрократи да има прием на децата със специални потребности, да учим на толерантност и разбиране, но днешното лицемерие е задушаващо: знаете ли каква е реалната обстановка в първи клас – шум, крясъци, надвикване, непрекъснато криене по тоалетните, заливане с вода и още най-различни номера. Малките „ангелчета“ у дома, стават съвсем различни в училище – до степен втори-трети клас да показват среден пръст и да псуват. Повярвайте ми: ДЕЦАТА СЪС СОП НЯМА ДА СЕ ЧУВСТВАТ ДОБРЕ В ТАЗИ АТМОСФЕРА. По-слабите, по-чувствителните деца стават жертви, та какво остава за болни душички, които не могат да се защитят по никакъв начин!?? Хубаво е да осигуряваме повече работни места за ресурсни учители, но знаете ли как помагат за изпитите – отива детето със СОП заедно с ресурсния учител в кабинета при изпитващия. Пият си кафето двамата даскали и накрая се нанася една фалшива оценка, която трябва да зарадва тъжните и постоянно борещи се родители. Това не е никакво, ама никакво социализиране, а си е чисто и просто един фалш!
  3. Слушах тези дни всякакви фондации, които спекулират с темата и бранят правото на децата със СОП да са в училищата – и как не, парите, които получават на държавна и европейска хранилка си заслужават да подклаждат огъня на формалното приемане. Огромна лъжа е, че се грижим за децата със СОП! Чета коментарите на родители за казуса „Борисчо“, но вижте какво става, ако в класа на техните деца има болно дете – „Не били длъжни децата да търпят това!“, „Спъвала се програмата!“, „Откъде-накъде учителката ще обръща повече внимание на болното дете – като е болно,  да си седи вкъщи“ и така нататък. Една майка сподели с мен следното:  имали от първи до трети клас дете със СОП. Бащата на детето не е работел и постоянно бил в класната стая с него. Всички ученици непрекъснато се разсейвали, болното детенце се притеснявало, а съучениците го бъзикали постоянно. В началото на четвърти клас самият баща се извинил на първата родителска среща на останалите за причиненото неудобство и си прибрал детето зад вратите на дома. Ние не сме против тези деца, стига обаче да са далеч от очите ни. Хем да ги има, хем да ги няма. Може да пратим СМС, да напишем пост в тяхна защита, но самата майка ми призна, че целият клас бил настръхнал, майките и татковците имам също предвид. Пускали жалби, протестирали, накрая заплашили с групово напускане, но не е толкова лесно да бъде изгонено дете със СОП.
  4. Прекрасно разбирам директорката на 32-ро. Самата тя е между чук и наковалня. От едната страна е една майка, обречена цял живот да се бори срещу системата, от другата страна са свръх амбициозни родители, които бутат чедата си в 32-ро, защото е „елитно“, и няма да се примирят с „некачествен материал в класа“ – ЗНАМ, ЗНАМ, КОЛКО ГРОЗНО ЗВУЧИ! Изгледайте филма Wonder и ще видите какво е и детска злоба, какво е и родителска амбиция – порив на една майка да фотошопира снимката на класа, но да не покаже, че в класа на сина й има момче с деформирано лице.
  5. Повечето злоба към 32-ро не е от обич и подкрепа към Борис, обаче. Съзирам как всички  съскат срещу училището и знам защо е това. Хората от крайните квартали, хората без връзки сега тържествуват: „Моето дете не влезе в това училище, ама на, разби му се реномето!“. Щото трите дни слава за този случай отминават, ама болката, че тяхното гардже не е прието при ЕЛИТА не се забравя…
  6. За мен винаги едно училище се брои за елитно или не спрямо отношението на учителите и учениците, но повечето майки се водят от празни класации и цифри.
  7. Направи ми впечатление и лицемерието на много учители, които застанаха зад Надежда, ама инак със зъби и нокти се борят да нямат деца със СОП в класа, защото са допълнителна грижа, а не носят бонус към заплатата. 2017 бях на училищна конференция. Ами то там повечето директори и учители се оплакваха именно от тези деца и как нямат шанс да се справят с тях. Защото повечето пъти тези деца са по-бойни, по-агресивни, не се разбират от дума, а родителите им продължават да твърдят, че им няма нищо и не взимат мерки. Но това последното се отнася и за здравите деца. Да сте чули родител да не защити детето си, когато то нагруби другарче или счупи някакъв предмет!? НЕ! Винаги някой друг е виновен.

Та така връзката между учители, родители и ученици, независимо със СОП или без СОП,  вече е много трудна. Това е проблемът и май няма никакво разумно решение.

Снимка: Google Джейкъб Трембли в ролята на Огъст ; „Чудо“

 

#сподели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *