70 години след 1948 : За Русия

Тема: Джон СТАЙНБЕК „Руски дневник“
по предмет „Журналистически жанрове“

Изготвил:
Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия
www.mimo.bg

Студент Факултет по журналистика
и масова комуникация Фак. номер: 18118

Проверил:
проф. д-р Тотка Монова

Любимото време на всяко дете е, когато е с баба: палачинки & приказки – какво по-хубаво?! Е, да, но в моето детство имах врагове, които ме отдалечаваха от баба – не, не беше дядо, хм, и работата й не беше чак толкова „кръвожадна“, и съседката от съседния етаж не ни дотягаше чак толкова… Книгите! Именно книгите се намесваха между нея и мен. Игрите и разговорите ни бяха прекъсвани от тези тихи, но опасни врагове, които сякаш разрушаваха общите ни сюжетни линии и я пренасяха в паралелната вселена на различни светове.

Най-страшното наказание в моето детство, пък даже бих го нарекъл и единственото, представляваше не наказание да мирувам в ъгъла, нито да не гледам телевизия, а да мълча. Или по-точно казано, да няма с кого да разговарям – знаете, като по филмите – бърбориш дълго, разказваш нещо разпалено и с интерес, а отсрещната стена е „глуха“. Не наистина, а на инат, ама в моя случай си беше тъкмо наистина и тъкмо по любов към творчеството на този и онзи всезнайко…

Баба ми потъваше в любимото кресло, качваше краката на мъничка табуретка, завиваше се с кашмирено одеяло, отваряше кориците – и досега предпочита твърдите, сякаш са по-шумоизолиращи – и изчезваше от стаята.

„Ехо, бабе“ – летаргично състояние. „Ама, знаеш ли какво…“ – опитвах се, да продължавам да воювам, ама къде ти… Писваше ми в един момент. Пусках ядосано някое предаване и проклинах тези, които са измислили езиците, та да се появят книгите. На сутринта криех въпросното четиво, ама изникваха нови и нови войници в тази неравна война.

Пък баба ми и дядо ми не са „нормални“ хора според днешните стандарти – вместо за кола, са потрошили пари като за кола/апартамент/остров за книги. Огромна библиотека, дето съвместява и най-евтините любовни романчета, и най-класическите философски разсъждения. От онези дебели и тромави книги, които никой никога не дочита докрай, ама съществуват въпреки настроението срещу им.

Съществуват, защото книгите са магични. Сякаш са защитени и не могат да бъдат унищожени – да, имаше спад при бума на интернет, но си възвърнаха славата. Бранят ги не писателите, а читателите, които живеят чрез тях. Не случайна е онази приказка – „Книгата е прозорец към света“. Винаги съм се убеждавал в посланията с неизвестен автор или по-скоро думите, предавани от поколение на поклонение. Макар винаги да съществува онзи принцип на „сгрешения телефон“, във всяка лъжа и във всеки слух има капчица истина. Каквото и да е било първоначалното послание на „Книгата е…“, най-важното е достигнало до нас. И трябва да се учим от него.

Слава Богу, не съм изпадал в екзистенциална криза, а и не виждам какво толкова да му търся смисъла на живота, следвам максимата „Живей, както желаеш“ и се чувствам добре, но пък съм се питал понякога има ли някаква възможност да бъдат прочетени, поне заглавията на всички издадени книги по света? Сам си отговорих – не, не, не!

И не защото няма как някой да седне и механично да чете в интерес на някакъв Гинес рекорд, а защото да прочетеш една книга, означава да опознаеш поне отчасти и автора. Да го допуснеш наблизо в душата и ума си. Да му разрешиш да ти разкаже за себе си, за героите си и за това, какво и защо е искал да разкаже и представи като тема.

Аз също се опитвам да пиша – понякога статии, понякога разкази, рядко стихове – и винаги най се притеснявам от извода, който оставам. Чувствам се длъжен той да е и положителен, и поучителен. Много пъти обаче поуките не носят положителен завършек, друг път положителността не идва с поука. Преработвам текста докато намеря начин и двете „П“-та да съвпаднат.

Пак понякога се чудя дали хората търсят изводите в края или просто някакво съдържание за консумация по средата. Да, има ги тези хрупащи страници. Но ги има и онези задълбочаващите се в редовете.

Имам приятелка, която непрекъснато чете – всякакви жанрове в безбройни тиражи и огромни обеми. Но дойде ли лято, захвърля книгите на съдържанието и грабва любовните еднодневки – обявява почивка за мозъка, пуска кепенците му и открива бар градината пред сърцето. Прекарва си добре така юнските лъчи, юлските жеги и августовото изгаряне. Мине ли първата половина на септември, отново грабва сериозната литература и се завръща в офиса на пълни обороти…

Та с нея веднъж спорихме дали човек има нужда от почивка от сериозните книги. Според мен – не, стига стилът на автора да допада, според нея – да, защото прекален читател и Богу не е драг.

И ето, аз станах втори семестър студент по журналистика във ФЖМК. И по „Журналистически жанрове“ ни се дадоха многобройни автори, да си изберем по своя съвест и чувства.

Ту на този автор се хвърлях, ту на друг. Видя ме баба как един ден за пореден път играя на руска рулетка и директно каза – „Кой мразеше най-много в детството?“. Върнаха ми се и детските спомени, и детското желание да тропна с краче. „Тайн… Стайнбек, разбира се!“. Ах, неговите „Мишки и тортили“, пфу за неговите „Богове и гроздове“, и най-вече „Източни райове и зимни картини“ – колко игри и забавление са ми отнели, само аз си знам!!

Но като един прилежен и послушен внук се спрях на Стайнбек и „Руски дневник“, защото в една или друга степен се чувствам обвързан с тази държава, без дори да съм я посещавал.

Знаете – онова поверие на комунистическите семейства „Мъжът изкарва прехраната, а жената се грижи за децата“. Сега, няма да отричам, че за всеки е имало работа между 1944 и 1989-та. Но пък директно нека си кажем, ако човек е искал по-бързо да се сдобие с кола, да има нормално радио и сносни дънки е трябвало да бачка в чужбина. Не, не, не загатвам за ниските заплати тогава, защото знам 2 стотинки билетче, 5 стотинки вафла или пък обратното беше, ама 65-70-100 лева за месечен труд ми се вижда даже „пре-пре-завишено“…

Ама дори и при тези „големи“ заплати – някои мъже са вдигали куфарите и са заминавали да се трудят в чужбина. Така, тогава България и СССР са имали сключени „междувътрешни“ спогодби (като 16-та република) наши момчета да се трудят там – да строят къщи, да облагородяват студените райони, в които дори руски крак не е искал да стъпва. Защо? Ами защото дори руснаците не са били тогава зажадняли толкова да припечелват някой лев, живеещи на трудни и нечовешки условия като липса на нормална тоалетна и храна.

Консерви и водка – единственото спасение пред зъзнещите български момчета-строители, изпратени там да работят в името на вечната спогодба.

Та и дядо ми е бил там – изоставяйки съпругата си за дълго, изоставяйки малкото си момче да расте без него, за да осигури на семейството кола, а пък на малкия – колело. А и, за да се жертва за родината, изпратила го сред хищници и мечки стръвници за жълти копейки.

Единствената кореспонденция между дядо и баба – писма със сълзи по тях и мирис на горчилка от нуждата да са далеко един от друг в името на общата семейна и национална кауза – за тяхното и народното бъдеще. Така са ги учили, какво да правим?!

Та Русия тогава не им е предложила топло рамо, а напротив студено-задушаваща прегръдка, разбила много семейства заради съмнения от изневери – от българските моми имам предвид, там из горите освен самодиви… Имало си е и лафче „Коми, Коми, що ни раздоми?! Имало е и жени, които от любов ли, от авантюризъм ли са тръгвали с мъжете си, ама я си представете щом тръгнеш да уринираш – във въздуха жълтениковото вещество замръзва. Голяма ревност ще е да е било, а?! Днешните девойки имат работа само да проверяват Фейсбук профилите на гаджетата си, а тогава – прогрес!!

Та Русия не е разбила семейството на дядо, заздравила го е. Които минели капана на две-годишната руска служба – оставали вечно заедно. А, дано е така, та да не ми спретнат старците някой развод, та да се чудя на кого да бъда свидетел и на кого да стана враг.

Години по-късно баща ми замина пак към Русия – студът си беше същият и по негово време, студеното отношение на работодателите – също. Ама хората добри, мили, готови да помагат във всеки момент – веднъж баща ми се застоял прекалено дълго навън и тамошен колега му казал: „Прибирай се без да задаваш въпроси!“. Татко ми се учудил, уверил го, че е ОК, но онзи упорствал. Баща ми с трясък се прибрал, две минути по-късно хиляди иглички пронизали лицето му, станало му е ясно защо мъжът е бил толкова настоятелен.

Баща ми също пътува до Русия заради семейството. Харесва искрено руснаците – заради способността да ти станат близки бързо, заради липсата на лицемерие, заради жестовете да се застъпят за теб.

Често в компания са ме питали – „Мимо, какъв си – русофил или русофоб?!“. Не ми е лесно да определя! Изобщо дори, има случаи, в които се възмущавам на това как руснаците разсъждават глуповато и по детски очакват Спасителя по бели гащи.

Ами не може в 21-ви век да има хора, които се възхищават от евтиния ПР, президентът Путин преди кампанията за президентските избори да влезе гол до кръста в ледено езеро заради религията.
Ами не може да се кланяш на един патриарх с толкова тесни политически свръзки в този век.
Ами не може да не осъзнаваш, че реално погледнато, при избори Путин няма конкуренция – има от едната му страна политически съюзник, а от другата – дъщеря на негов приятел-олигарх.

Ами не може, но явно може, защото вече 18 години това продължава и няма изгледи да спре, дори след този му 6-годишен, уж, последен мандат.

Разсъждавал съм дали пък всички руснаци не са били събрани на Червения площад и не са били облъчени със специален лазар за промиване на мозъците, та понякога гледат на нещата като наивни деца. Има толкова бедни руснаци, че е перверзно да говорим за стабилна федерация, разрастваща се икономика и проспериращи пазари.

Дядо ми и баща ми имат 25 плюс години разлики. Почти няма разлика в състоянието на живот на редовия руснак от командировката на дядо до командировката на татко. Мисля си, че това е напълно достатъчно, но ще дам още един личен пример:

По(д)ходът на хитрите рускини – феномен, който е реално преживян от моето семейство. Става въпрос за следното – заради бедността в Руската федерация и невъзможността много жени да намерят реализация за себе си и децата си, те напускат страната и заминават за други държави с цел да се реализират подобаващо.

И ето чичо ми се влюби в рускиня, разведена, с две деца, които той отгледа. Чичо ми, дългогодишно работещ в авиацията, пропътувал, дето се казва три пъти земното кълбо, беше апетитна хапка. Но преди рускинята да се мушне в леглото му и в живота ни, тя беше успяла да оплете известен син футболист, който да я забремени двукратно.

Истина си е, че не е лесно да задържиш футболист. Те правят едно, две попадения, или най-добре хеттрик и след това освен мижавата издръжка, не се интересуват повече от бъдещето на отрочетата и тяхното възпитание.

Та рускинята намери чичо, уреди си собственото бъдеще и това на децата. С незаконни практики, или по-скоро дейности на ръба на закона, открадна цяло жилище, семейството си развали отношенията с чичо ми и той се откъсна от нас окончателно.

Любопитно е обаче друго – майката на рускинята и сестра й, макар и от различен баща, бяха постъпили по сходен начин. Третият мъж на майката на Старшата рускиня, е кмет на не малко селце. Раздава премии на всички, разпределя житото за продажба, но е преписал и последното парченце земя на две дъщери, които не са негови.

Сестрата пък се уреди с цяла къща от мъж-будала, който й завеща всичко, а сетне се разделиха и тя го изгони, защото той дори не си беше записал „с право на ползване“ в документа за дарение.

Та ето, това са част от практиките на някои рускини, които ненавиждам. При мъжете също има какво да се изисква – домашното насилие в Русия е на много високо равнище. Баща ми казваше, че в блока, в който беше разпределен да живее, ежедневно са се чували писъци и скандали. А имайте предвид, че заради студа, там стените са извънредно дебели.

Между българи и руснаци има много общо, не само заради това, че сме братски народи, а защото в много отношение, може и заради 45-те години крепка дружба, мислим еднакво: има все още религиозен глад и у нас, и там. Не че съм от хората, които не вярват в Бог и в някаква сила, но ми се струва нереалистично народът да се разтреперва от вълнение, когато видят Владимир Путин или Бойко Борисов да се кръстят или пък когато Илияна Йотова целуна ръката на Патриарха ни.

Този задължителен протокол е неуместен в държави, които твърдят, че са отдалечени от религиозното и са отдадени на светското. Също така, как така по времето на комунистическа България на хората е забранявано да влизат в църквите по време на Великден, а сега непрекъснато и лидерите, и довчерашни деца и внуци на тази система, на партиите-последователки призовават да вярваме и да се покайваме.
Ясно е, че религията носи подчинение и последващо по-лесно управление, но ако едно време за хората е било от съществено значение да има нещо, в което да вярват, днес е достатъчно да вярват в себе си и възможностите си. И си спомням думите на Стайнбек, който казва, че „Властта не корумпира. Страхът корумпира… може би страхът от загуба на власт“.

Разбира се, хомофобията е другата ни последователност. Ако има два народа, в които се възприема за достойно да преследваш човешката любов, то БГ и РУ печелят това състезание. В България поколенията надраснаха стереотипа, но в Русия продължават да ги манипулират с цел да ги сплашват как Западът носи разпад и как децата им ще бъдат извратени. Не знам как руснаците не осъзнават, че двама обичащи се няма как да са престъпници и врагове на народа. По-скоро  врагове на народа са тези, които разпалват омраза, а не които призовават за любов.

Търсенето на вечен баща, който да пази народа от ЧудовищеТО / Триглав Змей в случая на Русия, с трите глави на Европейската комисия, Европейския съвет и Европейския парламент, е друг типечен белег на българо-руските прилики. Българите си имаме приказка за „Неволята“, сигурно братушките имат подобна, но пак и пак все сме в търсенето на следващия Супермен, който има бицепс, трицепс, плочки и МАЧкарски/Джудо черти, плюс никога не плаче, няма емоции, железен е!

Надеждата за по-добро и оплакването – и българите, и руснаците, макар да живеем ден за ден, без да пестим, не се радваме никога на днешния ден. Винаги имаме надежди за по-добро бъдеще, за което нито се стараем, нито се стремим. Вечно се оплакваме от всичко, ние българите обвиняваме държавата и правителството си, а пък руснаците Америка и Европа. И българи, и руснаци не откриваме грешките в себе си и това е проблем, за да се развиваме и самите ние, и нациите ни, и отношенията между държавите ни и света. Заради приликите между двата ни народа, естествено, избрах да пиша за „Руски дневник“ като житейски урок.

Дневникът на/за Русия никога не може да бъде изчерпателен. Тази Федерация е жив организъм с непрекъснато променящи се настроения и страхове. Последната е от особена важност за процесите, които там се случват постоянно. Хората винаги сме със задействан инстинкт за самосъхранение и руснаците прилежно спазват това правило като непрекъснато изпадат във все по-осезаема изолация. Това е допълнително подплатено от агресивни европейски лидери, чиято риторика започва и завършва с анти-Русия, анти-Путин, анти-руснаци доминация на речта.

Ненавиждам разделението, изкуствено и ужасяващо, между нациите. Защото игрите на Путин и Тръмп могат да интересуват депутите на „Единна Русия“, сенаторите демократи & републиканци, но не подобравят живота на редовите граждани на двете страни, които години наред съществуват в една студена вражда. И ако по-възрастните знаят това, то младите израстват в именно такава вредна атмосфера, която възприемат за нормално състояние и често може да чуеш 15-20-годишен руснак на чаша концентрат да говори като запален джихадист за вредите на САЩ или пък американче, все още с мляко около устата, да прокламира колко бил вреден Путин за политиката на Щатите.

Това е плашещо, стресиращо и вредно. Изключително е несправедливо, че живеем в такъв свят на студена пресметливост, в която основните играчи разиграват пуловете на таблата, без за секунда да поразсъждават за съхраняването на човешкото в хората и за изолирането на най-низсшите страсти, които съществуват като завист и омраза.

Живите трупове ги виждам и в България. Наскоро президентът Румен Радев бе на посещение в Русия, във Фейсбук страницата му ври и кипи. Едни обследват погледа на Путин как гледал „влюбено“ Радев, други виждат в Радево-Путината среща възраждането на СССР през 21-ви век. Разбирам ги, все пак знам как са учени в любов хората през комунизма към Федерацията. Нямаме право да съдим жертвите на този режим. Това са хора, които са облъчвани и са заслепени.

Така нямаме право и да съдим еврофилите и америколюбците. Някои са от репресирани семейства, които цял живот са гледали в посока Европа и САЩ като спасение и като реванш – неосъществил се, но все пак сбъднал се под формата на уродлива демокрация, в която червените наследници се пребоядиха в синьо-жълти, за да останат на власт. Те ту са с Европа, против Русия, ту са с Русия, против Европа, но в действителност играта е една и съща: откъдето духа вятърът или откъдето идват парите. Това е.
Всички влюбени в Русия, в Путин, в Тръмп или пък в Туск ще бъдат вечно разочаровани, защото никога няма да разберат голямата игра, в която хората никога не важат и никога няма да важат! Осъзнавам колко тежки са тези думи, но няма как да заобикаляме истината или да я трансформираме в благородна лъжа – лесно за приемане, но трудна за изричане.

Трудна за честните хора, но лесна за политичестите ПР системи и кампании, които винаги могат да бъдат обект на дълбоко изследване – какви хора работят там и каква съвест /НЕ/ притежават, та да могат да участват във всеобщата манипулация.

Сякаш посланията, които тези кампании изготвят, сякаш плакатите, които се разлепят, сякаш интервютата, които се дават – са с дата до изборите. След това изчезват, забравят се и може би за това партиите имат ангажимент да изчистят, по-скоро да заличат, улиците от постерите. Домейните на партийните сайтове за избора се оставят да изтекат, а пък Фейсбук страниците за кампанията и YouTube се изтриват, за да освободят мястото на следващите претоплени лъжи в пластмасова кутийка без вилица и нож.

Припомняне от място е единственото спасение за що-годе възобновяне на нормалността и намаляване на перверзността. Декларираните обещания е необходимо да бъдат увековечавани чрез снимков материал в тази модерна реалност на следващите избори.

Резултатите е необходимо да бъдат видими за всички, независимо живеещи тук или емигрирали отдавна. Обликът на истинската демокрация са откритостта и прозрачността, а не блокирането и следенето. Това не е защита на отечеството, а отслабване на свободата на словото и на изразяването. А когато личните думи са забранени, една нация поетапно умира. Когато журналисти биват разстрелвани по странен начин, когато кореспонденти биват тровени по странен начин, когато политически противници и бивши приятели умират по странен начин – изникват въпроси, които са трън в петата на това – „За какво живеем, ако живеем в една лъжа?“.

Не казвам, че винаги съмненията се оказват истина. Дори съм убеден, че понякога убийства са с цел набедяване на Главния/Важния/Единствения. Само така политическите противници ще откъснат процент от славата и ще се докопат до парламентарната хранилка, ала и те няма да сторят нищо полезно, защото веднъж озовали се в златните градини на луксозността и неприличното богаство, моралът сякаш се отпуска и започва да танцува в такт с парите и новите стандарти на „Аз“-трансформацията и „Аз“-целите.

Един демократичен свят би имал винаги и бедни, и средни, и богати, защото инак не би могъл да съществува естествено. Но в един демократичен свят бедните биха могли да се измъкнат от блатото, средните биха могли да изказват свободното си мнение, не само докато пият бира в парка, а богатите ще могат да демонстрират парите си спокойно, защото ще знаят, че са ги заслужили с честен труд.

В един фалшив свят бедните се раждат и умират бедни. Средните пазят хляба си, примирявайки се с всичко, а богатите се крият като мишки зад охрана и дувари в страх да не ги заснеме папарак или да не ги интервюира журналист, когото ще се наложи да взривят.  В такъв свят за съжаление само бедните могат да си позволят да напсуват спокойно и от сърце, и да се чувстват мъже с топки или без, както Вие пожелаете.

Спокойствието да имаш е необходимо да бъде спокойствието да бъдеш. А не да бъде неспокойството да не загубиш всичко като те уволнят, защото не слушаш, и няма как да си покриеш кредита за илюзорното жилище, илюзорния автомобил и илюзорните обувки на любовницата.

Ако се дразня на нещо, дошло у нас от Америка, това са тези обирджийски бюра за скъпи илюзии. Кредитни институции, които обират. Буквално разчленяват семейства. Обясняват ти какво ли не, за да клъвнеш – как ще имаш, как ще бъдеш, как ще живееш. Дават ти документи – коварни и опасни, подписваш и загубваш всичко.

Обичам анимациите – учат и деца, и възрастни на важни уроци. Един от тези уроци е да не се доверяваш и че всеки договор носи негатив: ако се вгледаме в „Шрек Завинаги“ веднага може да направим аналогия между грешката на зеленото чудовище да подпише договор с Ръмпестилтскин, за да има ден като истинско чудовище на цената да няма истинско семейство и приятели, и договорите, които сключват хора, желаещи да изживеят един фалшив живот: с много пари на пищни софри и скъпи екскурзии.

Голямата емоция минава, изведнъж кредитът чука на вратата за дълга и те задушава бавно-бързо до посиняване или докато не заложиш някой орган за продажба, за да се измъкнеш. Договорите на България и със СССР едно време, и в Европейския съюз днешни дни също имат своите плюсове и минуси.

Но както един човек не може без да комуникира, така и една страна не може без партньори. И както всеки партньор за човешка връзка има своите плюсове и минуси, така и всяка международна спогодба носи плюсове и минуси.

Както всеки човек преценява за себе си кой му е по-полезен и кой не, така и страните трябва да претеглят всяко решение да се присъединят ли към някоя организация, като НАТО да речем, или не.

Често бъркаме хората в изборите, често и политиците грешат, неволно или с(т)имулирано чрез пари, къде да насочат държавата и каква да бъде нейната политика. Но всеки е необходимо да си прави изводите – и както човекът прекъсва, ако е умен, връзката с грешните хора, така и избирателят, ако има този шанс и не е в Северна Корея, има поне минамална възможност да въздейства като не преизбира вредните, които дърпат нацията му само надолу.

И все пак всеки край е някакъв вид ново начало, ако и двете страни проумеят, че по-добре лоши познати, отколкото прекрасни врагове. Защото воюването никога не е от полза. И винаги в един момент поколенията осъзнават това, но да, по-добре късно, отколкото никога, но не е ли най-добре Америка, Русия и САЩ да намерят свръзката по-рано, за да си отдъхнем всички!? Това ще стане само и единствено чрез всеобщо изискване на гражданите на трите световни фактора, плюс Китай, разбира се!

 

Джон Стайнбек (1968) умира 20 години по-рано в месеца, в който се ражда сегашната американска знаменитост Ванеса Хъджинс (1988). Убеден съм, че ако направим проучване сред днешните американци, актрисата от „Училищен мюзикъл“ на Дисни убедително ще спечели приза и по известност, и по признание, макар да не е оставила ярък отпечатък в американската литература, макар да не е печелила Нобелова награда, макар да не е написала „Гроздовете на гнева“.

Но тя е от поколението, което чрез интернет придобива възможността да бъде авторитет в истинския смисъл на думата, да бъде обект на интерес и момиче за подражание.

Това е един от титаничните проблеми на времето – авторитетите изчезват, а на тяхно място изникват тикви, които са без съдържание и със семки на желанието за бърза печалба и бързо изтискване на сполучилата се слава.

А инак Джон Стайнбек е роден през 1902 в САЩ в градчето Салинас.
Човек, изучавал морска биология, но не успял да я завърши.
Човек, работил различни професии, за да оцелява и да се издържа, но не отказал да пише и да са бори с отказващите издателства да го публикуват и агенти, които са му отказвали срещи, за да им предаде ръкопис.

Човек с хъс и желание да представи на бъдещите си читатели творчество, което продължава да е обект на дълбоки изследвания и анализи. Човек, постигнал онази америнска мечта, макар и на голямата цена да разбие личния си живот, но да не пожертва дарбата, която притежава.

Човек-вдъхновител за това, че винаги може да успееш, ако силно вярваш в себе си и в текстовете си, без да робуваш на печалбата и на вярата, че всичко е на всяка цена. Дори в периодите, когато Стайнбек е в творчески застой, той не се страхува да се впусне в нови предизвикателства и да опитва да пътува, да търси новия смисъл на пътя и да се старае да оформи най-подходящата сюжетна линия за следващата си творба.

Не знам кое е по-страшно – да бъдеш оценен след смъртта си или да бъдеш забравен приживе!? Защото, ако никога не си познал признанието, няма да те боли, когато го загубиш. Стайнбек, макар и видял любовта на публиката, награден с „Пулицър“ и с Нобелова награда за литература – преживява Спадът на публиката. Публиката започва да желае да забрави за бедните, желае да изтрие като с гума лошото и да чете само за най-хубавото и най-лъскавото съществуване. За онова изпразнено от съдържание живеене, но пък гарнираното с три вида прибори и пет рокли за преобличане на вечеря протоколничене.
Не е случайно, че днес семейство Кардашиян получават милиони, за да показват как живеят богато – хората мечтаят да бягат от бедността си чрез чуждата лъскавост и ситост. „Сит на гладен вяра няма“, но пък „Гладен на сит се възхищава“.
Освен това Стайнбек не е и пример за „идеален“ – пияница в известна степен, разведен, невписващ се в лицемерните „примерни“ семейства на века, които в крайна сметка обезличиха любовта изцяло, превръщайки я в бизнес-модел на поведение.

Светлю Иванов от „120 минути“ на БТВ наскоро ни гостува при професор Лилия Райчев по „Телевизионна комуникация“ и той ни разказа колко често репортажите, дори за медии от типа BBC и CNN, се оформят чрез разкази на платени пратеници, които къде проверяват достоверността на свидетелите, къде не – изпращат послания по света. Разбираемо е, естествено, че журналистите от сериозните медии се страхуват да не бъдат отвлечени и убити, както се случи с Джеймс Фоули (брутално обезглавен от ИДИЛ през 2014), но само заради емблемата и логото не бива да постъпват по този начин. Та Светослав е един от малкото, които биха си саморазрешили да пътуват по света в най-опасните точки, за да разкажат истинските истории от конфликтните зони, които остават нечути и невидени от широката публиката, която буквално смята, че там невоюващи хора не същестуват, а всички са войници със заредени пистолети и вдигнати автомати, бронирани жилетки и каменни лица, които не познават емоциите като любов и страх, позивите като надежда за оцеляване и желание за живот. Трагично, но вярно е, че ние не съчувстваме на тези хора, защото в образите ни те са друг тип свръх човеци, които не обвързваме с нуждаещите се от подкрепа в тежките мигове на стрелбата и отнетите съдби чрез няколко куршума.

Да, „Руски дневник“ не е Сирия днес или Афганистан вчера, но това през 1947-48 един американец да пътува в Русия и да разказва за Русия, извън прокрадващата се информация в американската преса, си е същинско приключение. За мен „Руски дневник“ е феномен в комбинирането на думите, съчетани със снимките на Робърт Капа. В тези години все още има търкания между писателите и фотографите в безсмислената, но съществуваща битка „Кой показва повече и кой по-малко?“. Двамата в сихрон разказват и показват една Русия, която е непозната за Америка.
Една Русия, която е извън политическите послания, политическите образи и политическите кампании. Една Русия, която се забавлява и се радва на живота. Една Русия, която не желае да е вечно във война и която не мечтае да дава жертви непрекъснато.

Стайнбек и Капа са дуо, което преобразява облика на руснаците пред останалия свят. Книгата за мен печели точки, защото макар да не залага на политика, не бяга нито по оста про-Америка, нито по оста про-Русия. Тоест, не може и за секунда да предположим, че двамата са субсидирани, за да промиват мнението на масата в нечия полза. Стайнбек е честен и открит, описващ това, което вижда, макар да е ограничен от водачите, които се опитват да му покажат най-хубавото от страната, както като отидеш в Северна Корея на екскурзия всичко е нагласено и разчетено като постановка на Бродуей.

И все пак, колкото и да ти се показват определени неща, изображенията не могат да лъжат. Да, може да има насила усмихнати хора. Да, може да има разиграни сценки, написани по-рано. Да, може да има инструктирани магазинери, продавачи, пешеходци, за да ти създадат впечатление, че всичко е наред, но по очите на хората винаги може да разчетеш кое е истина и кое не е, кое е сцена и кое е реалност, кое е изплетен сюжет и кое е случващото се на момента, непринуденото, необмисляното дълго, дълго, за да се види как би изглеждало най-добре и как би се вписвало в представянето пред света.

Стайнбек винаги има свой език, текстовете му винаги са гладки, прегледни и бих казал изпипани. Нищо в тях не липсва, не усещаш празнота или нужда до добавяш думи или изрази. Не зная какъв точно е бил стилът му на работа, но рядко ми се случва да не мога на ум да добавя някоя дума или израз в нечий текст.

Стайнбек, поне за мен, пише лично и от сърце – не маркира съдържание, служи си с въображението си, но с честност, без клишета, кухости и изкуствено напомпано съдържание, за да има повече обем.

Много руснаци споделят, че книгата не им е интересна. Че не виждат как може да се вълнува някой какво ядат, как изглеждат, как празнуват и може би е вярно, защото се познават или по-скоро, защото не се познават. Повечето хора не обичат да се гледат в огледалото, а камо ли някой да опише и фотографира живота им. Но чест прави на Стайнбек, че е деликатен и честен, не създава внушения, не изгражда образи, а плавно показва, ведно с фотоапарата, сцените зад страха от войната и смъртта.

Разговарях с дядо ми, който е завел баба ми до Санкт Петербург на прибиране от командировката в Русия. По същия начин ми разказваше за бита на руснаците, за нравите им, за вижданията им – как е имало километрични опашки за някои видове храни, но пък заредени магазини с всякакви играчки за децата, но на местните не е правило впечатление и са били доволни от предлаганите стоки, как да наемеш апартамент в града е било лесно, но за да разгледаш дадена забележителност извън града се е налагало специално разрешително, как са съществували прегради, които са напълно изкуствено създавани…

Джон Стайнбек ни дава основното поле да се себеприемаме, приемайки другите, без да ги съдим и без да търсим негативното в тях. Книгата не съдържа лични мнения и лични бележки, а е правдив източник на знания за това как един народ, изолиран и настроен за война, живее, стараейки се да забрави какво му се случва и какво го чака. Трудно ми е да определя тази книга като пътепис, по-скоро това е биография на един народ или по-скоро историята на всички жертви на войните, защото дори и в най-веселите моменти, когато всички са пийнали и са забравили неволите, дълбоко в душите споменът за неизбежното, което ще ги застигне съществува и ги притиска, задушавайки ги и карайки ги да изпадат в нужда мазохистично да се наливат с алкохол и театрално да празнуват пировата победа на битката срещу смъртта. Има една поговорка, че страхът от страданието е по-страшен от самото страдание и може би, навярно е необходимо, преминавайки през криза, максимално да забравим мисълта за нея, но това в повечето случаи е напълно невъзможно и дори граничи с безумие. Как може да забравим това, което непрекъснато ни дебне и преследва и няма никакво намерение да ни остави свободни?!
„Руски дневник“ е пример за творба, която учи журналистите и писателите на почтеност. На първо място на почтеност към самите себе си, на второ място на почтеност към героите им и на трето място на почтеност към читателите. Лесно е било Стайнбек да извлече рейтинг, съвмествайки в книгата образа на злия руснак, който заплашва, пие и бие. Това е щял да бъде поредният препъни камък в отношенията на двата народа и със сигурност много американски сенатори щяха да оценят и възнаградят богато такава постъпка, но тя би разяла Стайнбек и би го превърнала в не-автор, а в пропагандатор – корумпиран боклук.

Малко биха се отказали от възможността да блеснат като мозъци зад сцена, като водачи на марионетки, които могат и ще могат да водят за носа хората, имащи нужда от водачи, по-различни от политиците. Да, макар да пише за култа към Сталин, Стайнбек дори това не си позволява да иронизира, а търси обяснението чрез мислите, думите и действията на героите. Още една постъпка за уважение, защото за един американец, обучаван да ненавижда Сталин и да не идеализира никого, това е доста трудно да пренебрегнеш собствените си мисли, за да приемеш тези, за които пишеш и за които говориш  в книгата си.

Стайнбек ни учи на търпение към другите, без да изпада в екстаз и излишна помпозност. Той е майстор на това да предаде послание, но без да изпада в излишна показност на чувства и емоции.

Радвам се, че тази фигура е оставила своя отпечатък върху литературата и макар от някои да е отричана, та даже и да са задавани въпроси защо е бил награждаван, тя си остава и ще си остане емблема на книги, които са развълнували, вълнуват и ще развълнуват редица поколония, които имат желание да избягат от лъскавата фалшивост и да прогледнат в реалния живот с неговите трудности, спадове, но и върхове.

Стайнбек също така е човек, познал и „мекото на хляба“, но видял и остриетата, насочени срещу него. Той не е галеник на съдбата, не е и нейна жертва. Той е един естествен човек, избрал да живее своя собствен живот на творец и мъдрец.

Дори синът му го обвинява, че не се е грижил достатъчно за него. Ако погледнем сега към Европата, тя ще осъди веднага, ще го обяви за пияница, развратник и лош баща.

Америка ще го категоризира като безродник. Съзирам как Тръмп ще ръкомаха с ръце и ще пита „Защо, защо, защо, не е показал колко бедно живеят лошите руснаци!?“. Вицепрезидентът и Мелания ще го слушат в захлас, кимайки с глава.

Руснаците ще продължават да се чудят с какво животът им е интересен някому. Самите те обожават да гледат американски сериали, защото продължават да са зад една желязна завеса, която понякога не пропуска и Фейсбук лъ/ж/(ч)ите.

Джон Стайнбек ще остане завинаги образ, създаващ противоречия, и водещ след себе си куп въпроси, които никога няма да намерят финален отговор. Но може би именно това му е хубавото на Стайнбек : кара те да мислиш, философски и вечно!

Като истински творец, който е мечтал да остави поне една неразгадаема загадка, която да вълнува поколенията. Успял е! Със сигурност. А заедно с нея ни е дал и куп творби, от които да се учим. Да бъдем добри и приемащи.

Author and Nobel Prize winner John Steinbeck, early 1960s. (Photo by Underwood Archives/Getty Images)

Мимо Гарсия

Актьор от 2009 до 2014. Водещ на детско шоу от 2012 до 2015. Режисьор на филм през 2015. Създател и основен глас в ежеседмично предаване от 2015 до 2017. Коментатор в тв формат от 2017 до 2018. Автор на книги, сайт и блог. От 2018 създател на mimotrend.com

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *