ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО за БПЦ, вечните им битки и шамарите!

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

ЯВНО БПЦ НЕ ЗНАЕ КАК ПРАВИЛНО СЕ ВЪЗПИТАВА ДЕТЕ…

Струва ми се редно да започна със следното – не съм боговдъхновен. Може би това се дължи на семейството ми, което от малък ме учеше на следното – „разчитай на уменията си, а не очаквай помощ от мистиката”.
Това ми вътрешно убеждение обаче няма да повлияе по никакъв начин на материала, който пиша.  
Първо, защото уважавам вярващитеИзпитвам респект към всяко чуждо мнение.
И второ, защото смятам, че истинската вяра изгражда, а не разрушава пътищата между хората

За пореден път Българската православна църква обявява ненужна война, макар и самата тя да не знае срещу кого.
Явно според Църквата да си „вечна опозиция“ е достойна роля, но така ли е?

Този път враг според нея на „традиционно християнско семейство“ (каквото и да означава това) е националната стратегия за детето 2019-2030 г.
Без явен дебат за самата стратегия, без изслушване на позициите „за“ и „против“нея – Църквата повтаря едно и също:

  • забрана на абортите
  • въвеждане на вероучение
  • невмешателство от страна на държавата във възпитанието на детето

По първата точка няма да се спирам много. По една проста причина – смятам, че всяка жена има правото да реши да бъде или да не бъде майканезависимо дали е забременяла доброволнонасилствено … или след скъсан презервативТова нейно право е посвоему и най-важното и задължаващо решение в живота й. Ако тя самата осъзнава, че няма да бъде добра майка – няма смисъл просто да роди и да провали друг човешки живот.

Въвеждането на вероучение в детските градини и училищата е стъпка, която не бива да се правиПропагандатанезависимо дали религиозна или политическаняма място в образователните институцииВсеки един от нас, когато стане дееспособен (тоест навърши 18-годишна възраст), има право да избере дали да е вярващ – и в какво, или да е атеистКатегорично не отричам християнските добродетелино те не бива да бъдат налаганиЗа да ги осъзнаеш и евентуално да ги приемеш е необходимо да си зрял.

Възпитанието на децата, естествено, трябва да остане основно право на родителитеВсеки живее според възгледите си. Следователно и всеки възпитава според тяхИзвън основните обществени задължениякоито и Библията проповядва, като „не лъжесвидетелствай“, „не кради“„не убивай“ – майките и бащите сами трябва да могат да решават какво да преподават на децата сиНо детето трябва да има право на избор – дали да приеме съветите или да ги отхвърлиДетето е личност, а не вещНеговото мнение задължително трябва да се зачита, а липсата на достатъчно житейски опит не винаги е предпоставка и за липса на правилно ориентиране. Но да, подкрепям в известна степен Църквата, че семейството не трябва да бъде под диктовката на институциите и „европейските стандарти„.
Но държавата трябва стриктно да следи дали децата не се тероризираниЧесто потиснатите и оставени без достойнство на работното си място родители съзират психологическа/физическа боксова круша в лицето на децата си.

Крещят, наказват, бият, но най-вече унижават. Превръщат се буквално в инквизитори на собственото си семе.

Онзи ден в сутрешния блок на NOVA Митрополит Антоний буквално ме остави ужасенказвайки следното: „Всеки е получавал два-три шамара в детството си“.
Един вид шамарите не са нещо лошо, сиреч родителите имат право да бият. И даже Църквата подкрепя това

Сам пред телевизора промълвих – Ами, „драги“ Антоний, аз не съм. Не съм, бе!  „СЪЖАЛЯВАМ”, че те разочаровам, ама не съм…

Как е възможно духовник да приема за нормално някой да бъде удрян? И какво означава „два-три шамара“? Тоест физическото насилие е позволено до някаква определена граница ли? „Може би е редно“ да запишем в стратегията следното„До еди-колко-си шамара няма нужда от действие, след еди-колко-си юмрука – да повикаме лекар“.
Извинявам се, но на фона на пребиваните ежедневно деца по домовете си в България – това е гавра. Същинска гавра, облечена във високопарни думи и изказана от хора, възприели се за земни божества.

А да си припомним: 
Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи

Изказаното мнение в „Здравей, България“ ме накара да се замисля върху следното – ако бях получавал шамаримай нямаше да обичам родителите си, както сега. Даже май щях да ги презирамЗащото, който (родител) ти причинява болка не заслужава почитНито пък е нужно да му доставиш радост като си обърнеш другата буза– лицева или задна

Дете се възпитава с любов, а не със заповеди и бой. През целия ми съзнателен живот са ме възпитали чрез обичЛаскави думиподкрепааплодиране на успехите ми. И да, да, когато е нужно внимателно показване на грешните стъпки.

Като един здравомислещ, който се чуди как има още наивни религиозниби трябвало да се радвам от подобни дискредитиращи позиции на БПЦ, но ми горчи смехът.

БПЦ сама гони хората от нея, а не биваИма определен типажи със слаба психика, които имат нужда да вярват и за тях е по-добре да бъдат под крилото на патриаршията.

ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО за това, че НЕ е нормална човешка реакция да избягваме хората с увреждания

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

Хората с увреждания ни плашат. Видим ли човек с бял бастун или в инвалидна количка – веднага започваме… да се кръстим, да чукаме на дървода се въртим на 180 градуса... Някак си смятаме, че ако общуваме отблизо с такъв субект може и нас да ни „прихване“ болестта му.

Не, не е нормална човешка реакция да избягваме хората с увреждания. Също не е нормално автоматично да ги съжаляваме. Те имат качества, далеч по-важни и по-определящи ги от „уврежданията им“.

Заради това в КАБИНЕТА на ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО учим децата от малки да приемат хората с увреждания. С помощта на играчка във формата на инвалидна количка ги убеждаваме, че ако допуснат такова другарче в близост до себе си – нищо лошо няма да им се случи, а напротив ще направят едно голямо добро!

ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО: Понякога любовта на живота ни се оказа болезнено ревнива личност

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

Вчера в историята на българския YouTube бе качено най-смисленото видео…
Влогърката Ванеса Богоева намери сили и сподели: „Бях пребивана от бившия си приятел“.

Ванеса БогоеваКадър: YouTube

Общата история на двамата започва нормално – в първите два месеца тя го харесва, той нея също. Флирт, първа целувка, обяснения в любов. Но приемливото приключва дотук.
Постепенно той обсебва личното й пространство, карайки я да се чувства като вещ. Налага й ограничения като вечерен час„, забрана да излиза в компания с други момчета„, „задължително известяване къде се намира„…
След заповедите – следва и първият удар. По крака. В момент на спонтанна ярост.

Кракът на Ванеса. Кадър: YouTube

Този първи удар кара Ванеса да поиска да се разделят. Спира да отговаря да съобщенията му, но той не се отказва. Накрая дори я отвлича с кола и я пребива
С цялата си наглост след „наказанието“ я връща пред дома й. Съседите извикват полиция. Младото момиче си вади дори медицинско и решава да го съди за психически и физически тормоз.
Той обаче отново се връща, но този път вместо бой следва заплаха – ще се случи нещо лошо с родителите й.

Самата Ванеса си признава, че го е обичала безумно! Не е споделяла на околните напълно колко я измъчва. Внушавала си е, че ще го вразуми. Опитвала се е дори да го предпази от органите на реда.

Заради преживявания стрес достига 44 килограма. Окончателно къса с него и успява да го преодолее напълно


Коментарите под клипа, разбира се, се разнопосочни. Едни смятат, че Ванеса преиграва. Други я обвиняват, че го е търпяла. Трети й съчувстват. Четвърти пък изказват мнение, че има по-важни теми (трагедии) за обсъждане.
Самата Ванеса завършва личната си изповед с думите: „Само, който го е преживял може да ме разбере„. И е съвършено права. Но има хора и „хора“Първите съчувстваме и подкрепяме другите. Вторите съдят и се изживяват като морални стожери, ала не си дават сметка, че самите те могат да попаднат в такава ситуация.
Защото всеки мечтае за любов, но никой не знае каква „къса клечка“ ще му поднесе съдбата. Всеки в началото на една връзка се преструва, опитвайки се да прикрие несъвършенствата си. Това е нещо нормално. Но понякога зад тези несъвършенства се крие опасност за чуждия живот.

Понякога любовта на живота ни се оказа болезнено ревнива личност.

Максимата „който ревнува истински обича“ е вярна. Но поносимата ревност не включва следене на обекта на чувствата. Никой влюбен не бива да си позволява да преглежда чужда кореспонденция, да изисква обяснение за всяка секунда, а камо ли да си позволява да издава декрети „не обличай това, а онова“…

Истинската любов е в топлотата на отношенията, а не в оковите на ежедневието.

На лицата на хората не се изписва нито „Хрисим любим„, нито „Опасен Садист„. Веднъж влюбил се човек отказва да повярва, че любовта му може да го нарани

Заради това не може да съдим Ванеса. Или ако ще съдим нея – трябва да съдим цялото обществоРодителите, които не са забелязали синините по тялото й. Приятелите, които са възприемали, че се шегува, когато им е споделяла какво се случва. Учителите, които не са алармирали училищния психолог. 
Всички сме виновни за ширещото се домашно насилие. Затваряме очите си пред него и се правим, че нищичко не сме видели. През месец по новините ни информират за поредната убита жена. Близки и познати на даденото семейство се надпреварват да изчистят собствената си съвест, кълнейки се – „Никога не са били в лоши отношения, страхотно семейство бяха!“. Ама никога, никога убийството не се случва просто така. Изведнъж. Дълъг период продължава мъчението на жертвата, а жертвата на (домашно) насилие е жертва, а не виновник. Това трябва да разберем. И да помагаме преди да е станало късно!

#СУПЕРПОЛЕЗНО!!! Днес Ви каня ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО с Галинка Чавдарова за детското разглезване!!!

Днес излиза епизод 2 на предаването ни с Галинка Чавдарова, психолог и логопед – „Всеки първи понеделник“, продуцирано от нейната платформа за помощ и подкрепа ДА ГОВОРИМ ЗАЕДНО.

Темата е „детското разглезване“ и Галинка дава невероятно полезни съвети за всички родители, които не искат да превръщат децата си в егоисти!

ВЛИЗАЙТЕ И ГЛЕДАЙТЕ: https://dagovorimzaedno.com/archives/372

Галинка Чавдарова в епизод 2

Младите луди по Клинт Истууд, ама защо?

Днес в киното сякаш беше ден на безплатния вход – толкова зрители никога не съм виждал. И под зрители имайте предвид 15-16-годишни момчета, които бяха пощурели. Викаха, смееха се и се вълнуваха.
Причината – новата лента на Клинт Истууд „Трафикантът“. Разбира се, те не са го чували, а какво остава да очакваме да познават творческия му път. Но самото заглавие на проекта ги кара да бъдат щастливи. Все пак те мечтаят именно да са мутри, пренасящи дрога, вместо стойности личности с морал.

А инак гледайте филма. Клинт е невероятен… Рядко играта на един актьор те оставя зашеметен и копнеещ за продължение в най-близко бъдеще. Най-силният цитат от проекта е „С пари се купува всичко, освен време със семейството“.

Кадър от „Трафикантът“; Снимка: Irish Independent

Да говорим заедно чрез Хорхе Букай

Никога, никога не е късно – в кабинета на Да говорим заедно с книгата на Хорхе Букай помагаме на 18-годишен заекващ младеж супер успешно!

Нагорещена самота

Преди, когато те имах – никога сам не палих камина…
Топлината от споделената обич, тъй достатъчна бе, дори в студените нощи…

След края на уж вечните, а инак неизпълнени клетви – трайно захладня.
Но не времето, а в душата ми виелици се настаниха.

И тъй като не можех да се стопля – цепеница след цепеница слагах с надеждата за притъпяване на болката.
Все толкова студено е, да знаеш…

Вашето мнение: Защо децата днес са толкова разглезени?

Приятели,
утре с Галинка Чавдаровалогопод-психолог, ще снимаме втори епизод от общото ни предаване „Всеки първи понеделник“, продуцирано от нейната платформа за подкрепа и помощ „Да говорим заедно“.
Моля Ви за помощ – споделете ми Вашето мнение в коментарите по въпроса „Защо децата днес са толкова разглезени?“.

Благодаря предварително!
Очаквайте епизода в понеделник, 4-ти февруари на сайта на платформата ДГЗ.

Да говорим заедно: Кога ще престанем да слагаме колата пред човешкия живот???

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

Не съм нормално момче. Категорично!
Не се интересувам от (никакъв)спорт, не желая да се събирам с компании на моята възраста още по-малко пък съзнанието ми бленува да съм собственик на автомобил.

Когато преди три години навършихме пълнолетие, почти всички мои съученици изкараха книжкиИскрено се вълнуваха от факта, че вече са шофьори. Бяха щастливи.
Аз се радвах за тях, всеки трябва да изпита щастието.
Аз не изкарах книжка, дори не се и замислих по този въпрос. Е, качиха ме горе-долу насила веднъж да ме учат, да опитам поне, но бързо-бързо прекратих обучението и всичко приключи.
Ако някой ме попита защо не искам да съм шофьор, имам и друг отговор освен баналния „Не искам“. И отговорът е следния „Не се чувствам сигурен и не желая да поема риск за своя и за чуждите животи“. По същия начин не се чувствам сигурен да стана хирург, архитект… Тук не става въпрос за страх, за комплекси, а за простичкото осъзнаване, че за това не ме бива. Точка.

Дълбоко съм убеден, че не от всеки става шофьор. Както и не от всеки става журналист, фризьор и каквото ще да е. Шофьорът трябва да е психически годен, да е с бързи реакции, но най-вече да е спокоен – да не налита на бой, ако някога се случи да го засекат. Честно казано: всеки може да се помъчи и да вземе книжка, както да се помъчи и да вземе диплома за почти всичко. Но остава въпросът – „Бива ли МЕ?“. Индивидът трябва да намери силата да бъде откровен, защото колата е машина, която умее да убива!

Масово родителите с удоволствие плащат курсовете за правоспособност за управление на МПС, но не им ли минава през акъла, че освен тапия е нужно истински да умееш да бъдеш отговорен шофьор?
Не осъзнава ли и държавата истината, че не от всеки младеж става примерен шофьор?

Не коментирам разправиите за това купуват ли се или не книжките. Защото изобщо не е важното. Кой шофьор помни листовките си, дами и господа? Тази суха теория се забравя на часа след изпита, не остава в паметта дори за година… А често при кормуването кандидатите са по-подготвени от изпитващите. С толкова хъс са репетирали за това да бъдат шофьори.

Основното, което трябва да се промени, е общественото мнение по въпроса за случващото се след книжкатаНе може по най-безотговорния начин да връчиш мощен автомобил в ръцете на човек без опит! Това е равносилно на самоубийство и изобщо не е жест, присъщ на добри родители…
Трябва да се осъзнае и друго – скъпите коли не водят до престижОбществото ни масово раболепничи пред онези с джиповете. Да, завижда им, да, мрази ги, но мечтае да е като тях. Така учим и младите. „Виж го баткото с каква кола! Ех, сине, сине, с учене това не се купува – колко ли вдига?!“; „Русо гладно нема, дъще! Каква кола някой чичо й е подарил, как ли върви това бижу…“.
И децата мечтаят някой ден да са като баткото, като каката. Порастват, взимат книжка и се размазват на някой завой, карайки неразумно, за да пробват дали техните по-скромни коли могат да достигнат бижутата…

А вече дори не дочакват книжката, карат дори без нея. Вчера едно 22-годишно леке без книжка уби мъж в Нови Искър… Сгазил човека, докато се е правил на мъж пред спътника си, негов приятел…
Та питам го този – Мечтаеше ли да си убиец? Добре ли се чувстваш сега? Доказа ли си, че имаш топки? Че си същински пилот от Формула 1?
Помисли върху отговорите, младежо, помисли.

А обществото ни да помисли докога ще загиваме по пътя, повече дори и от война?! И кога ще престанем да слагаме колата пред човешкия живот.

Да говорим заедно: От кога селфито е по-ценно от живота?

*Текстът е писан специално за платформата на
 Галинка Чавдарова "Да говорим заедно"

Преди три дни в микроязовир се удави 15-годишно момче, което се опита да докаже, че не го е страх да ходи по леда. Вчера пък след 12 дни в болница загина 14-годишният, ударен от волтова дъга, който се опита да си направи селфи върху вагон.

Измина черна седмица.
Седмица, в която смъртта за пореден път ни доказа, че вече нямаме комуникация с днешните деца…

Днес сутринта бях с група приятели на кафе. Възрастни жени и мъже с пораснали деца, прохождащи внуци, които не разбират как е възможно да застрашиш доброволно собствения си живот.
Разбира се, аз също не го разбирам, но се опитвам да намеря обяснение. И честно казано – откривам го.
Питах ги – „Знаете ли какво гледат децата Ви в интернет?“. Мълчание. Продължих да питам – „Знаете ли кои са им идолите?“„Знаете ли кого припознават като пример за подражание?“.

Препоръчвам на Вас, това което препоръчах и на тях. Да прегледат кои видеа са „НАБИРАЩИ ПОПУЛЯРНОСТ“ в YouTube. Ще се ужасите да осъзнаете от какво децата живо се вълнуват:

  • Чалга клипове, съдържащи малоумен текст, преработени гласове в студио, извратена голота;
  • Опитващи се да рапират последователи на мутренските времена, които през цялото време са надрусани;
  • Влогъри – готови да рекламират всичко на всяка цена, създаващи съдържание ала „10 теории за стъпването на луната“, „10 факта за слънцето“;
  • Лигави старлетки, учещи момичетата как да се гримират и пробутващи серуми на неизвестни марки;
  • И безработни младежи, които на по 25-26 г. играят видео игри и повтарят през секунда-две на момчетата от кой сайт да си купят с „промо“ код поредната актуализирана версия.

Наясно съм, скъпи читатели, че горе изброените не представляват никакъв интерес. Обаче бихте се изненадали доста, ако узнаете как децата ги боготворят.
Скоро беше Коледа – малките поръчаха ли си „книги“ или пък „дрехи“? ДА? Прегледайте ги внимателно! И ще видите, че тези „книги“ и тези „дрехи“ са част от култа към любимите им ютубъри. Некачествената литература и некачествените материи тук нямат значение. Парите, които сте пропилели, също!
Има значение, че децата вече нямат връзка с Вас, техните родители. Те не споделят, Вие не питате. Или пък ако го правите – следва лъжа.

-„Какво правиш на компютъра?“
-„Пиша си домашното“…

А в действителност се гледа поредното клипче и се коментира: „Велик си, влогър!“„Като теб втори рап изпълнител няма!“, „Искам да стана като теб известен!“. Зараждат се и битки – едни атакуват дадения влогър, други го бранят. Единствената майка на кафето днес, която знаеше за какво става въпрос, сподели че в класа на дъщеря й се е стигнало до дърпане на косите между момичета за това коя „бюти съветничка е най-добра“.
Нямате представа по какъв начин рекламодателите се възползват от детската наивност. С лекота ги убеждават да правят безплатна реклама на сайтове с уж възможни печалби; да генерират коментари; да пазаруват. Нямам близки, които да не са се опарили от злоупотреба на кредитните им карти от собствените им наследници…

Децата не се учат да оценяват кое е качествено. За тях по-доброто е по-харесванотопо-коментиранотопо-споделянето. Техните идоли генерират по 100,000-200,000 абонати, а те самите едва-едва имат по 13-14 лайка на снимка. Това убива самочувствието им, не споделят болката, започват да се възприемат за грознинедостойни, та даже – отхвърлени. Единственото спасение е в това да се докажат: снимайки се на опасно място или скачайки по лед, или висейки от висока сграда. Само и само да може да ги забележат…
Но всичко това е защото не са забелязвани вкъщи. И търсят одобрението навън.

Само с истинска обич ще се справим с детската смърт, породена от нужда на намиране на път към стадото, което е жестоко в днешни дни…