„Съществува ли общество без уважение към семейството и училището?“
Мимо Гарсия


Не знам дали сте се запитвали какво липсва във връзката „семейство-училище-общество“? Или пък във взаимоотношенията „дете-родители“? А защо не и при „ученик-учители“? Някои казват, че това се корени в голямата разлика във възрастта и различните поколения между родители-учители от едната страна и децата от другата. Или че просто няма изградено доверие между тях. Третата възможност е несъгласието на която и да е група да смекчи позициите си. Не, според мен не е нито една от тези хипотези. Причината е прозаична: новите поколения не признават никого. Те нямат идоли, които носят смисъл. Да, припадат по разни „певици“ и „певци“, чиито музикални качества се изчерпват с количеството силикон в гърдите и напомпаните бицепси във фитнеса, но нямат реални личности, които да следват. Не признават труда на родителите си. Дори напротив – омаловажават го, възприемат, че след като не са на нивото на богаташите, нищо не са постигнали.
Още по-грозно е поведението към преподавателите, които биват възприемани за нещо средно между клоун и будала, които са там, за да ги забавляват. Общество без уважение към семейството и училището не съществува, не е нищо повече от някаква карикатура. Но младите продължават да бъдат галени като с перо и никой да не смее да им направи забележка, защото още се „учат“.
Но!
Израстна едно поколение, след това още едно, сега поредното е на ред, но не се променят нещата и дори още по-лошо става. Смях. Смях в залата. В залата на срама, която сами построихме, защото не влагаме във възпитанието на младите нищо положително. Те са оставени на произвола на средата си, която почти винаги е негативна и успява да прихване и „най-умните“, и „най-талантливите“, и „най-амбициозните“, защото последните три категории се страхуват да не останат отхвърлени от „най-простите“, „най-алкохолизираните“, „най-деградиралите“. Признавам, че и преди 89-та година децата са играели на улицата, но традициите на домашното „обучение“ в морал са съществували. А сега е потоп, който не може да бъде спасен и от Ной. Не че не беше предизвестен. Напротив – знаехме за идването му. Първите признаци се появиха веднага след настъпването на демокрацията, когато желанието за свобода се забрави и всичко се превърна в слободия. И оттам нататък децата бяха пуснати на улицата да правят, каквото пожелаят. Контрол – нулев. Чупене на пейки – слободия, драскане с графити на блокове – слободия, пушене на наркотици – слободия. И винаги всичко това вървеше с удобни оправдания. Не, не приемам по никакъв начин „юмручното“ възпитание, защото то е пряк път към омразата към семейството, което е един от стълбовете на всяко общество. Не, не признавам и наказанията, защото те неизбежно създават злобата – както когато някой пазач в зоологическа градина дразни големите котки със своята палка. Не се постига дресиране, а презиране. Семейството загуби качествата си, защото престана да бъде семейство. Родителите се трансформираха в банка, във фирма за почистване, във фирма за готвене. Но никакви пари и материални глезотии не могат да запълнят празнотата на семейната обич. Учителите спряха да използват показалката като превантивна мярка срещу бъдещи хулигани, но пък учениците стартираха рекет над по-малките и по-слабите за джобните им, обиди и клевети между по-горните класове.
Чу ли ми се, че някой прошепва „Упадък“? Хм. Аз бях. И Вие! И Вие! И онзи там! Какво ни става? Май осъзнаваме, че сме се докарали до под „кривото“ общество… До уродливото общество по-точно. До това да няма общество, както написах по-горе. „Семейството е враг, учителите са враг, те са спирачката на всички забавления“ е разсъждението на момиченца и момченца, които просто си мечтаят да бъдат оставени спокойно да си размятат салфетки. Да, драги, достигнахме до времето нашите деца – нашето бъдеще да дават луди пари за салфетки, които после да разхвърлят и да крещят. Като зверове. Зверове на собствената си глупост. Това е върховата им радост, черешката на тортата, най-голямото постижение… Като допълните към това им развлечение некачествен и опасен алкохол, некачествен и опасен наркотик, некачествен и опасен селфи спомен – я от покрива на някоя сграда, я от покрива на някакъв вагон – се получава една некачествена и опасна вечер, която прераства в некачествен и опасен обществен упадък. „А-М-А М-О-Е-Т-О Д-Е-Т-Е Н-Е П-Р-А-В-И Т-А-К-А!“ ще се възмутят някои. Може, може, може, ама това означава, че няма да е приет от средата, че ще е отхвърлен от нея. Както аз. Ама се радвам, защото ако тази среда ме приеме, то нещо ще се случило с мен. Ще съм се променил изцяло. Ще съм забравил на какво ме е учило семейството, учителите, на какво сам съм се учил. Това няма как да се случи, защото не съм израснал на улицата, защото съм имал отговорно семейство, което ми е дало и „първите седем години“, и „вторите седем години“. Та в цялото писание исках да изразя, че средата, за която пиша навсякъде, именно семейството и учителите я изграждат, а обществото след това я приема. Неизбежно. Безгласно. Търпеливо. Всички чакаме един пробен период, за да преценим дали е правилна. И ако не е – задаваме нови параметри, но вече е късно. Средата се отдели от семейството и учителите. Средата обхвана младежите. И те мутираха в хулигани. Хулигани срещу системата „семейство-училище-общество“. И обществото изчезна.


Автор: Мимо Гарсия / всички права запазени за http://www.mimo.bg

Есето е писано специално за Националната ученическа конференция по гражданско образование „Семейство – училище – общество“ – 07. – 09.04.2017г., която е организирана от С(о)У „Св.Климент Охридски“, град Добрич.

 

3 thoughts on “Съществува ли общество без уважение към семейството и училището?”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *