Проект на Мимо Гарсия: „МЛАДЕЖИ В ПУСТИНЯ: СЕЛФИ НА СРЕДАТА ИМ“

ЗАГЛАВИЕ НА ПРОЕКТА:„МЛАДЕЖИ В ПУСТИНЯ: СЕЛФИ НА СРЕДАТА ИМ“

ЦЕЛ НА ПРОЕКТА:

  1. Да даде обективна картина на младежкото поколение през 21-ви век.
  2. Да бъде пътеводител в отношенията между младежи – възрастни.
  3. Да даде мнение на по-голяма група хора чрез анкета.

 

АВТОР: МИМО ГАРСИЯ

 

РЕДАКТОР И КОРЕКТОР: СЛАВА ЛЕСИ

 

АНКЕТА – ВЪПРОСИ: МИМО ГАРСИЯ

 

АНКЕТИРАЩ: ГАЛЯ ИВАНОВА

 

ВАЖНО: Този проект е изключителна собственост на Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия и е публикуван в цялостен вид на уеб адрес: http://www.mimo.bg. Никаква част от този проект не може да бъде използвана, копирана, възпроизвеждана, записвана, архивирана, записвана в информационни сайтове и предавана без изрично получено разрешение от mimo@mimo.bg. Допуска се цитиране на малки части от проекта с изрично посочен автор: „Мимо Гарсия“ и изрично посочени запазени права и валиден линк: Всички права запазени за http://www.mimo.bg) . При нарушение на авторското право, Мимо Гарсия си запазва правото да защити накърнените си права по съдебен ред в съответствие със законите на Република България.


Кой съм аз?  Когато човек започне дадено разсъждение и има желание да се изказва по някаква тема, независимо дали положително или отрицателно,  той е длъжен да се представи.  Добре, няма проблем. Здравейте, аз съм Мимо Гарсия и на 16-ти февруари 2017 г. навършвам 19 години. Автор съм на няколко книжки с поезия и проза, режисирал съм филм, създал съм няколко радио формата, връчвал съм награди на млади творци на един от най-големите театрални фестивали в България, поддържам сайт и блог. Стига Ви толкова, защото в противен случай  рискувам да превърна този проект в моя автобиография. Не, не че не съм си мислил, че някога ще ми се наложи да напиша  мемоари, но все пак нека не е сега. Много често   ми задават близки и далечни познати въпроса „Доволен ли си от заниманията си /от работата си/, от хобитата си?“. По-скоро трябва да запитат „Доволен ли си от себе си?“, ги поправям аз галантно и после отговарям искрено: „Доволен съм, но не напълно, защото искам да пиша повече и по-интересно, да водя повече предавания , съответно да говоря по-гладко и така нататък“. Човек няма как да коментира аспекти от професионалния и личния си живот без да съди или поощрява себе си, защото в крайна сметка дали ще се гордеем от избора си или не, зависи от нашите действия.  Да, признавам,  че е по-лесно да съдим другите, но  от това истината няма да се промени. Свикнал съм – това ми е една от най-неприятните думички, защото когато си в това състояние, значи вече няма какво да те изненада, а това е страшно – когато  заговоря  някого, то той винаги да се оплаква, оплаква, оплаква, че шефът му бил мръсник, съпругата му неблагодарница, децата не го уважавали… Грешките винаги са в тях, а той – чист и праведен. „Мрънкането помага да заблудиш съвестта си само донякъде, после само ракийката или сънотворното ще ти дадат сън“ – така почти винаги отговарям аз на хората-мрънкачи. Също една отвратителна думичка, в която са вплетени характерите на личностите, които нямат цел, освен да си имат виновник. „Мимо, за какво им е?“ , съм се подпитвал много често, но така и не мога да стигна до някакъв смислен отговор. Или съм прекалено тъп, или съм прекалено немрънкач. Трети вариант няма. Заобикалят ни обаче хората-мрънкачи отвсякъде. Много често, като чакам за метрото, решавам да  заговоря някого и да кажа някой виц, за да му разведря настроението, но след секунда вече съжалявам . „Аман от не спазени разписания, чакаме с часове“. Да, ако си оптимист, няма и да забележиш, че чакаш повече от 30-40 секунди, ако си песимист , ти се струва, че минават часове, а ако си реалист , ще погледнеш електронното табло и ще установиш, че не чакаш  повече от 5-6 минути. Но нека зарежем обществения транспорт и да се пренесем в таксиметровия – започват  се оплаквания от диспечерите, от сервизите за коли, от пътниците, от колегите… На опашката за плащане на сметки или в магазина – жуженето е гарантирано: „Тази колко бавно тътри количката!“, „Касиерката не може ли да се разбърза?!“.  Да правиш опити обаче да разчупиш тази мрънкаща атмосфера е задължително, за да се чувстваш добре. Да, от егоистична гледна точка, и все пак да дадеш шанс на  повече хора да излязат от графата „мрънкач“. Не е трудно, когато има приятелска ръка, която проявява желание да те спаси от това да си винаги недоволен от всичко,  което по стечение на обстоятелствата ти се налага да правиш. Използвам неслучайно определението „по стечение на обстоятелствата“, защото повечето хора-мрънкачи нямат желание да правят каквото и да е било. Те си мечтаят да не работят, да не пазаруват,  да не плащат сметки, да не пият вода, да не се срещат с други хора, да не…, да не…, да не… . Оставям Ви това многоточие………, за да може преспокойно да добавите мислено, скъпи читатели, примери, на които Вие сте се нагледали, защото съм убеден, че има какво да прибавите. За мен хората-мрънкачи са най-опасната порода във всяко общество, защото могат да доведат да разпад на всички мечти, а това е тъжно. Още по-мракобесно е, че понякога тези хора са възпитатели, учители, родители… Тези три категории формират обществото и когато още в наченките му се влага мрънкачество, какво да очакваме, че ще се проявява в  поколенията, извинете! За мен, да бъдеш родител, е нещо свещено и никога не съм приемал, че един родител приключва своята роля с раждането на детето. Ролята на родителя е вечна, тя е  безкрайна, доживотна функции. Родителят винаги трябва да бъде съветник на своето дете, да бъде негов слушател, да бъде негов приятел, да бъде негова опора, да бъде мост между него и света. Това е истината! Родител – веднъж, родител – завинаги! И ако човек няма възможност да поеме тази неотменима отговорност, то тогава нека да не създава деца, които да обрича на самота, на страх, на комплекси. Нека да подтисне егоцентризма си и да ползва презервативи, вазектомии, противозачатъчни и каквото друго ще, но да не ражда. Детето не е предмет, не е дреха, не е кола, не е нещо за хвалене във Фейсбук. Това е отговорност, която не може да затвориш в гардероба или в гаража. Детето не е музика, която обожаваш, но може да спреш по всяко време. То ще плаче, ще има колики и съответно ти ще имаш безсънни  нощи. Детето не е сакче, което може да грабнеш, за да отидеш на купон – пак ще реве, или ще се разболее. Да, детето е разход, да, детето е грижи, да, детето води до сбогуване с предишния ти живот, но детето е твой избор и съответно твоя отговорност. Преди няколко седмици се даде една спешна ваканция. Заради студ. Заради грип. И имаше хора, които достигнаха дъното. Дъното на простотията, на падението – плюеха собствените си деца, че били глезени, че сега им проваляли плановете като си стоят вкъщи. Както те плюеха върху най-святото – децата, така и аз плюя върху тях. Без да се замислям. Без да се срамувам. Тези хора са дори под дъното, по-лоши са от убийците и изнасилвачите, защото тези престъпни личности плачат за деца и семейство. Да, мрънкането взе такъв остър завой, че достигна и младите. И заваляха едни мрънкания как младите били нагли, как младите били прости, как младите били мързеливи. А всъщност тези „писатели“ бяха още по-мързеливи, защото вместо да уплътнят времето си, го губеха като излъчваха злоба и завист. Към ваканцията. Към ваканцията на собствените си деца. Ще си каже човек, че е невъзможно един възрастен да падне толкова ниско, ама как да не може? Я  да надникнем зад вратите на много семейства вечер –побоят над децата е нормално явление. А шамарите, юмруците, наказанията биват прилежно прикрити зад думата „възпитание“. Социалните служби няма как да реагират, защото огромна част от хората защитават тези методи и дори им дават определението „най-доброто възпитание“. Тъжно е и дори глупаво, защото в крайна сметка този вид юмручно право отдавна е трябвало да бъде не само прекратено, но и забравено от съвременните общества. Нито едно дете не заслужава да бъде малтретирано, да бъде потискано и карано да се чувства безпомощно, каквато е и основната цел на тези родители, защото на тях им е ясно, че децата им нямат работа, нямат пари и следователно , са зависими. На каквото и да бъдат подложени, няма как да напуснат тази обстановка, защото ги чака още по-лошо – клошарство по улиците или гавра в някой социален дом. На улицата съм ставал свидетел на многобройни случки на ПРЕКАЛЕНО РОДИТЕЛСКО ВЪЗПИТАНИЕ: дърпане на ушите, влачене по земята, удряне на шамари през устата. И за съжаление , освен аз и понякога още някой , никой не се намесва. Всеки гледа това и отминава,  сякаш е най-нормалната гледка. В повечето случаи родителите ми отговарят, че това не е моя работа, но аз, естествено, няма как да се съглася, защото децата са работа на всички, така или иначе, бъдещето на една нация е работа на всички. Ние в този момент сме като едни скулптори, които очертават формата, но не на външността, а на вътрешността на младите индивиди. И всеки, който оставя млад човек на пътя на безпътицата е не само безотговорен. Гледайки как едно дете плаче и се чувства лошо и не правейки нищо, ти се превръщаш в садист. Не пряк, но косвен. Косвен садист, който осъзнава колко е зле положението, как боят на улицата ще прерастне в побой у дома, а се изисква много малко усилие: да набереш 112. Но тези хора, които не предприемат нищо, са и мазохисти, защото те избират пътя на отчуждените човешки отношения. Избират също посока, в която всяко следващо поколение ще бъде  по-неразбрано. Докога? Този въпрос трябва да е водещ, защото абсолютно на всички ни е ясно, че младежите затъват,че техните мечти опират до вредните навици, които просто им помагат да се приобщят към една прослойка на деградирали хора. Дали е нужно да Ви го казвам аз, не знам, но честно казано, ми се струва, че Ви е по-приятно да не го забелязвате. Но нека направя леко отклонение – имах идея да напиша коренно различен проект. Написах го. Въртеше се около диктатурите, около времето на многогодишно управление в различните страни, което е интересно, защото в един момент хора с 15, 20, 25- годишен стаж на кормилото на дадената държава успяваха да се превърнат в гарант за спокойствие на своите поданици. Да, може би не е много демократично винаги да бъдеш избиран с 80, 85, 90%, но хората им вярват и това им стига. Може да обясняваме надълго и нашироко как в един момент всеки управленец се изчерпва, но вярата в него успява да поддържа облика му  на защитник, на приятел, на баща на нацията. Получи се така, че се впечатлих от тези държавници, от техните умения да бъдат увековечени като символ на качеството да бъдеш лидер. Вечен лидер. В конституциите на някои държави дори бяха отделени специални текстове  за тях. Те им даваха права за доживотно управление, обявяваха ги за пожизнени почетни президенти  и така нататък. Но после ми стана някак неудобно. Как да пиша за световни лидери, когато ние имаме ”лидер” сред младите хора, а именно- абсолютното желание да пият, да се друсат и да правят секс? И тогава изоставих онзи почти завършен проект и създадох проекта „МЛАДЕЖИ В ПУСТИНЯ: СЕЛФИ НА СРЕДАТА ИМ“. „Младежи в пустиня“ се появи вследствие на използвания от мен често израз „глас в пустиня“, т.е., напразен зов за помощ. А „селфи на средата им“ е като снимка, чието съдържание натъжава, а не радва. Не предизвиква гордост. Но не предизвиква и срам, защото днешните младежи в голяма си част дават своите викове  за помощ, но няма кой нито да ги чуе, нито да им помогне. Юристът и блогър Слава Леси се зае с редакцията и корекцията на този нов проект. За проекта ми за държавните ръководители бях помолил Галя Иванова, моя асистентка и колежка, да пообикаля спирките на градския транспорт в София и да задава няколко въпроса. Беше се справила добре. Но се наложи отново да напиша нови въпроси и тя отново да пообикаля. Получих помощ също от Анастасия Гинева, продуцент, и адвокат Иван Димитров, които интервюирах в блиц интервю за това, какви младежи са били. Та така. Приятно четене и помислете какви родители сте  или искате да бъдете.

Винаги съм се чудил какво мисли един възрастен за училището днес? Срещам се с Анастасия Гинева, продуцент, и Иван Димитров, адвокат, в последните дни на 2016-та година в едно кафе. Макар ,че с Анастасия работим заедно от почти 8 години, избирам нарочно тази неформална обстановка, за да се почувстват малко по-освободени и да ми разкрият какви са мислите им за училището днес. Училището, чието призвание е да създава новите личности. Новите българи. Анастасия  издаде първата ми книга „Градинката на щастието“ през 2009-та година, когато бях само на 11 години. Тя познава мен и още няколко младежа от днешното поколение, които са като мен и веднага споделя: „Неприкрити са днешните ученици и като мислене, и като чувства. Изразяват себе си и са емоционални.“ Запитвам я дали това е лошо и тя веднага, без да се замисля и за секунда, отговаря: „Не, не е. Те просто не са сдържани, нямат черупка като нас преди.“ Следва нов въпрос от мен: дали смята, че днешното поколение се чувства прекалено независимо и не признава авторитети. Анастасия този път замълчава, даже доста дълго, но накрая проронва: „Ами авторитети, Мимо, сами трябва да се докажат като авторитети. Родителят, учителят трябва да се заяват като авторитети. Иначе просто си въобразяват, че са такива, ако не могат да го докажат. Не да го кажат, а да го докажат.“ Нейната представа е много идеализирана обаче поради причината, че няма контакт с онази част от младежите днес, която е страшна за гледане. Иван Димитров отговаря на същите въпроси в същия ред така: „Учениците днес не се възприемат за такива. Те имат чувството, че не са там, за да ги възпитават, а за да ги забавляват или по-скоро някой да им осигурява топло и безплатно място за шеги. Дали е лошо да са емоционални и отворени? Не, но когато е интелигентно и възпитано отваряне, а не хулиганско и грубо! Те нямат реални авторитети. Те имат тартори, а самите те са имитатори. Мъжкарят, красавицата… и се опитват да ги повтарят като поведение.“ Самият аз не ползвам услугите на адвокат Иван Димитров , имам друг адвокат, но избрах него, защото от Галя Иванова знаех, че е съветвал доста родители, чиито деца са тормозени в училище. В едно даже не идеално, урбанистично, а просто нормално училище, страната-победител в това  блиц- интервю винаги трябва да бъде Анастасия, но в действителност Иван печели. Иван win! А сега училището отвътре, през погледа на един зрелостник, който е прекарал вътре, зад вратите му, повече от 12 години. 12 е символично число за мен, защото такъв е номерът ми в клас. И може би след 16, каквато е рождената ми дата, това ми е любимото число. Смятам, че е хубаво човек да си има любими числа, любими цветове (моите са оранжево и черно), любими певици (обожавам да слушам Анастейша, Тина Търнър), любими отбори (нямам), любимо хоби (да чета) и така нататък. Не е лошо да имаш идоли, но когато те ти вдъхват смисъл. Училището днес не е училището  от преди 10, 15, 20, 30 години. Младежите днес не са младежите от преди 10, 15, 20, 30 години. Т.е.,  ако тогава училището е било приятно място, в което учениците са се забавлявали и отделно от това са учили, сега училището е място, където  доказваш кой си и какво можеш. Избиването на комплекси е като запазена марка за това,  да бъдеш съвременен ученик. Дали със сила, дали с  дрехи, дали с оценки дори – важното е да бъдеш над другите, мачкайки ги, заплашвайки ги. Не знам колко и доколко това е справедлив процес, но ето – това е , което се случва. Типажите  „мъжкарят” и „красавицата“на Иван мога да допълня и със: „зубърът“, „злобната зубърка“, „превзетата“,“ „важната“, „клоунът“, „простакът“, „идиотът“, „глупакът“, „подиграващите се“, „съдниците“, „пушещите“, „пиещите“, „наркоманът“ и т.н. Тези типажи в по-голямата си част погребват останалите и не им дават въздух. Няма как да бъдат избутани от стъпалцата на значимостта им в един клас. Да бъдеш ученик днес не е приятно. Да бъдеш ученик днес е равно на това да бъдеш прикрепен към хора, които нямат никакви интереси, освен ако не искате дискотеките, мятането на салфетки, пушенето, пиенето да ги причислим към интереси. Честно казано , пет дни в седмицата, минимум по пет астрономически часа с такива индивиди води до добре позната поговорка „с каквито се събереш, такъв ставаш“ и наистина, повярвайте, затъпяваш. Ограниченото пространство на класната стая, умножено по глупостите, които твоите съученици правят, води до почти раирана блуза и решетки, като че си в затвор. Затвор на простаците. Простаците, които властват и които имат права, защото учениците имат права. Още права. И оттук излизат права, и оттам права. Задълженията им са просто да бъдат там. Никой не пита дали простите им физиономии отговарят на възможността да разсъждават по който и да е училищен предмет. Учителите са поставени в разкрачено положение: да се опитат да ги научат на нещо и същевременно да се опитат да не се отчаят от просташкото отношение към тях. И двете не им се получават и изпадат в депресия за това, какви са младежите днес. А не, че не са отговорни – отговорни са. Опитват се да привлекат интереса на учениците с всевъзможни презентации, картинки, книги, но интерес няма, защото не кажат ли някоя глупост, няма кой да ги уважи. Я кажете някоя псувня или настоящ Фейсбук лаф …О-хо,  ще бъдете ТОП учител, ТОП, ама ТОП. Наистина – ТОП !  Но ако Ви смятат за ТОП, г-жи и г-да учители, засрамете се, защото да бъдеш ТОП в очите на простаците, е като да бъдеш не уважаван в очите на интелигентните и заслужаващи уважение хора. Така че по-добре учениците да Ви плюят, младежта да Ви мрази, но да спите спокойно, че и Вие не мутирате към мятане на салфетки, чупене на чаши, събиране на пейки посред нощ в някоя градинка, за да дръпвате разни субстанции. Но  защо само учителите да са унижавани? Една чистачка в училище се радва на по-малко уважение от един баща, който е заклал дъщеря си. Тя е пълен боклук за тях. И сега си представете, че понякога нейните собствени деца приемат тя да бъде третирана като боклук. Как така? Ами така! Представете си, че нейният син е в клас с младеж, който му се води се приятел. И този втори младеж в присъствието на първия младеж се изплюва на прозорците на майката-чистачка. След това й чупи дръжката на парцала. И синът на чистачката стои безучастно. Но после идва да иска пари от своята майка, която изкарва с честен труд прехраната им. Като чуете приказката „Младежите са жестоки“, не го отричайте. Съгласете се, защото това е самата истина. Пълната истина. Чистата истина като изчистен коридор с парцала с онази счупена дръжка. Недъгът и немощността на другите доставят същинско удоволствие, дори водят до разнообразен набор от подигравки. Те са новото поколение, което ще създава ред като обира джобните на малките и като пребърква чантите на учителките. Ред. Ред, който всъщност е хаос. Хаос в главите на младежите, хаос и в душите на хората. Младежите имат нужда от помощ, те няма от кого да видят пример. Примерите за подражание са нещо много важно за всеки подрастващ. Но днешните примери са КУЧКАТА, КОЯТО СЕ ПРОДАВА; КУЛТУРИСТЪТ, КОЙТО СЕ БОЦКА; РАПЪРЪТ, КОЙТО ВСЪЩНОСТ Е ДИЛЪР. Родителите отдавна не дават пример. Те работят, те се отдалечават от своите деца и младежите остават сами. И тогава се появява средата, която ги влачи надолу само надолу. Не знам дали ще е пресилено да кажа, но това е средата, която подкопава бъдещето им изцяло. Няма пет-шест. Просто, това е истината. Дори и да са били заредени с правилен заряд, с амбиции, с желание да се развиват – всичко е пропаднало в мига, в който пагубната средата ги поема. И тези младежи след това освен да се подиграват, да показват чужди оръжия, да се снимат в чужди коли, да се мятат в снега, за да се правят на герои, друго не могат. Не може и друго да се очаква и иска от тях. Тяхната същност е разбита. Техните мечти –  също. Техните цели, още повече. Но в крайна сметка, дори и не всички учители са за пример, защото някои от тях гледат на чистачките, които им осигуряват комфорт, с презрение; други наричат своите ученици „дебелаци“; трети искат да имат частни кабинети в държавни училища. И с дебелашка наглост правят петиции в защита на тези частни кабинети и имат нахалството да се обявяват против директори, които съвестно си вършат работата. Ученическият процес при тези младежи е нулев. Той по-скоро е съсредоточен в това , да намират недостатъци  на учителите, да говорят против тях пред други колеги, да интригантстват, да се оплакват от тях, да пишат жалби и да се коментират. Отделно от това запалването на кибрити, късането на цветя, крещенето през прозорците са се превърнали в нормален и ежедневен процес. Върхово удоволствие е някой по-слаботелесен да бъде затворен в гардероба и да бъда раздрусван, докато другите грухтят, пръхтят, кефят се. Такова задоволство се изписва върху лицата им, че ще речеш ,още малко и мед ще покапе. Ама ок – какво да се прави? Нямат такава дарба. Нали знаете, че във всяка класна стая има сензори за дим, които пускат вода, за да потушат евентуален пожар. Като няма пожар – ще бъде предизвикан. Качват се по чиновете един върху друг,за да инсценират пожар посредством запалка и дезодорант. Чакат да плисне вода. Всички скандират – „Пали!Пали!Пали! „ Човек се чувства като в годините на Колизеума, когато е имало възгласи – „Смърт! Смърт! Смърт!“. Пърдене, оригване, пърдене, оригване е симфония. Тя трябва да се практикува поне три пъти дневно, но най-вече след голямото междучасие, когато всеки има нужда да се освободи от напрежението. „Човещинка“, би казал Бай Ганьо. Ами да , човещинка. После се сърдим и чудим защо биваме оприличавани на клозетна чиния. Е, какво друго ни приляга? Не виждам какво. Как да бъде обрисувано едно оригване? Невъзможно е. Ако Вие знаете – предлагайте. Търгът е отворен. Не обичам да съм циничен, но в такава обстановка това ненадейно се случва и човек загубва всяка форма и облик и на речта, и на мисленето , защото в междучасията крясъците са по-страшни дори от тези в клетката на маймунките в зоопарка. Всъщност, наистина е по-зле,защото поне маймуните нямат голямо самочувствие. А младежта има. И още как! Тя е повече от всички, тя знае повече, тя може повече, тя отписва с лека ръка възрастните, които им пречат да бъдат още по-независими в това да пропадат още по-бързо. Самоуважението липсва, защото как бихте признали, че един човек се уважава, когато е готов да предаде всичко, което е, само и само да се впише в отбора на простотията. Забавленията не са по-различни от ежедневието им. То е абсолютно същото: простотия. Събират джобните си, за да отидат в петък вечер в някакво клубче да се натискат докато пият треторазряден алкохол и докато мятат салфетки. Изпитват вътрешна наслада. О, какви мъже са! О, какви господари на света са! Изпадаш в състояние да наблюдаваш хора, които се самопревръщат в клоунове, но още по-страшно – пред самите тях. Не се усещат докъде стигат, че не стигат всъщност доникъде. Изповръщат се на първия ъгъл, пребият се на втория. Морал? Няма. Достойнство? Няма. А момичетата, които са  готови да бъдат опипвани от връстници на техните бащи, за да си докарат някой лев?! Облечени са нелепо, позволяват да бъдат пипани и се усмихват. Такава усмивка, каквото и героят на Кинг от „То“ не може да извади: във всеки случай – налудничава. Какво се опитват да ни убедят? Че им е приятно? И да е – техен проблем… Нас не ни вълнува. Да, отиват там младежите и започват да пушат наргиленца, за да се чувстват пак ТОП. След това цигарите биват заменени от трева, марихуана и прочие. Пак огромна радост. Те са ТОП. Момичета и момчета повдигат ръце нагоре, после ги свалят надолу. Въобразяват си, че танцуват. Чуват се някакви крясъци, а си мислят, че са музика. Фрази а ла „Пипни ми  го…“ , „Дай  ми го…“, „Целуне ме…“, „Аз съм бос…“ предизвикват фурор. Огромна радост, огромен кеф – кой е като тях!? Изпадаш в същинска лудост – как е възможно това да е върховото удоволствие?! Е, какво да видят, когато в първите седем години, най-важни за всеки, не са видели техните родители да четат, да отидат на театър, на концерт… Жената готви, слага салати с ракии. Мъжът врещи , гледайки мач по телевизията. Това са вечери, възприемани за напълно нормални от хората. „Пас“, „Гол“, „Сол“, „Мол“…  После децата не четели, не гледали  документални филми,не ходели на качествени концерти.. Сори, ама на какво сте ги научили?! А пък и претенции, че училището не им е дало качествено образование. Младежта е като в пустиня, чиито оазиси са петъчните вечери с алкохол и наркотици. Селфита си правят многобройни, които след това постват на стените си във фейсбук. Пример: снимала се някаква 13-14-годишна госпожица в тоалетната на някаква кръчма, поразголила се порядъчно и написала: „Не ти се сърдя, вече  нов намерих!“. Някакъв се напил солидно, успял да се щракне с някаква полугола и веднага статус: „Няма да намериш такъв като мен!“. За незаменими ли се имат, за Брад и Анджелина ли , не знам. Не мога нито да Ви кажа, нито да Ви подскажа. Средата на младежите е катастрофална. Вече дори сме спрели да търсим останките от нормалните вечеринки и приятелства. Толкова далеч във времето са се случили, че не очакваме да има „оцелели“. Какво да се прави? Това е. Това си е истината. Младежта днес е – възрастните утре. И тогава те ще възпитават своите деца в този дух. Порочен. И тъжен. Порочен и тъжен дух, но още по-лошо , без морал и без ценности. Живот от дискотека на дискотека, т.е. от петък на петък. Писането на празнотии е ежедневие. Тормозенето на по-слабите , също. Подиграването и унижаването – още повече. Не че  няма интелигентни деца и отговорни възрастни. Има, но аз реших проектът да бъде за негативната част. Не защото искам да съм негативен, а защото без да посочим лошото, няма как да забележим доброто. И защото искам възрастните, т.е. родители, роднини, познати да разберат, че днешното училище и днешната младеж са нещо друго. Техните ценности са в музея. Всички ценности са там. Днес важи само: „Прави се на батка!“, после идва „Почти си батка!“ и накрая  – „Вече си батка!“. Чувал съм ученици от пети-шести клас такива цветущи псувни да изричат, че срам да те хване, но какво да се прави? Каквото са чули, това ще говорят. И вечер, като пийнете ракийката, не бийте жена си и децата си, не псувайте съседите  и не мразете кучето отгоре, защото утре това ще е поколението. Същото като Вас. А ако Ви харесва , продължавайте. Отношенията между възрастните и децата трябва да се градят не с юмруци, а с думи. Не със заплахи, а с молби. Ако не поемете по този път,  рискувате следващия път подобен  на моя проект да даде още по-тъжна оценка на цялата младеж, а не само на част от нея. Сбърках – тогава няма да има кой да пише на тази тема. Тъжно е, но на  никого не му пука понякога, защото и на родителите, и на учителите им писва. И? Оттам нататък всичко е пустиня. И едни младежи, които се лутат за примери. Лутат се, но нищо не идва. И стават част от вредната среда, за да се чувстват в група. Един съвет накрая: не винаги групата е права. Замислете се. И не винаги Вие трябва да бъдете част от нея.

Анкетата е проведена между 3-6 януари 2017  година на спирките на градския транспорт в София. Въпросите са на Мимо Гарсия, а ролята на анкетиращ е изпълнявала Галя Иванова.

Умишлено са анкетирани 25 души, колкото обичайно наброява   един клас в днешно време. Най-младият участник е на 18 г. (ученик), най-възрастният – на 68 г. (пенсионер).

  1. „Смятате ли днешното поколение за достойно?“: 2 души – ДА, 11 – НЕ, 12 – НЕ МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ.
  2. „Поколението преди 89-та година беше ли по-отговорно и социално ангажирано?“: 21 души – ДА, 3 – НЕ, 1 – НЕ МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ.

3.„Невъзпитани ли са поколенията след 89-та година?“: 14 души – ДА, 7 – НЕ, 4 – НЕ  МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ.

ВАЖНО: Този проект е изключителна собственост на Димитър Стоянов Груев – Мимо Гарсия и е публикуван в цялостен вид на уеб адрес: http://www.mimo.bg . Никаква част от този проект не може да бъде използвана, копирана, възпроизвеждана, записвана, архивирана, записвана в информационни сайтове и предавана без изрично получено разрешение от mimo@mimo.bg. Допуска се цитиране на малки части от проекта с изрично посочен автор: „Мимо Гарсия“ и изрично посочени запазени права и валиден линк: Всички права запазени за http://www.mimo.bg. При нарушение на авторското право Мимо Гарсия ще защити правата си по съдебен ред в съответствие със законите на Република България.

Мимо Гарсия

Актьор от 2009 до 2014. Водещ на детско шоу от 2012 до 2015. Режисьор на филм през 2015. Създател и основен глас в ежеседмично предаване от 2015 до 2017. Коментатор в тв формат от 2017 до 2018. Автор на книги, сайт и блог. От 2018 създател на mimotrend.com